Рижата крава - подробен анализ ;)

Рижата крава е героиня от книжката "Мери Попинз" на Памела Травърз.
Рижата крава е свикнала с ежедневието, с рижото си теленце, с тучните ливади и е забравила... за другите неща. Докато една нощ внезапно започва така лудешки да танцува, че не може да спре! Не може да спре! Танцува всякакви стилове, издига се нагоре, спуска се надолу, преплита краката, но... дори и теленцето не може да я накра да спре.
Как приличаме на тая крава! Това си помислих. Вкарали сме се в релсите, в грижите за теленцата, в доволството от тучните ливади... Докато изведнъж се оказва, че някаква звезда се  забива на рога ни и заради нея, заради тази една звездичка, която само ако прескочим Луната, ще падне, заради нея, се изстрелваме в космоса, в мечтите, в танца, в идеалите си, в забравеното си аз, в поривите и желанията си, в устрема да бъдем други, по-специални, по-красиви, по-желани, по-обичани, по-оценени... Леле!
Кралят казва на рижата крава, че трябва да прескочи Луната. Така пише в енциклопедията. Само тогава ще се откъсне звездата от рога й и кравата ще спре да танцува. Не, че не направиха опит да свалят звездата насила. Дърпаха, теглиха, събраха се всички придворни, но... звездата не падаше. Даже рижата крава от време на време крещеше: "Леко да не ми откъснете главата!" Ами да, така е. Защото звездата е всъщност в главата й, защото всъщност тя самата още не е решила, дали иска да спре да танцува... Но когато прескача Луната, звездата се откъсва от рога й и рижата крава се озовава директно в тучната ливада при рижото си теленце. Щастлива.
Но, както се оказва, не за дълго. Уж се радва, че е пак при старите си привички, но нещо й липсва. Липсва й космосът, мечтите, танцуването, Луната, звездата... И тръгва да я търси... Тръгва да търси звездата, която както пише в книжката, едва ли за един живот два пъти ще падне точно на тази същата ливада...
Ех...
Така започнах деня си  - докато пиех кафето си в нас, четох "Мери Попинз".

Обява

Продавам "приятели" :(
Причина: внезапно доказателство, че не са такива;
Състояние: отлично! Заблуждават абсолютно, че са приятели;
Недостатъци: създават усещане, че са ти близки и са с теб...
Качества: накрая си признават, че не им пука за теб...
Цена: колкото едно предателство или прецакване, колкото една пукната пара - НИЩО НЕ СТРУВАТ!

Последици за купувача: остава сам и тихо подсмърча, докато пише... обява...

Родени през зимата

Снежни човеци, скърцащи обувки, снежинки на парцали и на мухи, няма небе, няма хоризонти, буксуваме в една пряспа, пръстите измръзват, ходим в следите си, измерваме се легнали, една топка ме удря по зачервената и без това буза, не се крием от снега, подскачам в ботушите, ветрове, вихрушки, рождени дни, цветни торти върху бялото навън - родени сме през зимата, засипани пътеки и улици, махаме на един огромен снегорин да се отклони - надежда, черно-бяла снимка на малки деца със снежни топки и пухкави заешки шапки, студени завивки в топли къщи, печки, зачервени от топлината в тях, палта, грейки, дърва, затрупани от снега и дървета, от които падат снегове, комини и пушек, който се губи нагоре, голи клони с врани по тях, катерички, замръзнали земи и ледени локви за пързалки...

Рогата, които ми сложи

"Бях свободен! Тя самата ме бе освободила със своята малка авантюра. Рогата, които ми сложи, ме направиха цар на гората."
От сериала по БНТ "Завръщане в Брайдсхед", по романа на Ивлин Уо

Есенен филм

Крача по тротоара, отивам на работа - както всяка сутрин. Есенният сумрак ми е приятен. По този маршрут срещам едни и същи хора. Като една млада жена, например, която ходи с вдигната коса и не носи чанта. Ръцете й са в джобовете или се люлеят свободно отстрани на тялото. Погледът й всеки път е сведен надолу, направо забит в земята. Разбира се, срещам и други. Забелязвам листата, дърветата, чувам звуци, не вървя умислено или вглъбено в собствените си очаквания от деня. Случва се и да се кача в колата, въпреки че съм наблизо. Обикновено го правя, когато ми е студено. Тогава преминавам. Слушам музика, пускам чистачките, гледам има ли гориво, свети ли някоя лампа... Действителността отвън не ме вълнува чак толкова.
Има дни, в които се дистанцирам от себе си и се виждам на голям екран. Виждам се как вървя по този тротоар и се разминавам с хората. Тази сутрин стана точно така. Тъкмо минавах покрай  поликлиниката и чух стон. Там има едно куче, което страда от рахит или нещо подобно, едва върви, горкото, краката му са изкривени и му е трудно да ходи. Сега квичеше, стенеше от храстите. Аз само го погледнах. Обърнах се, едва ли не само, за да констатирам, че е то. И продължих. Нали отивах на работа. И пак се видях на екрана. Виждах как продължавам напред по тротоара, разминавам се с хората и все повече се отдалечавам от кучето. Изоставям го в храстите да стене, да го боли. Знам, че не мога да му помогна, нищо не съм в състояние да направя, но продължавам да отивам все по-далеч. Даже, за проклетия, една врана започва да грачи. Ама така грачи, че все едно ми натяква и настоява да се върна.
Мисля си, че кучето умира. И докато умира, хората си вървят, дори онези, които са го чули да стене, продължават напред, животът продължава напред, враните си грачат, листата си падат... Като във филм.

неспасяема тъга

има такива безсмислени страдания, които тръгват от нищо и водят на никъде; има ридания и сълзи по... никого; има чувства без корени, самосъздали се и ненужни  като плевели;  има и дежа-вю, от което не можеш да избягаш, нищо, че уж времето променя, че уж хората израстват; има неспасяема тъга...

Смелостта е присъща не само на храбрите... за жалост!

Всъщност тризначките може и да са развили социална олигофрения, както пише Карбовски, но причината е в несъобразяването с различния им ген, с факта, че са тризначки. Всеки път, когато попадам на тях, разбирам, че са от друг материал, не са като нас, които имаме брат или сестра, не са и като близнаците... Затова се смеят и плачат едновременно, довършват си думите... Но явно съобразяването с този факт ни е трудно, още не сме го проумели.

Съгласна съм с тях, че не трябва да ги коментират повече. Дори и да им се прииска в някакъв по-следващ момент, да им притрябва отново хорското оплюване, не бива да се допуска.

По-нормално щеше да бъде, ако се коментираше социалната характеристика на Любен Дилов - син или Иван Ласкин. И те бяха със статут на гости, пък и за тях има какво да се каже, не е като да няма... Най-удивително е, че Антония Петрова /сега пък мисис Русия, на кого ли му пука изобщо?!/, си позволява да коментира тризначките... Каква смелост само!

Да се нараня ли?

Моментите, в които ти идва да се нараниш... само, за да причиниш болка на някого... Има такива... толкова си ядосан, объркан или безсилен, че единственото, което ти идва на ум е да се самонараниш... Но самонараняването по такъв повод дори не е мазохизъм. По-скоро е отчаяна форма на егоизма...

Илюзиите са бедствие

Ако имаш късмет, може да ти се случат само един-два пъти в живота; може също при наличие на късмет, да се отървеш с малко поражения и да си сред статистически оцелелите; ако нямаш късмет обаче, илюзиите те подмятат цял живот на гребена си, носят те по течението си, увличат те и те замайват, за да се сгромолясат изневиделица точно, когато сладко спиш, да те опустошат като едно истинско душевно цунами и да те блъскат в реалността до пълното ти изнемощяване. Някои не успяват да оцелеят...

Неудачни идеи за плашене

Да видим... какво трябва да свърша днес...
Да стана рано. Вече не е така тъмно. Да си разтривам очите, докато вървя към кухнята и в движение да обличам една жилетка, която стои на три-четири места и я намирам по пътя. Да сложа мляко с какао да се топли, да си измия очите, да извадя млякото и да приготвя сандвич, да си обуя панталон или пижама, защото краката вече ми измръзват, да занеса сандвича и млякото в детската, да събуждам - нали съм будител /особено тези дни!/, топло, с целувка, леко, с милване, после с щракване на нощната лампа, после и на онази отгоре..., да изпратя детето като го убедя, че навън е студено, после да пусна истинската светлина в стаята му и въздух, докато стане обяд, ще мине време..., да си направя 3 в 1, да пусна телевизора в кухнята, да изпия 3в1, докато слушам някого и си мисля, дали е така, да гледам колко е часа, да отида да купя прах за пране, понеже снощи забравих, да се облека преди това, да си сложа спирала, да погледна колко градуса е навън - отново, и на телевизора колко е часа пак, да изляза като изхвърля боклука, да срещна няколко чифта очи по пътя до магазина, тихо е още, няма задръстване, да разбера, дали ми е удобно в дрехите, докато вървя, да купя и още няколко неща, да се върна, да пусна пералнята, защото има неща, които ми трябват - затова бързам, утре  ще пътувам и трябва да са готови, да нахраня рибките в полутъмната спалня, където мъжът ми още спи, да погледна розата има ли вода, другите цветя са добре, да целуна розата, разцъфналата се роза, да се обуя пак и да отида в колата, където е още студено, но слънцето вече грее, да пусна някоя песен, да тръгна, да работя до 6 вечерта, да потърся навръщане цип 60 см, да напазрувам за пътуването, да очаквам без основание нещо, но да не знам какво, да усещам сто неща с основание или без и тях да не ги разбирам съвсем, да слушам музика и една песен двеста пъти, да извадя хелоуинските маски от най-горната част на гардероба като се кача на стола, защото недостигам нищо почти, освен косата си в най-горната част, където мога и сама да се издърпам, ако се наложи, да приготвя чай за съседката, а тя да не дойде, защото не й е добър ден днес, да си сложа едната маска и да убеждавам детето да сложи другата и да идем в тъмното да посрещнем баща му и детето да не се съгласи, защото идеята не била много удачна, като че ли на хелоуин има удачни идеи за плашене, да предложа друго - загасяме навсякъде, обаждаме се на баща ти и точно, когато застане пред дома, разлюляваме свещ пред прозореца страшно и клатещо се, а като отвори вратата, го стряскаме с маските, викайки ууууууууу... и детето пак да не се съгласи, защото явно не е особено артистично дете, не прилича много на майка си, не си пада по приключенията и му липсва ентусиазъм за всичко, както на нея..., или защото е мъж... , после да гледам един филм като си пия сама чай през първата му част, а през втората се движа насам-натам и приготвям вечеря, да ядем с детето, докато му разправям, че не е артистично... , да си сложа маската, шапката, да загася, да взема една свещ и когато мъжът ми вече отвори вратата, да кажа ууууууууууууу, а той леко само да се усмихне... леко... и моментално, веднага да светне лампата в коридора..., а аз да кажа, че детето прилича на него, да, така си е, на кого от тях двамата изобщо му пукаше за хелоуин..., да приготвя багажа за пътуването... ох, уморих се..., а утре трябва да съм будител..., преди време журналистите бяха също будители, сега не ги споменават много, вече не са ли?, няма ли журналисти? или всички са будни?..., но будителите са отделни личности, които може да са навсякъде, имат призванието да са такива, както всичко е с призвание..., да кажа на сина ми да не забрави утре да ми честити празника, защото нали всяка сутрин го будя и той да ми каже, че тогава значи всички майки са будители и аз да отговоря, че да, всички се опитват да разбудят децата си за нещо, да си взема най-накрая душ, през цялото време да съм се сещала за онова нещо без основание, което съм очаквала и да съм се убедила, че каквото и да е било, май по-добре да го забравя, защото така и не го дочаках, явно нямам основание, напълно нямам..., и тъкмо когато ще си помисля да си легна, пропускайки да опиша още най-малко 200-300 движения и 2000-3000 мисли, да видя паяче по леглото и да се сетя, че съм прочела едно поверие за нощта на  хелоуин, според което, ако видиш паяк, това може би е духът на любим човек, който те наблюдава, да повярвам и да си легна... в 00:00

Да подкрепиш някого е интимна дейност

Никита Михалков /из препечатано интервю в "Стандарт"/:

Що е то журналист /по Биг Брадър/?

Покрай "Биг Брадър" чух, че за журналиста било нормално да бъде клюкар !?! Каза го някой по адрес на Патрашкова.
Нееее, журналистът коментира неща, които забелязва, понеже непрекъснато наблюдава, защото изпитва потребност да анализира и в крайна сметка всъщност... информира! :))))

Никога не казвай, че винаги ще ме обичаш

Никога не казвай винаги.
Това е игра на думи. Казах го случайно. От никога не казвай никога. Не знам кое от двете е по-добро. Смисълът на продължителността във времето, както и на края, не го разбирам особено. Успявам да осъзная, че има момент, миг, случващото се сега, но не разбирам какво означава край на каквото и да било. Край на връзка, на приятелство, на живота... Както и другото - безкрайността на спиралата, на правата, на вселената...
Краят и безкрайността ужасяват еднакво.
Ако винаги ще те обичам, по-добре да не можех да обичам.
Дори родителите се успокояват със смъртта  - заблуждава ги факта, че със собствената им смърт ще умрат и страданията им, свързани с децата. Както и грижите, болката по тях. А това какво означава? Означава, че и любовта им ще умре тогава. И това ги успокоява...
Любовта е като края и безкрайността. Ужасява и ако я няма, и ако я има.
Никога не казвай, че винаги ще ме обичаш. Обичай ме сега.

Ние двамата

Ние не приличаме на никого. Нямаме аналог.
Нямаме и съвпади. От различни вселени сме.
Когато се срещнахме, не се запознахме. И постоянно се разминаваме. Изпреварваш ме, догонвам те едва. Вече съм твърде напред, а и няма наваксване. Говоря без да ме разбираш и - банално - само с поглед се разбираме.
Ако не вдигна очи, задържаш дъха си...
Бягам, когато те няма.
За нас няма изход. Няма и тунел със светлина. Нищо не сме си признавали, важното не сме си казали. Ние дори не се търсим. Намираме се. Не се крием, не се лъжем. Не се пускаме.
Не се кълнем в бъдещето, а и минало, кажи-речи, нямаме. Сами себе си трудно приемаме, а Господ дали ни приема?
Нищо не прилича на нас. Никой не ни подражава.
Ще е чиста случайност да оцелеем.

Свободното падане като практика, а не като рекорд

Австриец скача от 37 км височина и поставя няколко рекорда наведнъж. Сред тях е и този за най-дълго свободно падане!
Нима няма множество подобни рекорди, питам се аз. Толкова хора свободно летят надолу... При това се случва видимо, открито, а те го правят напълно съзнателно... Или не съзнават посоката? Струва им се нагоре? Взели са го за издигане или за летеж? Техните рекорди записват ли се някъде?
Винаги ми е било интересно как падението може да се изкара успех, а някои дори го броят за личен рекорд!

Женски неудачи

"Людмила Живкова имаше кураж, но беше слаба в интригите" - това е изречение на Крум Благов /автор на появилата се наскоро книга "Загадката Людмила Живкова"/, което чух преди дни по телевизията от самия него и ми стана любимо... Обяснява простичко някои женски неудачи, съпътстващи за жалост и принцесите...
Не става само с кураж, трябва и... Въпросът е, че и на кураж, и на интригантство е трудно да се научиш. Или го имаш, или не.

Въргалянето в калта като част от удоволстията

Случва се калта да ти се види толкова мека, кафява и топла, че да ти се прииска да се топнеш в нея. Привлекателна, притегателна кал. Случва се и да се топнеш.
Неустоими неща - част от живота. Да се окаляш, да се омажеш, да си и ти част от групата, а не само да се задоволяваш с някакви си пръски... Друго си е също да се окаляш хубаво, а после така да се развъртиш и изтръскаш, че и близко
до тебе стоящите да усетят топлата и мека кал... Едно от очевидно често срещаните удоволствия в живота...

Жестока дисекция на трите ми проблема

Имам три проблема. И трите са изначални, родилни. Усещам ги почти кармично.
Първият е, че изпитвам непрестанна съпротива срещу моногамността. Като най-лек, този проблем плува по повърхността и ми създава заблуда, че е най-важният.
Това е една вътрешна борба или по-скоро як махленски бой между това, което искам да се случи и това, което усещам, че ми се случва. А не знам защо се случва не това, което искам. Явно в боя надделяват някакви догми, правила, сухи моралистични втълпявания и железен консерватизъм.
Отдавна съм открила развратната си многоличност и желанието ми да я изявя напира, но... Пак страхът! Някои са ги обезглавявали заради откритията им....
Вторият ми проблем е един затворник. Затворила съм го собственолично, малко или много принудително, но изглежда доброволно. Вече трета година излежава наложената му от мен самата присъда. Проблемът ми е, че не знам на колко години съм го осъдила. Или е до живот? Точно в това наистина ми е проблемът. Ако е до живот, то... Затворила съм журналиста, любопитния, идеалиста, онзи, който ежечасно търси, съпротивлява се и вярва. Онзи от мечтата. Какъв искаш да станеш като пораснеш? Искам да стана затворник.... Неее, никой не отговаря така. Моят също едва ли така е отговорил. Просто... Идва един ден, когато не можеш да преодолееш нещо. Мислиш, че можеш, но се оказва, че не е така. И започваш да живееш като се правиш, че не си ти... Всъщност този затворник не съм го забравила. Редовно му нося храна, но на него най-скъпа му е свободата...
Третият ми проблем е New York. Скоро не съм сънувала, че съм там и това ме тревожи. Times Square, бързоходещата навалица, такситата под дъжда, размазаните цветове на рекламите... Наскоро някой каза, че преди да умреш, трябва и това да видиш - силуета на New York...

Любовта не е...

Любовта не е въпрос. Любовта е отговор, който всеки знае.

Онези дребни детайли при пътуване

Незабележимите забележителности, покрай които минава  всяко пътуване. Можеш да ги различиш внезапно, да ги посочиш с ръка или да ги пропуснеш, както някои пропускат канарите и безкрайните слънчогледови полета. Не, защото не се виждат, разбира се...
...обувка на отбивката, останала посред нищото в планината кой знае от кога и от кого; куцукащо куче, което освен това и бърза занякъде, устремено е; гигантско червено парче от луната зад някой черен балкан; в 40 градусова горещина мъж по пуловер върви насред площада; струпани дини в каруца, изоставена в пека, без надзор, без никой наоколо; пустотата на летните улици в разгара на следобеда и мъже с бира привечер, вървят по платното, до тротоара, настигаш гърбовете им, зад които са оставили всичко от деня;
Различни са и селата, през които се минава.
Има такива, които ми създават усещане за тягост, подтискат ме с правите си къщи, без прозорци, строени като затвори точно на пътя, високи и тесни, все едно необитавани от години или криещи зловещи бабички, сбръчкани и приведени като вещици в задните си дворове. Не искам да поглеждам отзад. Минавам бързо. Има села, през които се спускаш като с шейна. Започват от хълм и се простират надолу. Виждаш и началото, и края им. Слънцето и сенките, които създава, ти спомнят миналото, отишли си завинаги хора и забравени места. Тези села ми събуждат тъгата.
Има и такива, където хората са по-свободни и по-горди. Като ги виждаш как излизат от дворовете си, какви са къщите им, дърветата и хълмовете, усещаш, че са си намерили мястото, че са точно, където трябва и го знаят...

Любимият ми момент в отношенията

В отношенията често настъпва момент, в който вече и да искаш, не можеш да говориш. Думите се превръщат в недоразумения, предизвикват конфликти, разпалват някакъв вид омраза, която може да стане и реална, ако не се спре навреме. Всъщност и да искаш да не спреш, няма как да не го направиш.
Моментът е от любимите ми. Изисква незабавна реакция, действие, приближаване, отдаване... само не думи.
После може всичко да се случи... Може да изгориш, да разбиеш илюзиите си или съвсем простичко - да бъдеш щастлив...

Amazing Cinema!

Продължавам да се удивявам - магията на киното не спира да въздейства!
От нямото кино, черно-бялото, през  изумлението от цветовете и онези допълнително оцветени стари филми, в които тревата е маслено зелена, небето е маслено синьо, очите на актьорите са маслени..., та чак до 3D- то!
Като че ли нещо става още като влезеш в салона. Потъваш не само в столовете, но и в атмосферата на мрак и светлина, на  шумоленето на ръцете в огромните кутии с пуканки, чаши с кока-кола и всякакви звуци, издавани сякаш под хипноза.
Харесва ми да ме хипнотизират така - усещам, че нещо е направено специално за мен и всичките ми сетива!
... та цялото това вдъхновение, заради  "Amazing Spider-Man"! 

На кого са нужни емоции???

Емоциите не само са гадно нещо, трудно преодолимо и недостъпно за действията на разума, но и имат свойството да те карат да се чувстваш недорасъл, неовладян, изолиран... Не винаги, но доста често. Особено ако емоционален тип попадне в неемоционална среда. Щях да напиша рационална, но в България е трудно да се изгради типичната такава... Все повече разбирам, че емоциите са проблем. А съвсем друго си мислех...

Естествено джакузи

Горещините са сварили мозъка ми. Трябва да си купя плувна шапка с гънки. Видях такава, но плетена в приложение за криейтив наскоро. Ще разруша аеродинамичната си форма, но пък ще си мисля, че все още имам мозък...
А рибите в аквариума още плуват. Очевидно е, че ще ни надживеят...
Започнаха да ми се явяват странни гледки. Освен, че си представям как рибите плуват в супа /термометърът им показва 30 градуса на водата!/, тази нощ сънувах вместо трева зелено желе и площад, залят от кален дъжд... Не е приятно. Може и комарът от 6 сутринта, който ме намери и след като се покрих до уши, да е виновен. Неясно защо свързвам комарите с извънземните. Хубаво ли е, че живеят само няколко часа?
Ако можех да върна времето назад, щях да го върна в онези лета, когато скачахме във водопада на реката. Веднъж, втори път, трети път... Бух! И пяната на водата те обгръща отвсякъде. Водата в реката е студена -естесвено джакузи, от което се нуждая.

На коридата родители-деца

Често родителите се чувстват като на коридата, докато убеждават децата си да направят нещо, което смятат, че е добро за тях. Въпреки отлично предоставената възможност за съвсем ранна манипулация, гаранции за успех в убеждаването няма. Естествено става въпрос за привържениците на мирните средства. Лично мен насилието във всякаква форма ме отвращава.

Винаги е било трудно, даже непосилно трудно да се намали разликата между поколенията.   Полагат се усилия едва ли не на живот и смърт, но сблъсъкът с тяхното "не" и "не искам", с отрицанието изобщо, е като удар в стена. Въпросът е, че не само представите на родителите за ред и дисциплина се различават от тези на децата, но и представата им за свободата е различна. А това вече е пропаст. 

Напоследък да прокарам и най-обикновената, популярна, идея през главата на сина ми, ми коства физическо и психологическо изтощение. 

Липите

Липата пред прозореца е натежала от цвят. Като разклати вятърът клоните й, се връщам назааад...
Виждам една пътечка покрай чешма, тъмно е по нея, заради плътната сянка на дърветата отстрани, хладно е и малко влажно. Ароматът на липа те обгръща и върви с теб. Лятото тъкмо е започнало и ми се струва, че ще е безкрайно...
Виждам деца, които се надпреварват кой ще набере повече липов цвят. Дърветата са много- по целия път до разклона. Жужат пчели, децата се катерят или огъват клоните и пълнят торбите. Баба ми, пък и не само тя, не искаше да се прибираме без две-три торби поне. Липовият цвят трябваше да стигне за цяла зима... После го разстилаше да се изсушава.
През юни всяка стая от къщата ухаеше на липа. Заспивахме с този аромат, с песента на щурците и луната, която осветяваше всичко...

Жега

Прекалено е горещо за писане. Имаше една надежда по-рано вечерта, но от облаците излезе дъжд само колкото да свали прахта. Как ли са писали истинските като Хемингуей? Мен ме отказа първата горещина! Две изречения все пак -
Докато гледах вчера Испания-Италия, съвсем загубих надежда за българския футбол! Струва ми се на огромно разстояние... Май на всички ни липсваха такива мачове! И любимият ми Касияс! Докато гледах гонката с колите във финала на "Стъклен дом", се обнадеждих и възрадвах за бъдещето на екшън сцените в бг киното! Добре им се получи! Тъкмо бях започнала да очаквам дране на живо месо в едър план и хоп!- изненада! Малко ако се ореже психото и се наблегне на екшъна...
Лесно е отстрани, но пък някои пишат и в жегите, така че...

Гордост

"Гордостта е признак на несигурност".
Репликата я долови "периферният" ми слух снощи, беше от някакъв филм, който вървеше по телевизията, докато аз гледах клипчета в интернет за аранжиране на аквариуми. Бях се потопила изцяло във водата, заради новата ми скалария, но това с гордостта ми хареса. Никога не съм си падала по книгата/филма "Гордост и предразсъдъци", въпреки че заради една приятелка даже субтитри оправях в зората на бг-торентите. Тя определено си падаше по този филм, а той, свален и пригоден от мен, спираше внезапно на сцената с моста... Което си беше гаден момент за вълнението...
"Гордостта е признак на несигурност" е добра реплика, защото ми обяснява хилядите съмнения в собствената ми гордост. Вече не се съмнявам. Всъщност съм постъпвала еди си как, не защото нямам гордост, а защото съм била сигурна в себе си. Точка. Как слънцето изгря!
Спомням си, че съвсем млада си позволих да кажа на един известен журналист, насаме естествено, че е крайно време да зареже гордостта си и да действа като другите. Намираше се в момент на сериозна криза в кариерата си и не правеше нищо.Даже му дадох пример като кои други. Казах му: "Като Иван Гарелов, например!" Единствената негова реакция беше озадачаващ изумен поглед.
През годините разбрах, а репликата от снощи просто синтезира това, че не гордостта, а липсата на увереност в собствената му значимост, го провали.
Вчера гледах Гарелов при Карбовски и от думите му се уверих, че е дълбоко убеден в значимостта си и в това, което представлява. Тази вътрешна сигурност му позволява да експериментира и да вярва в успеха на експеримента.

"Умно село" срещу Кобилкина

Снощи имах дилема. Дали да слушам сексуалните съвети на Кобилкина при Слави или да гледам "Умно село" на Влади Люцканов за Георги Господинов.

Дилемата не се породи от това, че сексът е първичното, а Георги Господинов, респ. книгите, литературата са вторичното, а от желанието ми да виждам милата добронамерена усмивка на Кобилкина, докато обяснява възможностите на вагината, задържането на оргазмите и аналния секс като средство против хемороиди. Тази кротка усмивка ме разколебаваше...

Естествено Георги Господинов спечели първи рунд. Говореше за неща, които ме облагородяваха. Може да звучи пресилено, но е факт. Понякога и само като слушам някого, се чувствам по-добре. Намирам подкрепа на мислите си, на идеите си, на смисъла, който и аз съм открила. Подкрепата е важна. Ако не я намираш в обкръжението си, си загубен. Хората, които са около теб, трябва да подкрепят не само това, което правиш, защото така трябва, а и онова, което правиш, защото така мислиш, така чувстваш, така си зареден. А всеки е зареден различно. Срещата на подобно заредени си е житейско събитие, което трябва да се отглежда с внимание, не по-малко наситено от вниманието, с което се отглежда една любов, например.

Облагородяването днес е по-трудно отпреди. Хората говорят по-рязко, общуват си по-нервно, разменят си по-остри реплики, не си позволяват много теми, защото нямат време да ги обсъдят пълноценно и защото не намират смисъл да го правят - обикновено това не са теми, които имат приложение на практика. 

Друг е въпросът за темите на Кобилкина и тяхното приложение на практика. Винаги съм се питала, кое всъщност ме прави добра или недобра в секса? И винаги съм си отговаряла, както за всяка друга дейност под слънцето - усетът. Щото като нямаш усет за нещо, и тежести да вдигаш, и вагината да си смениш, все тая... А усетът си е талант. Така че пак стигаме до процентите - 99 % талант и 1 % труд или обратното... ;)

Килиманджаро и покорителите

Като бях малка, си мислех, че Килиманджаро е много трудна за покоряване планина. Струваше ми се достъпна само за алпинисти. Да си помисля да я катеря, беше все едно да си се представям с цигулката на сцена. Никога не съм държала цигулка. Мога да танцувам, да тананикам, да барабаня по масата, да щракам с пръсти, да си тактувам в кола, на под, на диван и т.н.,но не мога да свиря на цигулка и това е нещо невъобразимо за мен. Като бях малка, но не защото съм била малка, много неща изглеждаха достъпни само за професионалисти. И времето май беше такова...имаше предели и граници, въпреки неограничените човешки възможности... А може би  аз съм ги възприемала така нещата - или ставаш за нещо, или не. Предизвикателства от рода на и аз мога да се науча да свиря, и аз мога да забия колец на еди кой си връх, никога не са ме съблазнявали.
От доста време се наблюдава едно пригаждане на невъзможното до някакви нива на възможно, така че всеки пожелал да става и да бъде каквото и където си пожелае. По този начин ми се струва, че този всеки си създава чувство за успех, който всъщност не е действителен. Замислих се, след като онзи ден актрисата Евелина Борисова разказваше как покорявала върхове, вкл. Килиманджаро. Естествено далеч не е само тя. Чели сме за много други покорители на всевъзможни в миналото върхове. Не знам дали имам и минимално основание за тези разсъждения, още повече, че мина много време, откакто Соломон Паси, този не особено ярък физически екземпляр, ме изненада с това, че си живееше сред полярните ледове като на село. Освен това май нито един връх не съм покорила, във всякакъв смисъл, битувам си някак в низините, та сигурно нямам право да обсъждам устремените към високо и далече, но ми се струва все пак, че не може нещо като Килиманджаро да бъде ей така просто покорено! От друга страна какви са тези хора, които непрестанно търсят някакво доказателство за възможностите си, все едно някой им е казал, че нямат такива...Вярно е също, че има склонове и склонове, както и начини да се катериш нагоре, но силата на духа може да се изпита и в една съвсем простичка житейска, ежедневна ситуация, най-малкото когато се налага да застанеш зад една своя дума или да изкажеш едно мнение, или да защитиш някой набеден по неволя...

Театър и дъжд спонтанно

Изведнъж ми се прииска да отида на театър. Така, както може да ти се доядат ягоди - по начин, че устата ти се пълни с аромат и тръпчивост.
Тогава се убедих, че и спонтанността се осъществява спонтанно, капризна е. Винаги те възнаграждава по необичаен и неочакван начин, независимо как точно и какви са последствията. И в това й е чарът.
Спонтанно го организирах, купих билети, пристигнахме навреме и...
Театърът се продъни, така да се каже. Заваля порой, градушка и наводни сцената. Трябваше да си тръгнем, отмениха постановката. Във фоайето течеше вода и се събираше на голяма локва. Актрисите прецапаха през нея и си излязоха, промъквайки се между хората, които чакаха да презаверят или върнат билетите си на касата. Ние не успяхме да го направим. Не харесвам блъсканиците, макар че понякога са така необходими. Свърши работното време на касиерът, касата автоматично се затвори и... неблъскащите се останаха за друг път.
Спонтанно по мокрите улици си прибрахме у дома.
Да видим как ще продължи тази история. Възнамерявам утре да се оправя с останалите на дъното на чантата ми два неизползвани билета...

Лодките на Ариана

През деня плуваше и една патица. Кафява, самичка и ... дива, вероятно. Едва ли тези от лодките са успели да я опитомят :) Като я видях как си се почесва спокойно покрай хората наоколо, се сетих за "Мисия Лондон". Колко глави паднаха под ножа на Любо Нейков... 

А сега - романтика. Толкова топло, че чак не ти се вярва, че си в последния ден на април. Боси бебета, боси жени, бира, казанлъшки понички, сладолед... После количките със сладоледа се покриват и излиза момчето, което жонглира с огъня! В шапката му падат монети, някои му ръкопляскат, момичетата са с ниски обувки, а момчетата се смеят... Отстрани минават автобусите. 204, 604, тролей11, тролей петица... Отвътре се виждат лицата на пътниците..., които сигурно не виждат лицето на момичето в лодката... 

Лятото ли дойде?

Аз не харесвам такива мъже

които не знаят защо са до мен; не помнят какво съм им казвала и какво съм направила; не искат да помнят и не искат да знаят;  които не умеят да молят, да се вричат, да се отдават;
които не танцуват танца и по моя ритъм и си забраняват да погледнат света и през моите очи;
не харесвам мъже, които не живеят по мъжки - не проявяват нито смелост, нито любов...

Потребността ми от теб

Потребността ми от теб се превръща в зависимост. Завладява ми мислите, думите, вечерите късно и сутрините рано. Ако се събудя случайно, се оказва, че не е случайно. Ако забравя, се самонавивам да не забравям. Става ми като мания. Ако не бях спряла цигарите, може би не щях така да се пристрастя. Знам, че някои хора принципно трябва да са пристрастени. Към нещо. Към някого. Все едно. Пристрастяването е част от осъществяването им на тоя свят. Вероятно съм от тях. Но пък съм хванала по-бавния влак. Или? Може би пораженията от алкохолизма и опиатите не са така сериозни, както пристрастяването към някого. Не знам.
Сигурно се заблуждавам, но ако не изпитвам определени потребности, се чувствам полужива. Навикът да ги усещам, да ме подтикват да ги задоволявам, както и самото им задоволяване, си е пуснал коренчета и малко или много ме направлява.
Битието ми се състои от угаждане на навици.
Въпреки че не съм от онези, големите кораби, които "плават" в тоя живот, без никой да може да ги мръдне за нищо и никъде, често се чувствам слуга на навиците си. Стремежът към свобода би трябвало да е по-силен от всичко останало.
Потребността от някого сигурно също е навик. Един обикновен навик, от най-обикновените, даже изначалните, защото сме си такива - социални животни. Търсим контакт, допир, споделяне - ежедневно, понякога ежеминутно.
Не мога да разбера, дали потребността ми от теб е вече наистина сериозна...

Април

Ограничения и провали

Не мисля, че съм достигнала възрастта, в която да приемам по-спокойно всички свои ограничения и провали... Не мисля, че изобщо има такава възраст. Мисля, че с вървенето напред намалява устремът, стремителното втурване, атаката дори... Елиф Шафак, турската писателка, твърди подобно нещо в книгата си "Чест".

Докато разгръщах в книжарницата други книги, попаднах и на това - "Остаряването не е въпрос на възраст, а на постъпки..." Колко вярно! Винаги е било важно това, което правиш. То е по-важно и от това, което мислиш и от това, което говориш...

Егоизмът в отношенията

В отношенията между двама души, щом вече са създадени, някак си принципно става достатъчно тясно, че да има място и за егоизъм. 

Не разбирам егоизма в отношенията. Ужасно ми е неприятен. И собственият,  който проявявам в най-странни ситуации и наблюдавам как се издува като балон, и егоизмът на другия. Срещу моя се съпротивявам отдавна. Подрязвам го винаги, когато ми се получи, но след време израства пак. Усилията ми са напразни. Стигнах до пълното му отричане и точно тогава изненадващо си помислих, че може би пък ми е малък егоизмът, не ми стига, имам недостиг от него и затова не мога да се преборя. Супер голяма изненада, при положение, че искаш да се лишиш от нещо, което ти се струва в повече, а внезапно започваш да мислиш, че ти трябва още от него. Това, предполагам, е защитен механизъм на егоизма, когато го разпознаят, както окраската при животните и както, всъщност, самият той го "играе" един вид наша самозащита. Дразня се обаче, че го употребявам и като атака. И по този начин се възприема и от другите. Правя го съзнателно, но неконтролируемо, не мога да го овладея.

Егоизмът е като ревността. Приличат си много, подпомагат се взаимно и затова някои ги объркват. Но както ревността може да се провокира, така понякога ми се струва, че и егоизмът се ражда у мен отново, не защото аз съм оставила корените му живи, а  защото отсрещната страна го активира. Тя, тази друга страна, с която сме в отношения, не си намира егоизма неприятен, не се дразни от него, а може дори и да не го е открила, или пък осъзнато да го насърчава, да го насъсква...

Нося едно метално сърце на врата си, което периодически се замърсява, става на петна и потъмнява. И аз периодически го чистя. Като го чистя, си казвам, че е събирало горчилките, а като светне, го подготвям за новите...

Котарак върху студена ламаринена кофа

Дебел, бавен, едва-едва повдига лапите си, за да ги подмести напред по покрива на кофата. Щом наближих, впери светлите си лъскави очи в мен и не мигна. Обаче и аз не мигнах. Забих погледа си по същия начин в него. И видях как котаракът ме сканира. Да, така направи. За няколко секунди през зениците му все едно преминаха няколко цвята или сенки. После той ги присви и добродушно примлясна. След това наведе глава и по същия генно-грациозен начин, все едно се движи не по ламарината на боклукчийска кофа, а по върховете на някой сарай, продължи напред.
Котките са агентите на подземния свят...

Текила на разсъмване...

... е филм, който гледах снощи. Стар филм с прекрасен Мел Гибсън и Мишел Пфайфър. Така млади...
Приятно е усещането да попаднеш случайно, сменяйки каналите, на един такъв позабравен филм, с добри актьори и да се върнеш някъде назад, заради дрехите им, косите, погледите, излъчването, заради цветовете, които са оцветявали времето тогава и заради теб самия, онези неща, които помниш, други, които си забравил... Тръгваш назад, после откриваш приликите с действителността ти и днес, после пак се забравяш в някакъв фон, или жест, или атмосфера и се връщаш с емоция, която все едно е посадена отдавна, а цъфти сега...
"Текила на разсъмване" е страхотно заглавие. Даже е толкова силно, че може и никога да не ти се случи на истина :)

Студенината, която...

така не ни отива... Нито моята към теб, нито твоята към мен. Отива ни топлината. Моята към теб и твоята към мен. Отива ни също тъгата. По неизвървените пътеки. Тъгата в погледите...
Отива ни безсмисленото лутане, когато мен ме няма, теб те няма...

Следвайки сърцето си, да се раздаваш...

Колкото повече се раздаваш, толкова повече страдаш.

Ако има мярка, тя е да не правиш нищо повече от това, което правят всички. Да бъдеш като тях, да реагираш като тях, да се самосъхраняваш. Вероятно затова "хепи-соца", както го нарича една колежка, е бил хепи. Да, бил е. В смисъла на понятието "всички" е бил. За днешното многоглаво и уродливо време колежката още не употребява дума или понятие, но е трудно. Трудно ще се роди понятие, което освен да характеризира времето ни като цяло, да съдържа в себе си и сизифовските мъки на малцината-глупци, които следвайки сърцето си, се раздават...

БГ психотрилър???

"7 часа разлика" се оказа психотрилър! What a surprise!
Тъкмо позабравихме за вродената си привързаност към драмата и хоп - кошмарни сцени в неделната семейна вечер! Хомосексуалисти, вързани, напикани, веещи се коси на момиченце в мрака, психасал баща, обсъждащ ужасии...
Проблемът се оказа по-сериозен. От драмата сме преминали към психото.
Надявам се, че финансовата криза не е повлияла на сценаристите. Нито бонусите в държавната администрация. Нито цените на яйцата. Защото беше по-слаба извратеността в първия сезон, а сега мощно се засили... Надявам се, че родителите извън този сценарий сме достатъчно с акъла си и не допускаме децата ни да гледат това жанрово недоразумение.

От петела

Философи и естети може и да се преобръщат в гробовете си, но "щастието", върху което са умували през целия си живот, вече е присъдено на кокошките !?!
Неуловимо, мигновено, вечно търсено, има ли го, няма ли го, как да го постигнем... Свършиха вече трудните гадни въпроси! Постигнаха го кокошките.
Интересно, че щастливите кокошки снасят щастливи яйца! Иначе защо така изведнъж да поскъпнат скъпоценните кокоши продукти?!
Внезапното им обаче поскъпване, може би се дължи на внезапното осъзнаване, че щастието е мимолетно, както, разбира се, и на факта, че Великден наближава. Последният факт никак не е за пренебрегване, въпросът е само да се уточни къде колко точно щастливи са били кокошките...
О, миг, поспри!

Правото ми да те обичам...

...е само половината от проблема. Другата половина е правото ми да показвам, че те обичам. И никой няма право да ми пречи.
Бях прочела една статия във в.Капитал за Сам Родик, създателка на еротични бутици, хедонистка, и ми харесаха разсъжденията й върху различните нюанси на различните думи "обичам те", които съществуват в тибетския език - дори има дума, ако обичаш мъжа или жената на някой друг!; хареса ми и това, че болката в света ограничава личното й щастие и затова се стреми да намалява както болката, която причинява, така и тази, която понася.
Хедонизмът е прекрасна философия. Въпросът е защо не намира повече последователи и не се популяризира? Все още твърде много хора само констатират болката, твърде много съзнателно я причиняват и твърде много я търпят безпричинно. Освен това наистина много хора трудно приемат видимите прояви на щастие, любов и радост, на въодушевление или възторг у другите! Това е така уморително в уморяващия ни и без друго съвременен свят...

Варианти

Ранените коне ги убиват. Наранените жени си плачат сами. И изглеждат уморени.
И безсилието, и силата уморяват. По същия начин и двете нараняват.

* * *

Често Господ ни дава талант, но се оказваме слаби да го пренесем... до отсрещния бряг.

А понякога може и просто да им става ясно /на талантливите/, като внезапно прозрение, че вече са го пренесли. И затова - край. Точката си я слагат сами. Не знам.

Чета сега, че според психиатър, Уитни Хюстън имала неврологично заболяване, вид пристрастеност към одобрението на публиката, към аплодисментите, към сцената... 

Чета, че едва ли не само при тази болест, можеш да изнесеш таланта си до нивото на мегазвезда. Иначе, ако си нормален, не би могъл. 

А на мен все ми се струват анормални другите. Онези без талант, без лудост, без слабост, без страст, която да си личи и без нужда да получат одобрението на публиката.

Пак за любовта

Ти прочете ли "Снежната кралица" ? - изведнъж се сещам да питам сина ми онази вечер.

Не - отговаря той, - приказка ли е?

Да, на Андерсен. Нали я имаме, прочети я.

И защо не ми я прочетеш ти? Като е толкова хубава... - опитва се да се измъкне. Пък и знам, че много обича някой да му чете. Особено вечер.

Защото си достатъчно голям - отговарям.

Добре де, поне малко ми разкажи сега - настоява той и аз, както обикновено, му разказвам.

Само любовта, казвам онази вечер на сина ми, дава сили на Герда да стигне до замъка на Снежната кралица и да намери Кай.Само ако обичаш, тръгваш.

Той не казва нищо тогава. 

Днес обаче, както си чета Труман Капоти, а той си играе до мен, изведнъж прочитам: "Докато слушаше приказката, на Джоуел му се стори, че има доста общо с Кай. Ами ако, мислеше си той, ако той бъде запратен така, както Кай в ледения замък на Снежната кралица? Кой би се хвърлил да го спасява? Никой, абсолютно никой."

И прочитам отново това на глас, на сина ми.

Той няма ли майка? - пита детето.

Няма, казвам аз.

Ами с това трябваше да започнеш - някак с успокоение ми го казва.

Да, но - продължавам аз - само любовта може да те накара да тръгнеш.

Значи любовта е да си луд - промърморва той. - Ужас!

Красотата, всъщност...

... СПАСЯВА света :)

Крайностите на тъгата

...понякога изпадам в такива крайности на тъга, че самоубийството ми се струва толкова приемлив изход...

Майката на хапчето

Единственото хапче за спешна контрацепция на българския пазар е escapelle и струва 30 лв. 30 лв.хапчето! "Майката" на хапчето се оказва същата фирма, която преди години продаваше постинор на цена за една доза - 10 лв. Вече постинор няма, но по-страшното е, че няма нищо друго.
Интересно ми става, когато се възмутя от това едноличие и двуличие на пазара и тази цена от 30 лв., да чуя апостроф от рода : "А бебе по-добре ли е"?
Много мразя някой да решава вместо мен дали и кога ми е добре! Много мразя цитати за ценността на човешкия живот и безценността да имаш бебе върху рекламни картончета за спешна контрацепция до 72-я час! Много мразя цена от 30 лв. за едно хапче, понеже иначе ще имаш бебе! И много мразя да съм в 21 век само на теория, а на практика да съм в 18!
После ми говорят за хейтъри! Какви хейтъри? Това е адекватна реакция спрямо безумност на ситуацията!

Снежните човеци от сутринта...

...са различни и реакцията им би могла да е изненадваща. Като си малък си мислиш, че децата задължително харесват снега, а възрастните - НЕзадължително. Като станеш възрастен разбираш, че често се среща и обратното...
Едно момиче стоеше на тротоара неподвижно, свито, с досадна физиономия, докато баща й чистеше колата, и изглеждаше направо изнервено от снежинките, от налагането да чака, да мръзне, да й се мокри косата...Сигурна бях, че иска едно-единствено нещо - да седне в автомобила на топло и да не се покаже повече.

Ако бях ветропоказател

щях да разбивам корабите, идващи от далеч и да внасям смут в душите на моряците;
ако бях ветропоказател, щях да преобръщам посоките на мечтите и на улиците; щях да стана съюзник на студения вятър и да отблъсквам всички топли бризове;
Ако сега бях ветропоказател, щях да те върна с бурята от душата си и да се захвърля в сърцето ти, за да остана там завинаги.
Но не съм...

Твоя съм

"...като не може да бъдеш моя, не искам да правиш нищо за мен!"
Предусещах го това изречение, но не ми стигна фантазията да си представя как го чувам.
Чуха го ушите ми, после чак достигна до съзнанието. Беше изказано с тих тон, не грубо или категорично. Понякога тихият тон е така зловещ, че предпочиташ да нямаш сетива... Случва се и заради други реплики...
... а все по-често само един поглед и вече знам какво ми говориш. Едно движение и разбирам...  Това не запомних кой го каза. Обаче важи. Става. Истинско е. От онези изречения е, които казваш наум, но другият ги чува... Защото има и такива, които изкрещяваш, обаче слухът не ги регистрира. Не съм ли твоя?