мястото ти до мен и моето до теб. запазени.

...

Не бъди тъжен. Тигърът на Пух само веднъж е бил тъжен.
Не искам също да ти е самотно. Когато ми казваш, че ти е така, усещам самотата като тежък камък, който не помръдва от раменете ти. Аз дори не смея да си помисля, че...
Твоята самота не е по силите ми, нали? Както не можем да си помислим, че моята радост се дължи на теб... Не бихме могли, нали?
Обичам да се свия някъде около теб.

Орееел!

... 

Един мъж в червена риза натисна входния звънец. Отгоре, от терасата, по потник с размъкнати презрамки, които показваха белите ми рамене, с вдигната набързо коса, аз отговорих на повикването. Мъжът поиска да му отключа, за да влезе във входа, понеже трябвало да отчете топломерите, а днес била втората дата. Предложих да хвърля ключа в тревата, за да не слизам – все пак е неделя - размотавам се пред телевизора, но му напомних да ми го върне.

Няколко минути по-късно, докато си въобразявах, че е възможно да бъда забравена след няколкото апартамента , които трябва да обходи, мъжът звънна и аз отворих...

Смешна история, наистина, но както се случва във филмите, като се разговорихме, се оказа, че мъжът в червената риза е сбъркал не само входа, но и блока. „Колко романтично!” – би възкликнала една приятелка, търсеща романтиката. „Брей, замалко да ти излезе късметът, а!” – би се засмяла другата, търсеща секса. „Ама че смешно – казах аз – този е сбъркал блока...”  „Не е виновен човекът – намеси се мъжът ми, така и непомръднал от дивана по време на случката, – в номерацията тук цари пълен хаос!”

Ъхъ.

...

„Кварталът на богатите” в нашия случай се превръща в „Кварталът на известните”. Помислих си го, защото на излизане от търговския център едва не се блъснах в телевизионна звезда – героиня от „Стъклен дом”. Шапка с широка периферия и две доста тънки крачета, обути в червен чорапогащник

По-късно в  училищния двор, където често е пренаселено – летят деца, падат гълъби /едно 5-годишно момченце изведнъж изкрещя: „Орееел!”/, дядовци и баби търчат с устрем, майките наблюдават татковците, а всички останали висят на баскетболните кошове, та там, сред народа, разпознах друга телевизионна звезда, този път мъж, от комично шоу. Стои си човекът с къдравата коса и се мъчи да наблюдава едновременно всичко, но най-вече двете си дечица. Жена му, защото едва ли може да е друга при създалото се впечатление за семейство, и тя същото прави.

...

Усещането да ядеш сладолед в средата на горещ майски следобед, след час плуване, вървейки бавно под сянката на гъстите корони на дърветата и гледайки лениво под изсъхващите кичури коса, успях да сравня единствено с блаженството от детството, което изпитвах, когато на двора връзваха въжена люлка, а от нея с върховете на детските си обувки, силно залюлявайки се, наистина вярвах, че докосвам далечното синьо небе.

Усещането за неразрешима тъга

усещането за неразрешима тъга завладява внезапно като откритие, при което възкликваш "Еврика!" Струва ти се, че можеш да извадиш някакъв остър предмет срещу това чувство, възприемаш го като враг, дошъл отвътре, от тебе самия и дори си мислиш, че можеш с една-единствена самоиронична усмивка да се справиш. Обаче няма такъв остър предмет, а всичко друго е измамно. Измамната сила на заблудата, че ще разрешиш тъгата. Никак не е лесно да се надсмееш над себе си, да се видиш отстрани като победител на вътрешните си врагове, нито пък така просто се излиза от реалността, в която си потъвал дни и нощи, дни и нощи...

Розата ми

Моята роза не е съвсем като тази на Малкия Принц. От една страна не е, защото е китайска ;), но пък от друга е такава, защото грижите, които съм й посветила, я правят толкова важна за мен, колкото онази-единствената за принца.

Затова сутрин като се събудя и нахраня гладните капитани - двете златни рибки, поглеждам розата. Обикновено през нощта се е разтворила някоя пъпка и засищам рано-рано очите си с цветове. Обаче отдавна наблюдавам, че някои цветове, също като хората, умират  млади. Често се случва полуразтворени цветове на розата да падат на паркета.

Китайската роза я имам от няколко години. Беше кльощава и омърлушена, когато я видях за първи път. Едни съседи я оставиха на площадката на стълбището - явно след ремонта се е оказала в повече. Всеки път като минавах покрай нея, си мислех, че ще попитам, дали мога да я прибера. Полях я няколко пъти и ми я дадоха. Тъкмо тогава се премствахме на друго място и розата, както се казва, извади късмет. Натоварихме я заедно с мебелите в камиона и пристигна като част от нас.

Оттогава цъфти и не спира. Имам чувството, че ми се отблагодарява. Такива прекрасни цветове има - големи, червени, ярки, вътре с жълти тичиники... Обаче и при нея, като при нас, едни пъпки падат още докато са пъпки, други тръгват да се разтварят и вместо да се превърнат в красив цвят, се отронват. Все се чудя каква е причината.  Би трябвало всичко, което получават, да е еднакво. Обаче някои оцеляват, а други - не. Чудя се също и дали наистина мога да я нарека "розата ми". Защото се грижа за нея, радвам й се, дори я целувам, но пък ето - тя си има свой живот, цветовете й се раждат и умират по някакъв друг ред. Май твърде лескомислено си присвояваме това и онова, този и онзи... Има една такава мъдрост: "Наричай своя само душата си".

Вързана

Омръзна ми да се събирам - в по-малки размери, в по-малки пространства, в по-малки представи, в ограничени мисли и подтискани чувства. И все има заради какво, и все си струва да е заради това. Заради благополучие, ред, правила, пари, общество, йерархия, цивилизация, заради мнения или едно-единствено мнение, на което кой знае защо съм решила, че държа...

"Забраненият плод" - стоп-кадри от сериала ;)