Гордост

"Гордостта е признак на несигурност".
Репликата я долови "периферният" ми слух снощи, беше от някакъв филм, който вървеше по телевизията, докато аз гледах клипчета в интернет за аранжиране на аквариуми. Бях се потопила изцяло във водата, заради новата ми скалария, но това с гордостта ми хареса. Никога не съм си падала по книгата/филма "Гордост и предразсъдъци", въпреки че заради една приятелка даже субтитри оправях в зората на бг-торентите. Тя определено си падаше по този филм, а той, свален и пригоден от мен, спираше внезапно на сцената с моста... Което си беше гаден момент за вълнението...
"Гордостта е признак на несигурност" е добра реплика, защото ми обяснява хилядите съмнения в собствената ми гордост. Вече не се съмнявам. Всъщност съм постъпвала еди си как, не защото нямам гордост, а защото съм била сигурна в себе си. Точка. Как слънцето изгря!
Спомням си, че съвсем млада си позволих да кажа на един известен журналист, насаме естествено, че е крайно време да зареже гордостта си и да действа като другите. Намираше се в момент на сериозна криза в кариерата си и не правеше нищо.Даже му дадох пример като кои други. Казах му: "Като Иван Гарелов, например!" Единствената негова реакция беше озадачаващ изумен поглед.
През годините разбрах, а репликата от снощи просто синтезира това, че не гордостта, а липсата на увереност в собствената му значимост, го провали.
Вчера гледах Гарелов при Карбовски и от думите му се уверих, че е дълбоко убеден в значимостта си и в това, което представлява. Тази вътрешна сигурност му позволява да експериментира и да вярва в успеха на експеримента.

"Умно село" срещу Кобилкина

Снощи имах дилема. Дали да слушам сексуалните съвети на Кобилкина при Слави или да гледам "Умно село" на Влади Люцканов за Георги Господинов.

Дилемата не се породи от това, че сексът е първичното, а Георги Господинов, респ. книгите, литературата са вторичното, а от желанието ми да виждам милата добронамерена усмивка на Кобилкина, докато обяснява възможностите на вагината, задържането на оргазмите и аналния секс като средство против хемороиди. Тази кротка усмивка ме разколебаваше...

Естествено Георги Господинов спечели първи рунд. Говореше за неща, които ме облагородяваха. Може да звучи пресилено, но е факт. Понякога и само като слушам някого, се чувствам по-добре. Намирам подкрепа на мислите си, на идеите си, на смисъла, който и аз съм открила. Подкрепата е важна. Ако не я намираш в обкръжението си, си загубен. Хората, които са около теб, трябва да подкрепят не само това, което правиш, защото така трябва, а и онова, което правиш, защото така мислиш, така чувстваш, така си зареден. А всеки е зареден различно. Срещата на подобно заредени си е житейско събитие, което трябва да се отглежда с внимание, не по-малко наситено от вниманието, с което се отглежда една любов, например.

Облагородяването днес е по-трудно отпреди. Хората говорят по-рязко, общуват си по-нервно, разменят си по-остри реплики, не си позволяват много теми, защото нямат време да ги обсъдят пълноценно и защото не намират смисъл да го правят - обикновено това не са теми, които имат приложение на практика. 

Друг е въпросът за темите на Кобилкина и тяхното приложение на практика. Винаги съм се питала, кое всъщност ме прави добра или недобра в секса? И винаги съм си отговаряла, както за всяка друга дейност под слънцето - усетът. Щото като нямаш усет за нещо, и тежести да вдигаш, и вагината да си смениш, все тая... А усетът си е талант. Така че пак стигаме до процентите - 99 % талант и 1 % труд или обратното... ;)

Килиманджаро и покорителите

Като бях малка, си мислех, че Килиманджаро е много трудна за покоряване планина. Струваше ми се достъпна само за алпинисти. Да си помисля да я катеря, беше все едно да си се представям с цигулката на сцена. Никога не съм държала цигулка. Мога да танцувам, да тананикам, да барабаня по масата, да щракам с пръсти, да си тактувам в кола, на под, на диван и т.н.,но не мога да свиря на цигулка и това е нещо невъобразимо за мен. Като бях малка, но не защото съм била малка, много неща изглеждаха достъпни само за професионалисти. И времето май беше такова...имаше предели и граници, въпреки неограничените човешки възможности... А може би  аз съм ги възприемала така нещата - или ставаш за нещо, или не. Предизвикателства от рода на и аз мога да се науча да свиря, и аз мога да забия колец на еди кой си връх, никога не са ме съблазнявали.
От доста време се наблюдава едно пригаждане на невъзможното до някакви нива на възможно, така че всеки пожелал да става и да бъде каквото и където си пожелае. По този начин ми се струва, че този всеки си създава чувство за успех, който всъщност не е действителен. Замислих се, след като онзи ден актрисата Евелина Борисова разказваше как покорявала върхове, вкл. Килиманджаро. Естествено далеч не е само тя. Чели сме за много други покорители на всевъзможни в миналото върхове. Не знам дали имам и минимално основание за тези разсъждения, още повече, че мина много време, откакто Соломон Паси, този не особено ярък физически екземпляр, ме изненада с това, че си живееше сред полярните ледове като на село. Освен това май нито един връх не съм покорила, във всякакъв смисъл, битувам си някак в низините, та сигурно нямам право да обсъждам устремените към високо и далече, но ми се струва все пак, че не може нещо като Килиманджаро да бъде ей така просто покорено! От друга страна какви са тези хора, които непрестанно търсят някакво доказателство за възможностите си, все едно някой им е казал, че нямат такива...Вярно е също, че има склонове и склонове, както и начини да се катериш нагоре, но силата на духа може да се изпита и в една съвсем простичка житейска, ежедневна ситуация, най-малкото когато се налага да застанеш зад една своя дума или да изкажеш едно мнение, или да защитиш някой набеден по неволя...

Театър и дъжд спонтанно

Изведнъж ми се прииска да отида на театър. Така, както може да ти се доядат ягоди - по начин, че устата ти се пълни с аромат и тръпчивост.
Тогава се убедих, че и спонтанността се осъществява спонтанно, капризна е. Винаги те възнаграждава по необичаен и неочакван начин, независимо как точно и какви са последствията. И в това й е чарът.
Спонтанно го организирах, купих билети, пристигнахме навреме и...
Театърът се продъни, така да се каже. Заваля порой, градушка и наводни сцената. Трябваше да си тръгнем, отмениха постановката. Във фоайето течеше вода и се събираше на голяма локва. Актрисите прецапаха през нея и си излязоха, промъквайки се между хората, които чакаха да презаверят или върнат билетите си на касата. Ние не успяхме да го направим. Не харесвам блъсканиците, макар че понякога са така необходими. Свърши работното време на касиерът, касата автоматично се затвори и... неблъскащите се останаха за друг път.
Спонтанно по мокрите улици си прибрахме у дома.
Да видим как ще продължи тази история. Възнамерявам утре да се оправя с останалите на дъното на чантата ми два неизползвани билета...

Лодките на Ариана

През деня плуваше и една патица. Кафява, самичка и ... дива, вероятно. Едва ли тези от лодките са успели да я опитомят :) Като я видях как си се почесва спокойно покрай хората наоколо, се сетих за "Мисия Лондон". Колко глави паднаха под ножа на Любо Нейков... 

А сега - романтика. Толкова топло, че чак не ти се вярва, че си в последния ден на април. Боси бебета, боси жени, бира, казанлъшки понички, сладолед... После количките със сладоледа се покриват и излиза момчето, което жонглира с огъня! В шапката му падат монети, някои му ръкопляскат, момичетата са с ниски обувки, а момчетата се смеят... Отстрани минават автобусите. 204, 604, тролей11, тролей петица... Отвътре се виждат лицата на пътниците..., които сигурно не виждат лицето на момичето в лодката... 

Лятото ли дойде?