А докато вървях към спирката, ми идваше да подскачам. Хладно, фонтанът работи, хората си приказват, целуват се прегърнати на пейките, дърветата са все още зелени, едно омайно ми стана и съвсем спонтанно се поддадох на шаблонната романтика - страхотна лятна вечер!
Беше към 10 и половина. Тъкмо гледахме един филм - "Облаците на Силс Мария". Сестра ми проведе "спасителна операция 3 - Изкуството". Мятах се в паяжините на черните си мисли от доста време, а спасяването с 1.Телефонен разговор и 2.Разговор и алкохол на живо, не успя. Горещината допълнително отслабна съпротивителния ми оптимизъм. От друга страна бях пренавила машинката за всякакъв цвят мисли, не само черни, и в главата ми се състезаваха варианти на живот и перспективи за бъдещето, стопирани внезапно от проблясъците на детективския ми подем - разследвах всяка ситуация независимо от необходимостта. Чувството ми за хумор се раздели на две - леко обидно и убийствено. Оцелелите около мен съвсем не се радваха и изпитвах онази двойствена потребност, която лично мен често ме спохожда - хем да възкръсна отново за живите, хем да потъна докрай.
В трамвая забелязах, че не съм единственият сам пътник. Имаше момиче, разтегнало крака в къси панталони и със слушалки на главата, възрастна жена, един-двама с гръб пред мен и една по-особена двойка. Бяха от тези, за които не си сигурен дали ядат останки от кофите за боклук или живеят в собствено жилище, превърнато в кофа за боклук. В крайна сметка е едно и също. Мъжът беше пиян и държеше голяма бутилка с бира. Разказваше на жената до себе си, как нямало да има пари следващата седмица, защото онзи нямало да дойде. Трамваят дрънчеше, гласът на мъжа - дрезгаво, провлачено пиянски - се чуваше ясно, в прозорците се отразявахме всички, а улиците с техните светлини завършваха декора.
Преди два или три часа вървяхме към киното. Отивах там за първи път. Първо се наложи да свикна с мисълта, че кината няма да се самостоятелни, ще са част от молове - огромни сгради с ескалатори и объркващи табели с посоки, в които се превръщаш в съвременния тип на света. Готин си, имаш пари, време за губене, компания, с която след малко ще се срещнете, голям телефон, планове за бъдещето и предимно за следващите два часа. Съвременният тип на света предпочита качеството, разбира от веганство и не спира да се тревожи за екологичното равновесие на планетата. На въпроса обаче: "Имаш ли нещо против да хапнем китайско, индийско, плескавица, фрайд чикън, донат?", клати отрицателно глава. Съвременният тип не признава граници. След време някои кина не оцеляха и в моловете. А сега вървяхме към културен център. Нов, с кино вътре и кино отвън под небето. Малък. Като по съседски. В двора на съседа отварят културен център. Отстрани са пейките с екрана за лятното кино, отпред е галерията - виждат се картините и неизменната жена, вътре е касата за билети и барчето с подкрепящи напитки и бисквити, а на етаж минус едно се намират залите. Като свърши филма, разпоредителят отваря вратата и казва: "Приятна вечер!"
"Облаците на Силс Мария" е протяжно напрегнат филм за времето. За възрастта, на която се отдаваш изцяло и възрастта, с която побеждаваш. Също и за съвременния тип и за истински облаци...
Имала съм подобни връзки. Те са неосъществими, илюзорни, възможни само на едно ниво, не са обясними на света, нито пък участниците в тях успяват да си ги обяснят. Връзките, в които усещаш как се стеле мъглата, обвива те и те отнема от ужаса на реалността. Хипнотизиран си от гледката, в която се оказваш най-важният обект и ставаш друг - не си ти, не си отчаян, не си нещастен, не си сам... Нещо нереално се е случило, в нещо необичайно си участвал... После мъглата се вдига, отива си, очертанията стават ясни, а ти продължаваш в ужаса на реалността. С възрастта шансовете от хипноза намаляват. За това е филмът. Може и да е примамливо младите да управляват света, може да изглежда красиво и изкусително, твърде привлекателно зрелият да ридае в краката на младия, молейки го за още минута любов, но всичко това се превръща в мит, когато облаците се разсеят.
В кината трябва да има часовник. Голям стенен часовник, който да видиш още щом ти мине мисълта за оставащото време. В това кино нямаше. Но пък имаше култ към киното. Преди да влезеш в залата, минаваш покрай експонати от началото на събитието - кино машина в едър план, истинска и триизмерна, апарати, ленти, етикети с надписи, атмосфера... Подготвен си психологически. Тук не излъчват блокбъстъри. Не се пие кока-кола и не се ядат пуканки. Преживяването е на ниво вътрешни сетива, а не на сървайвърски такива. Превръщаш се в интелектуалец и го усещаш, докато излизаш навън. Тъмно е, обаче в двора на съседа, върви още един филм - на открито. Пет реда столове и екран. В случая Деян Донков беше клекнал на плажа, докато извивах врат, тръгвайки си. "Потъването на Созопол". Все още се чувстваш по-интелектуално отпреди и преминавайки покрай залата с картините. Работи!
В трамвая жената - с шапка с козирка, на която е изписан интернет адрес, дебели бузи, черни очи, доста мургава като цяло, но определено не е грозна, с издути напред устни - метна пълната си ръка върху раменете на пияния. И оттогава ги наблюдавам почти без да мигам. Само нея, защото той, с гръб към мен, не спира да говори колко и как няма да има пари. Тя пък само мълчи, кима разбиращо и не спира да го гледа. Движи поглед надолу, след това го гледа в лицето, в косата, в ръцете, оглежда го като скъпоценен камък, като веществено доказателство, че съществува, че седи на живо във филма, има я и... И в един момент очите й проблясват, хвърлят онези единствените искри, които няма как да не забележиш. Забелязвам ги веднага, както и той - пияният, мърляв, дразнещо говорещ от началото на пътуването неин спътник вдигна ръката си и нежно я тупна по козирката: "К'во бе!"
В 11 и пет трамваят спря на спирката преди моята. Миг преди това възрастната жена стана и започна да оглежда собственото си отражение в тъмния прозорец. Оправи си блузата, дръпна панталона, завъртя се, напълно увлечена от онова, което вижда в прозореца, забравила за възраст, за време и за нас. После слезе.
