Котарак върху студена ламаринена кофа

Дебел, бавен, едва-едва повдига лапите си, за да ги подмести напред по покрива на кофата. Щом наближих, впери светлите си лъскави очи в мен и не мигна. Обаче и аз не мигнах. Забих погледа си по същия начин в него. И видях как котаракът ме сканира. Да, така направи. За няколко секунди през зениците му все едно преминаха няколко цвята или сенки. После той ги присви и добродушно примлясна. След това наведе глава и по същия генно-грациозен начин, все едно се движи не по ламарината на боклукчийска кофа, а по върховете на някой сарай, продължи напред.
Котките са агентите на подземния свят...

Текила на разсъмване...

... е филм, който гледах снощи. Стар филм с прекрасен Мел Гибсън и Мишел Пфайфър. Така млади...
Приятно е усещането да попаднеш случайно, сменяйки каналите, на един такъв позабравен филм, с добри актьори и да се върнеш някъде назад, заради дрехите им, косите, погледите, излъчването, заради цветовете, които са оцветявали времето тогава и заради теб самия, онези неща, които помниш, други, които си забравил... Тръгваш назад, после откриваш приликите с действителността ти и днес, после пак се забравяш в някакъв фон, или жест, или атмосфера и се връщаш с емоция, която все едно е посадена отдавна, а цъфти сега...
"Текила на разсъмване" е страхотно заглавие. Даже е толкова силно, че може и никога да не ти се случи на истина :)

Студенината, която...

така не ни отива... Нито моята към теб, нито твоята към мен. Отива ни топлината. Моята към теб и твоята към мен. Отива ни също тъгата. По неизвървените пътеки. Тъгата в погледите...
Отива ни безсмисленото лутане, когато мен ме няма, теб те няма...

Следвайки сърцето си, да се раздаваш...

Колкото повече се раздаваш, толкова повече страдаш.

Ако има мярка, тя е да не правиш нищо повече от това, което правят всички. Да бъдеш като тях, да реагираш като тях, да се самосъхраняваш. Вероятно затова "хепи-соца", както го нарича една колежка, е бил хепи. Да, бил е. В смисъла на понятието "всички" е бил. За днешното многоглаво и уродливо време колежката още не употребява дума или понятие, но е трудно. Трудно ще се роди понятие, което освен да характеризира времето ни като цяло, да съдържа в себе си и сизифовските мъки на малцината-глупци, които следвайки сърцето си, се раздават...

БГ психотрилър???

"7 часа разлика" се оказа психотрилър! What a surprise!
Тъкмо позабравихме за вродената си привързаност към драмата и хоп - кошмарни сцени в неделната семейна вечер! Хомосексуалисти, вързани, напикани, веещи се коси на момиченце в мрака, психасал баща, обсъждащ ужасии...
Проблемът се оказа по-сериозен. От драмата сме преминали към психото.
Надявам се, че финансовата криза не е повлияла на сценаристите. Нито бонусите в държавната администрация. Нито цените на яйцата. Защото беше по-слаба извратеността в първия сезон, а сега мощно се засили... Надявам се, че родителите извън този сценарий сме достатъчно с акъла си и не допускаме децата ни да гледат това жанрово недоразумение.

От петела

Философи и естети може и да се преобръщат в гробовете си, но "щастието", върху което са умували през целия си живот, вече е присъдено на кокошките !?!
Неуловимо, мигновено, вечно търсено, има ли го, няма ли го, как да го постигнем... Свършиха вече трудните гадни въпроси! Постигнаха го кокошките.
Интересно, че щастливите кокошки снасят щастливи яйца! Иначе защо така изведнъж да поскъпнат скъпоценните кокоши продукти?!
Внезапното им обаче поскъпване, може би се дължи на внезапното осъзнаване, че щастието е мимолетно, както, разбира се, и на факта, че Великден наближава. Последният факт никак не е за пренебрегване, въпросът е само да се уточни къде колко точно щастливи са били кокошките...
О, миг, поспри!