Наздраве за мъжете!

За мъжете знам със сигурност едно - че ги обичам. Всичко останало са цитати, предположения, съмнения и надежди.
Чувствам се предизвикана всеки път, като си помисля за способността им да се концентрират истински в максимум едно-две неща през целия си живот. Ако мъжете са умни, а жените са красиви, на мен би ми било много скучно. Не защото съм много умна, а защото искам да виждам и красиви мъже. Пада обаче голям смях, ако умните жени непрекъснато доказват, че са умни, а красивите мъже - че са красиви. Притеснява ме само ролята, която отреждат на майката в живота на мъжа. Твърде главна. Единствената утеха вероятно е, че ако обичаме мъжете, ще изиграем ролята сравнително добре.

В чест на 19 ноември, който бил ден на мъжа.

Дългият път от Ван Гог до сървъра на НДК

От известно време, когато някой мой близък има рожден ден, правя подарък и на себе си. Естествено, купувам първо на него, но не много по-късно и на себе си. Така някак ми се струва, че наистина съм го уважила. Дето се вика - двойно. И разбира се - само с най-близките постъпвам по този начин. Т.е., ако си ми близък, знай, че за твоя рд съм си купила нещо. Свикнах вече, стана ми навик. Няма връщане назад. Обаче миналата година взех, че за собствения си рд освен подаръците от другите хора, пак си купих и на себе си. Почувствала съм се близка вероятно или пък така ме е увлякъл навикът, че... Какво да се прави, няма безгрешни. Та миналата година си купих една репродукция на картина на Ван Гог. Казва се "Кафе тераса през нощта". Поръчах я, чаках я с нетърпение, после я занесох вкъщи и я поставих веднага на стената. Гледам си я, харесва си ми, много даже. По стените има и друго, но последната любов... Има-няма два-три дни след покупката прочетох интервю на българска художничка, която участвала в направата на интересен филм за Ван Гог. Бил анимация - раздвижване на картините му, а освен това участват и актьори. Имаше трейлър. Въодушевих се. Много. Съвпадна ми, така да се каже, с възторга по Ван Гог. Пишеше, че филмът ще го пуснат през 2017 и аз възкликнах: "Страхотно! Ще го гледам значи!" Тази година направих още един подобен подарък, само че за рд на моя близка. Купих й ... репродукция на картина на Ван Гог! Смешно ли е? Не знам. Още ме държи вълната. Пък и още ми харесва...

И хоп - дойде Киномания. И в програмата - онзи филм - с раздвижването на картините. Влязох веднага, видях датата, заплюх си я.

И ето ме днес. 18.30 ч. Стоя на опашка в билетния център на НДК. Как да кажа, има нещо особено извратено в желанието ми ние-българите да сме по-добре, по-добри, по изобщо. Бях опитвала да оправя обслужването в заведенията. Изкарах няколко години в мъчителни опити да казвам мненията си с надежда, че някой ще чуе нещо. Отказах се. Няма оправия с това обслужване. Или таратора ти го носят след като си изял хляба, или хляба - след като си изял таратора. Нещо такова във всякакви варианти. Та все не ми се получава. Вървя към НДК, прекосявам площада и търся новия паметник. Лъвът. Обаче не го виждам.  По-голям е от този на Гарибалди, но не се вижда. Да, тъмно беше, но пък лъва го осветяваха две или три лампички, благодарение на които му се виждаха единствено краченцата. Трябваше да ида да го цуна, та да го видя. Да, площада, фонтаните - ремонтират ги. Добре, казвам си, няма нищо. Едва го видях и билетния център. Що пък някой не му направи нов надпис, нещо ярко, светещо, отличаващо се. Да не е от вчера прословутият билетен център! Нали като се чакаме пред НДК, то все пред билетния център се чакаме /хме/...

Та седя си аз на опашка вътре, за да си взема билети за "Да обичаш Винсент". Онлайн може само резервация. /Ако има нещо тъпо, това е т.нар. резервация. Преди един месец щастливо резервирах билети за театър в 11 вечерта и ми изписаха, че до 24 часа трябва да ида да ги платя. Представлението беше за след две седмици, но аз на другия ден трябваше да търча да ги плащам./  Опашка! Мисля си - брей, хората как искат да гледат! Дали са всички за Киномания? И изведнъж настъпва леко брожение. Не било просто опашка, а нямало интернет. Отива една госпожица до касата да пита какъв точно е проблемът и всички я проследяваме с очакването да разберем. Връща се и с увесен нос ни съобщава, че рестартират сървъра.  Рестартират сървъра! Не знам за вас, но на мен лично, ако ми каже някой, че рестартира сървъра, продължавам да гледам точно, както преди да са ми го казали. Абсолютно никакво въздействие! Стори ми се, че и на хората от опашката така им се получи. Сървърът обаче продължиха да го рестартират още дълго. Понеже тези пред мен един по един се отказваха и си тръгваха, за малко да стигна до касата и да се окажа първа. Нали знаете как е. Първо хората си пускат шеги - "Да им споделим малко интернет! Хаха! Да се вържат към уай файа! Хаха! Да си записват кой какво купува на един лист! Хаха! Обаче времето лети, както пее Стефан Вълдобрев, взе да ни става съвсем некомфортно. Служителката от едната каса обясняваше, че айтитата правели каквото могат, защото в цялото НДК! нямало интернет. Това си беше друго нещо. Щом в цялото НДК няма, горкият сървър! И горките ние. Една по-възрастна госпожа зад мен каза, че няма как да имаме доверие на машините. Даааа... И след още половин час висене и даване на шанс на всички айтита, ни казаха да си тръгваме. Нямало да го оправят днес. Няма да обичаш Винсент. И аз си тръгнах. Тръгнах си със свито сърце. С мойто извратено желание българите да сме по-добри... Утре освен пак да ида, а? 

Загубиш ли фокуса...

Снощи, късно вечерта, се загледах в един филм* по телевизията. Оказа се за хомосексуалисти. Двама, вече на възраст, които имат 39 години брак! Задържа ме не тяхната история, макар че имаше момент, в който по-възрастният покани по-младия да дойде при него в леглото, тъй като му липсва тялото му... Това, въпреки разширения ъгъл, от който взехме да гледаме на света, все още ми е чуждо. Но, както и да е, филмът беше направен деликатно за отчуждените като мен. Единият, обаче, се оказа преподавател по музика. Имаше епизод, в който 6-7- годишно момиченце свири на пиано, а той го слуша и когато момиченцето спря, му каза: "И какво направи сега! Можеш да се оставиш музиката да те води, можеш да се оставиш да те завладее, но никога, нито за миг не бива да си позволяваш да загубиш фокуса от инструмента и от това, което правиш!" Цитирам по памет, но ми хареса много. Защото всъщност е така вярно, не само за творците, но и за всичко в живота ни. Загубиш ли фокуса, подадеш ли се на емоцията, оставиш ли се да бъдеш изцяло завладян...

* Филмът е "Любовта е странна" на режисьора Айра Сакс

Слави Трифонов мери злобата и акъла

Слави Трифонов може да не направи кастинг, може и да направи, може да направи партия, може и да не направи, може да е от Учиндол, а може пък и да не е. Обаче едно със сигурност прави - прави характеристиката на българския народ. На кой колко му е акълът, колко и какви са му комплексите, завижда ли, мрази ли, тъп ли е, прост ли е, връзва ли се, не връзва ли се. Както се казва по народному - бърка в джигера. Болен, здрав, куц, сляп, появи ли се и гледай сеира на народа. Няма безразлични. Дори безразличните първи скачат. Колко години вече... Чудя се откъде този заряд да се коментира Слави... Трябва да си признаем, че наистина е странно. Защото в крайна сметка Слави и да се скрие у дома, да не си мръдне повече пръста за нищо, пак всеки се показва какъв е. Нищо не остава скрито. Човечеството така оцелява. Благодарение на по-добрата си страна. А тя вижда много ясно кой кой е и кой какъв е. Няма нужда да се пънат толкова всички покрай Слави Трифонов и зорлем да показват какви са. По-спокойно. Ще разберем всичко за всеки. Едно по едно и един по един.

Вместо draft

...с една сълза в окото и една звезда на небето... бавно  и полека ще забравя...

Крехката вяра в човечеството

Снощи, след 1 през нощта, се наложи да търсим доказателство за вяра в човечеството...
Започнахме да гледаме Евровизия някъде около 19-то изпълнение и догледахме докрай. Докато вървеше гласуването, върнахме и изгледахме миналите 18. След това написахме на един лист как подреждаме песните. На първо място Франция, на второ - Молдова, на трето - Хърватия, на 4-то - Румъния, на 5-то - България и така до 7 някъде.
Не сме музикантско семейство. Може би не разбираме от музика. Обаче тези, които създават музиката и тези, които я изпълняват, едва ли разчитат само на музикантските семейства.
Вярата в човечеството е сериозно предизвикателство за отделния човек и като се замисля, не съм сигурна защо му е нужна. Така или иначе, нещата си следват своя ход. Вероятно е необходима повече на младите...
Ние бяхме двама - аз и синът ми. Мъжа го пуснахме да се забавлява на някаква предварително уговорена приятелска среща, така че не сподели с нас поредните емоции. Ние сме си емоционално семейство. Спорим, крещим, плачем... Както дойде. Вълнуваме се дали Меси ще вземе Златната топка, дали има дузпа или не, дали Стефан Къри ще промени правилата в баскетбола или госпожата по литература ще разбере правилно, че историята за Ромео и Жулиета не ни харесва толкова, колкото историята за Хамлет...
Та, от нас двамата, аз не изпитах потребност да търся вяра в човечеството, защото по принцип си я имам. каквото и да става, вярвам в него. Макар и многократно през годините да съм се съмнявала, разколебавала и сигурно също съм я търсила... Но той беше така разочарован... Ако правилно си спомням, каза, че е потресен. Силни думи, да, но е на 16! Струваше му се някак естествено да се възмути толкова силно, да се пита защо няма дори малка близост между неговите предпочитания и изборът в крайна сметка. Опитах някак да успокоя топката, казвайки, че то, нали затова някои песни стават хитове, а други - не, дори да са спечелили големи награди. Но не ми се получи особено убедително. В 1.30 или 2 съвсем спокойно ми заяви: "Ще проверя как са гласували в youtube, иначе губя напълно вяра в човечеството."
Слава Богу! Спасени сме!
Днес, като се събудих, разбрах, че изборът на българите е бил като нашия. Гледах и част от студиото на БНТ, посветено на Евровизия и големия успех на Кристиян. Да, хареса ни как си изпълни песента Кристиян, хареса ни как пее, както дилетантски се изразяваме у дома, но за да те спечели някой, трябва много повече от това да пее добре. Да ТЕ спечели, а не да спечели по принцип...

Crazy stupid love, Neymar!

За другия 8-ми март може ли пак Неймар да вкара един пряк свободен удар? Стадионът да пее, никой да не си тръгва, всички да викат, да плачат, все едно катаклизъм, обаче положителен. Ей така се разбира какво прави радостта! Най-накрая да видим и радост! Винаги съм обичала футбола, спорта, сълзите от победата, може спокойно да твърдя, че доста съм изгледала, обаче такова нещо... Съдиите били подкрепили, нямало дузпа, тези не играли, мачът не бил... Абе не бил, не бил, ама скоро освен трагедии, драми и политика, която в най-добрия случай носи тъга, а в най-лошия - да не казвам сега какво, скоро такава емоция, толкова зареждаща, така дива и неконтролирана май никой не е виждал. Crazy stupid love! Има такъв филм, но сега го гледахме на живо. Една лента за Оскар!

Голямата цветна градина

8-ми март, днешният, приличаше на лудница в голяма цветна градина, над която вали дъжд...

За едно обущарско болтче

Бях на зъболекар. Не ми върви със зъбите. Обаче със зъболекарите... как да се изразя... получават се и добри попадения. Освен кованото желязо, дето в определен грамаж се подвизава още в устата ми, благодарение на някои от тях, съм случвала и на свестни. Един, например, беше голям зевзек. Питам го за гаранция, колко време ще издържи, а той пуска редовния отговор: "Гаранция Франция, нали знаеш". После при него стана такава навалица, че се наложи да го заменя. Не че е лесно. Да си намериш зъболекаря е точно толкова трудно, колкото и да си уцелиш фризьора. Няма да казвам дали е по-важно, защото фризьорите отдавна дигнаха левъла, иди се разбери сега с тях. Зъболекарите си приличат междудругото с фризьорите. Само че докато на фризьорите ти им се изповядваш... /така де, ако те бива в говоренето/, зъболекарите /по обективни причини - устата ти пълна с разни маркучи, зейнал си, натискат те технологиите/, та затова зъболекарите ти се изповядват на теб. Изпадала съм в голям напън да отвърна нещо, ама, уви! няма начин. Не можеш и гък да кажеш. А те си говорят ли говорят. Доста кофти позиция. Но пък нали нищо в този свят не е 100 %, случи се онзи ден да ми разкажат нещо, на което дори и да можех, нямаше какво да отвърна. Само си казах наум "Дано някоя сълза не ми потече, че нали съм си чувствителна..." През годините забелязах, че ниският ми праг на поносимост към собствената ми физическа болка не се различава от този към болката на хората, макар да не я изпитвам физически...
Зъболекарката е зряла жена. Минало й е през главата какво ли не. Работила е през соца, през прехода, работи и сега - по време на т.нар. ни демокрация.
  - Леле - започва тя, - едно време какъв зор беше. Нямахме никакви материали. Даже дезинфекционни таблетки... Добре, че нямаше СПИН... Какво ли не правехме. А шефката ми тогава всичко криеше. И онзи моят, дойде си една неделя от поделението, работеше в поделение, и бърза, а му се счупил зъб. Ох, никога няма да забравя... И аз какво, какво да направя. Няма нищо. Всичко е скрила. И намирам едно обущарско болтче. И го пилих, рязах, трябва да го сложа вместо щифт... Сега като чуя как открили обущарски болтове по зъбите на хората... Да бяха видели как се работи тогава. Едно помагало едва го бях намерила да прочета нещо. То нищо нямаше тогава. Няма и откъде да прочетеш. Обаче ми го откраднаха. Та пилих аз това болтче, сложих му го и му казвам: "Виж, сега ти слагам обущарския болт, обаче другият път като си дойдеш, веднага ще го сменим. Няма да останеш с него." А то взе, че го блъсна една кола и така си отиде милият... Всеки път за това се сещам, няма да го забравя...
... - През соца нямаше материали, а сега уж има, ама за нищо не стават - продължава зъболекарката, обаче аз вече не я чувам. Мисля си колко ли пъти се е обвинявала за този болт, обущарския, колко ли пъти е мислила за това... Ето и сега, продължава да го споделя, мъчно й е...

Ода за петела ;)

Като изкукурига петелът на Китайската нова година и си помислих, че трябва да го поставя на видно място. Предвидливо бях купила един сив, бронзовеещ, още около Коледа. Изнесох го. Както и един друг, който окачих на стената, понеже е рисуван и по-точно - състои се от триъгълници. 

Почна се, казах си и се завъртях три пъти :)

Харесват ми цветовете на петела, както и неговата важност. Ходи наперено, събира погледите, обаче не само, защото е красив, а защото не се знае в кой момент ще те клъвне по крака или ще ти скочи на главата.

Ако по този зодиак, китайския, сте петел, би трябвало това да оправдава желанието да важничите, да подскачате за бой, да кълвете от време на време с острата си човка или просто да се забавлявате като събирате кокошките около себе си.

Казват, че петелът е труден за рисуване. Забелязала съм обаче, че и ние - хората не сме особено лесни. Труден е и за хващане, макар че колко петли са лягали на дръвника... Петелът има гребен. Червен, понякога провесен надолу, но обикновено изправен. Стои му като корона. Не като на лопатар примерно, нито като рогата на някои мъже - разклонени и красиви, но все пак. Царствен си е.

Веднъж един петел така ме подгони, че въпреки адското ми крещене и ожесточеното размахване на една дълга пръчка, едва оцелях. Така че имайте едно наум - петелът не е лъв, нито акула, но трудно се отказва от битката.

Боевете, от каквото и естество да са, не са ми по вкуса. Ако обаче вие си падате по настървението и решавате проблема с агресията по този праволинеен начин, ето - петлите стават. Бой с петли определено е запомняща се сцена. Бихте могли да се биете до кръв, до изскубване на всичките ви пера или най-малкото до получаване на онзи омърлушен, мърляв вид, от който става видно, че никак не ви е било лесно.

От друга страна трудностите в живота петелът ги решава и съвсем обикновено. Подканя кокошките, дарява им и от своята храна /нетипично поведение за мъж/, глези ги, после ги опложда. Една по една. Независимо дали искат или не, дали бягат силно или кротко се оглеждат идва ли... След това петелът гордо обявява подвизите си. А в жълтъците оставя мъничка следа. Да се знае кой е петелът в курника, нали така? Защото истинският петел е единствен. За друг място няма.

Петелът е домошар. Пази си къщата. Обикаля двора и често скришом наблюдава. Гледате го спокоен, наведен над трохите или тревата, а той всъщност ви държи под око. Аха да тръгнете не накъдето трябва и ще си имате пряка среща с него.

Петлите не пият. Или поне не е разпространен подобен техен навик. Спомням си как видях пиян петел. Бяха го напили с ракия и той стъпваше отвисоко,загубил достолепието си. Вероятно и защото от време на време си позволява да лети, петелът се поддържа трезвен. Не се знае кога ще му се наложи да прелети над нечия ограда, спасявайки дебелата си кожа или пък да застане на високо, та да се чуе кукуригането му по-надалеч. Има и нещо друго. Петлите усещат времето. Ако си мислите, че ще се заигравате до късно нощем или пък ще пропуснете някоя ранна среща, не забравяйте, че петелът има вграден часовник. И кой, ако не той, лично ще ви напомни за това.

Друга особеност на петела е, че усеща ако го храните с неудоволствие. Както си кълве от уж любезно предоставената от вас храна, петелът пак уж и напълно случайно ще клъвне ръката ви. То е за да ви напомни, че не одобрява лицемерното ви отношение - хем давате, хем не ви се дава. Хвърляйте по-смело, когато го храните, не бъдете лицемери. 

Терминът "див петел" може да се приеме и буквално, и метафорично. Със сигурност има диви петли, които хората желаят да опитомят, както онези малките, с ботушки на краката, почти декоративни и поради това, както и поради прекалено яростния им характер,е трудно да ги вземеш на сериозно. Има обаче и метафорично "диви петли", с които нито е възможно да се разбереш, нито пък си струва. При тях единствено сопата и силата помагат, в краен случай някоя по-пъргава, хитра кокошка. Но май не съм чувала за хитри кокошки... Ако пък вие сте чували някой да ви нарича "див петел", то обърнете по-сериозно внимание на това обръщение. От кого идва, защо, какво го е предизвикало. Че да не се изненадате, ако вече ви острят ножа...

Хубавото на петлите е, че ако сте гладни, един петел стига да ви нахрани за цяла седмица; ако сте заспали, един петел - малко по-амбициозен, пак стига, за да ви събуди. А не е като да няма гладни и заспали хора... 

Макар че, ако питате мен, известно време не разчитайте особено на месото от петел, а що се отнася до буденето, не проспивайте шансовете си. 

Симпатяга

Излизам днес навън, по обяд, да хапна някъде. Грее слънце, а един колега от долния етаж се разхожда. Той го прави често. Разведрява се, понеже е финансист. Аз, ако бях финансист, щях да имам перманентна нужда от разведряване. Така че го разбирам човека. Та, заговорихме се. Питам го: "Как е? Харесва ли ти времето?" Понеже често си говорим за времето, то нали така стана, че времето се превърна в голям проблем. А той: "Да, добре е. Хващам тен и ставам черен на хората." "Еййй - казвам му аз - голям лаф. Ти ли го измисли или го прочете някъде?" "Аз - отговаря ми колегата - имам много лафове, идва ми отвътре, и всичките стават популярни." "Ехааа! - възкликнах съвсем искрено. - Ето значи кой бил авторът на популярните лафове!" И аха да си тръгна, обаче колегата казва: "Междудругото, аз съм първият в София, който облече тениска под сако. После всички взеха да го правят."
Така е може би. Кой знае... Но ми стана още по-хубаво времето. Голям симпатяга!

Филми с поука и приказки без

Гледах няколко филма по време на празничните дни:

1.„Домът на мис Перигрин за чудати деца“

2.„Момичето от влака“

3.„Апартаментът“ /1960/

4.„Коледна бъркотия“ /A Very Merry Mix-Up – 2013/

Съвсем съзнателно ги селектирах и си ги изгледах. Остава ми „Добрият великан“ на Стивън Спилбърг.

Падам си много по класациите, оценките и синтезираното в цифри мнение.

Пишеш някаква оценка и пропускаш да се аргументираш. Например Слаб /2/. Следва подпис.

Или - 1793 гласа; 90 точки...  Често така се раздават много награди и се вдигат самочувствия. Не само на големите фестивали, но и в ежедневието. Започна да ми харесва тази пристрастеност към цифрите и числата. Освобождаващо е някак си...

Харесва ми и ширещата се друга тенденция – на никого не му пука какво мисля, но аз си казвам. Изказвам се по всякакви въпроси, теми и случки. Даже ако съм голям фен на фейсбук, всеки ден по няколко пъти си казвам какво мисля. Радой Ралин, ако беше жив, щеше да се разочарова. Той винаги пожелаваше на момичетата по няколко пъти на ден да им излиза късметът, но очевидно днес се е намерило и друго предназначение на посланието „по няколко пъти“...

Та, в интерес и на двете тенденциите, ето моите цифри и мнения.

1.„Домът на мис Перигрин за чудати деца“ – 4,00. Добра идея, която се трансформира в лоша приказка. Става за деца около 11-12 години, понеже се предполага, че ще се объркат някъде между фентъзито и добрите стари приказки и единствената надценена, все пак, надежда е, че ще продължат напред с познанието, че някои хора се раждат различни. Макар че се съмнявам да повярват, че има хора с уста на тила или такива, които изваждат „Титатник“ на повърхността на океана съвсем сами... За мен е възможно, но за тях? Едва ли. Не че е малко и това – да внушиш как хората са различни, някои са чудати и ги преследват /изолират/ заради това, но колко още можеше да се разкаже, а... не се разказа. Аз нали съм голяма, по едно време се разсеях и ми се привидя Мис Пиригрин като Анджелина Джоли с децата си. Тя го докарва като жена, която като едното нищо може да се превърне в птица /по-зловеща с оглед на последните събития/, а децата й... И те са чудати, нека си го признаем! Пък и има и близнаци! Толкова се  зарадвах на това видение, че подтиснах разочарованието си от факта, че изваденият кораб не се оказа„Титаник“. Аха, мислех си преди това, сега ще се появи и Леонардо ди Каприо... Но уви!   

2.„Момичето от влака“ – 4,50. Петдесет стотни нагоре само заради задържането в жанра, който за мен си е психо. Психо трилър за женени. Може и за разведени. Да уцелиш жанра е добре, но да се задържиш в него си е един малък успех. Обаче пък този Джъстин Теру! Брей какъв касапин бил! Брат Пит ряпа да яде с неговите стрелби и честности. Все добрият, добрият, а накрая в живота   - пияница и злодей. А Джъстин Теру един такъв грозноват с тази физиономия „ставам за злодей“, ще се окаже памуче. И Дженифър Анистън ще си го обича... Големи разминавания между живота и киното, нали? Но като цяло, справи се Теру. Справиха се всички, обаче по едно време, що ми трябваше, се сетих за Уди Алън. Уди Алън как би го направил този филм! Със сигурност, както на мен повече щеше да ми хареса. Пълнокръвен психо трилър щеше да излезе.

3. „Апартаментът“ – 5,50. Черно-бял. На Били Уайлдър. Отпреди повече от половин век. Но какво да се прави! Има истории, които се разказват добре, снимат се добре и после ти харесват. Пет Оскара бил взел, но дори да не беше, на мен ми хареса почти всичко. Шърли Маклейн с тези пърхащи мигли и меко, кръгло личице; бомбето върху главата на главния герой /Джак Лемън/ , поставено на криво, защото отговаря на порасналия в краиерата;  звънецът, който бие в началото и в края на работния ден; самият работен ден и хормоналният пик, пощурил и пощуряващ все още всички офиси около Коледа...  И преминаващата като светеща нишка истина за всичко, най-вече за любовта. От нея идва цялата работа. От искреността в историята. А, щях да пропусна! Във филма има един самораздаващ се лекар. Ама такъв, какъвто никъде не съм гледала. Не от онези, които поставят диагнози, а от онези, които за има- няма половин час са те върнали в живота. Енергичният спасител на госпожицата, пожелала да сложи край на живота си, я метна на гръб като агне, носи я в тоалетната, марширува с нея, би й шамари, налива я с кафе... Абе биваше си го докторът!

4.„Коледна бъркотия“ – 5.00. Съзнавам високата си оценка за този филм. Положението е такова, че докато го гледах, не си мислех за друго, а впоследствие стигнах до задълбочения извод, че ако искаме да изгледаме един коледен филм, без да се обременим с нищо – нито положително, нито отрицателно, без да се смеем до пръсване и без да плачем от умиление, ако ни се е приискал неангажиращ филм, този успява. Гледаш го и после заспиваш. Има нужда и от това. Все пак никак не е лесно непрекъснато да се разсъждава, да се анализира това и онова, да се изпитват емоции... Ето филм за неутрални зрители. Ако има такива... Моментът с листчето, на което жената пише за мъжа си най-хубавото нещо, което се сеща за него – „изкарва добри пари“, си е малко за замисляне, но пък неговият отговор моментално балансира нещата  – „лесна за подръжка“. Ха! Няма нищо за мислене! Накрая главните герои се целуват до коледната елха на площада. Дори не върви да протестираш, че липсва романтика.

Междувпрочем, видях една коледна елха на площада в един град, която си стоеше така изолирано от всичко наоколо, понеже нито сняг имаше, нито облаци, даже грееше слънце, че сама си беше цяла история.

Сега Спилбърг ще ми разкаже историята си за добрия великан.