Имам една братовчедка, която като дойдат няколко почивни дни, предпочита да си стои вкъщи, да прави всичко в леглото и да става само по належащи нужди, поради което по цял ден не сваля пижамата. Тази сутрин пак се сетих за нея. Казах си, че ще се излежавам дообяд и се зачетох в едно списание. И попаднах на анонса на някаква книга, озаглавена „Мъжете не стават за нищо”. „Виж – казвам с бодър глас на мъжа ми и веднага се разсънвам - една жена е написала книга „Мъжете не стават за нищо”! Мъжът ми, който по това време е обърнат с гръб към мен, защото гледа поредната неделна серия на Стар Гейт, Стар Трек или някаква друга галактическа звезда, се размърдва и избоботва: ”Да си я чете сама тая жена тая книга...”. И на този етап общуването с мен приключва. За него. Но не и за мен. „Слушай, слушай – продължавам досадно – описва как нейния мъж по цял ден играе на компютърна игра, където убива патици и щом тя се осмели да каже нещо, той я срязва с възмущението, че заради нея са го убили...хахахаха...” – И се изсмявам гласно, след което добавям: „Ти не правиш ли същото?!?”
„Ами щом така мислиш” – отговаря спокойно той и изведнъж рязко се обръща: „Сега още от сутринта ли почваш?”
Оффф! Гадна работа. Ти се опитваш да го развеселиш, а той ти се сопва. Никакво чувство за хумор. А ако му кажеш, че няма, ти разправя, че било все на негов гръб и затова е никакво. Леле какви са мъжете! Дай им само да си гледат кефа и не ги търси за нищо! И наистина не стават за нищо. Искат, ако може, все някой друг да им носи – вода, кафе, храна, да им сервира, отсервира, за да не стават те... Пък после аз почвам от сутринта! И каква сутрин, вече беше 11 и 15 сигурно...
Както и да е. Докато той гледа филм, продължавам да си чета. Мариус Куркински е дал интервю. Харесва ми. Казва, че трябва да спестяваме себе си на хората. Всеки от нас трябвало да крие другата си страна, да не я показва на останалите, да им я спести, защото не е добре да виждат поредния ужас... Добре казано, но трудно за изпълнение. Обикновено най-близките виждат всичките ти страни, хастара ти даже. И какво? Пак са с теб. Пак те обичат. Е, ако имаш тези умения да спестиш от неприятната си част на другите, може би и самият ти ще спечелиш повече, но не е лесно. Особено ако по принцип не откриваш много смисъл в пестенето и не умееш да пестиш.
„Хайде – обажда се мъжът ми – няма ли да пием кафе?”
„Ей на това – мисля си – му казвам спестяване. Казва „да пием кафе”, а всъщност иска да каже „иди да направиш кафе”. Мразя го това. Много.”
„Ами да пием – отговарям аз – ти ще направиш ли?”
„Ще направя, защо да не направя – сопва се пак той – кога не съм правил!”
А пък това последното изобщо не е вярно. По принцип никога не прави. Правил е веднъж-два пъти, максимум три пъти. И край. Всеки път все аз. Обаче сега, ако започна да уточнявам, ще стане една... По-лошото е, че казва, че ще направи, обаче си лежи. И си гледа филма. И аз си чета. Разликата е, че докато той си гледа филма, явно не мисли за кафето, докато аз, докато си чета, си мисля и за кафето. Значи въпросът е кой ще издържи! Да, това е въпросът. Аз не издържам. Не ми се занимава с това състезание - тъпо ми е, пък и когато ми се пие кафе, когато някой вече е казал думата кафе... И ставам. Ето, вярно е – мъжете не стават за нищо!
„Видя ли – казвам – вие, мъжете, не ставате дори за едно кафе.” И чевръсто се отправям към кухнята, откъдето ме посреща радостният глас на майка ми: „Кафенцето е готоооовооо! Идвайтеееее!”
Ха!
