Думите "не мога, не знам и не искам" са забранени за всички ученици.
Това пишеше на таблото в класната стая. 6-ти клас, софийско СОУ.
Четох го, докато се уверих, че наистина това пише.
От моя няколко десетки години житейски опит знам, че веднага щом завършиш училище, се намира причина, която да ти подскаже, че е абсолютно наложително да се научиш да казваш "не", "не искам", "не мога"... Иначе ще си затрупан с работа, ще си задръстен от изприказвани глупости, ще си смачкан от собствената си изпълнителност.
Що се отнася до "не знам", това е най-вулгарната забрана, която на практика виждам как се прилага навсякъде. Хората се страхуват да си признаят, че не знаят. Пълно е с комплексирани хора, които ако се изпуснат да си признаят незнание, смятат, че са извършили смъртен грях, че ще ги затворят, заточат или уволнят, но най-вече смятат, че другите ще им се смеят, ще ги подиграват, а това явно е непоносимо и е за цял живот.
Вероятно госпожата, написала тази забрана, е имала добри намерения. Искала е да засили чувството за отговорност у учениците, които и без друго твърде често не искат, не могат и не знаят. Но въпреки това, не съм убедена, че осъзнава въздействието на забраната си. Този надпис стои там всеки ден, всеки час... След години много от порасналите деца едва успяват да се убедят в обратното и да започнат да не могат и да не искат...
Всъщност, за да вземеш решение да забраниш или позволиш нещо, каквото и да е то, се изисква сериозен интелектуален потенциал. Изисква се широкообхватност в много отношения, най-малкото напр. да се попиташ какви биха могли да бъдат последиците...
Не че досега съм мислила, че забраните и свободите се определят и раздават от умниците, но опитът на човечеството някак ми е давал надежда...
Има различни хора. При някои като мен сдържането разболява. Някакви си ръбести работи се събират вътре, пречат си, бодат ме... недоизказани, премълчани съвсем... лошо ми е... 
