проф.Боян Биолчев - изречения от интервю

"Единственото, с което се съобразявам, когато говоря, е вроденият ми стремеж към истината. Затова се чувствам повече писател, отколкото каквото и да било друго."

"Нашето поколение още от училището беше възпитано, че трябва да си стар, за да си свестен. Трябва да се съобразяваш с нещо, което харесва на старите, за да си добър гражданин."

"Държава не се управлява с крайници. Има президенти с твърд крак, те изритват всичко и от това особена полза няма... Всъщност страдаме не от твърда ръка, а от твърда глава. Егоцентризъм, ниско възпитание и твърдоглавие. Това са нещата, които трябва да заминат за другаде, за да излезем не само от кризата, но и от собствената си спирала."

Лисицата и Малкият принц - от "Любими диалози" 1

"- Какво значи да опитомиш? - попита малкият принц.

- Значи да се обвържеш - каза лисицата.
- Да се обвържеш ли?
- Разбира се - потвърди лисицата- ... За теб аз съм лисица, която прилича на сто хиляди други лисици. Но ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг. За мен ти ще бъдеш единствен на света. За теб аз ще бъда единствена на света...
 ...
- Можеш да разбереш само нещата, които си опитомил - каза лисицата. - Хората вече нямат време да разбират нищо. Купуват от търговците напълно готови неща... Ако искаш приятел, опитоми ме! - каза лисицата на малкия принц.
 - Какво трябва да направя? - попита малкият принц.
- Трябва да бъдеш много търпелив - обясни лисицата. - Отначало ще седнеш малко по-далече от мен, така, в тревата. Ще те гледам с крайчеца на окото и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки ден ще можеш да сядаш малко по-близо... "

ако няма море, и гората става...

Един паметник през лятото

Топла лятна вечер и... всички са около паметника. Има паметници и паметници. Този, специално, винаги е посетен, заобиколен, накацан, все едно стотици хора не си представят живота без него. И сигурно наистина не си го представят - поне привечерната част от него. Като преди малко, когато не ми се прибираше, въпреки че дори не погледнах, дали паметника вече е добре измит. Гледах всичките хора наоколо - всякакви бяха, както и да ги определяш - по всякакви белези, критерии, гледни точки. И бяха много, пълен парк. Явор Дачков - голям, тромав, с цигара в ръка, като един преодолял някакви основни житейски бури руснак - да, така ми изглеждаше,  изкатерваше отвесната  /не твърде отвесна, все пак/ стена на онова вечно празно откъм вода място в края на парка, към подлеза на Гурко, за да се присъедини към група познати на масата. Една от масите на заведението, където вятърът духаше така освежаващо, че успях бързо да забравя страшния пек на Орлов мост към 7. Когато минавах там, пресичайки на светофара, си мислех, че дрехите ми ще се разтопят като в рекламата на Perrier... 

Значи какво? И паметниците са като хората. Някои просто се различават и привличат. И ти се иска да си покрай тях.