Ваня днес ми каза нещо, което провокира това писане. За мен е незаменима. Незаменима е и случката. Защото нали пък от друга страна всяка среща, всеки човек, всяка случка стават толкова важни, когато провокират нещо. Може да е само една сълза. А може да е докосване до нещо, което си забравил или не искаш да помниш. Ваня не знае колко дълго съм се опитвала да забравя. Толкова дълго, че наистина съм забравила. И когато днес тя, изведнъж, съвсем спокойно, като част от ритъма на деня, между капките на дъжда, все едно ей така, на крак, ми припомни, изпитах болка. Болката ми стана още по-силна, защото осъзнах, че дори вече не съм се надявала, че някой би могъл да ми припомни... Коя съм?
Сега ми е още по-трудно. Но затова Ваня не може да бъде всеки.
