Микс от лирически герои

Какво иска да каже лирическият герой?
Очевидно - времето показва, че това е един фундаментален въпрос. И аз някак си се вълнувам от този факт. Може би е заради самият лирически герой. Той непрекъснато се сменя. Даже се променя. Дори се оказа, че лирическият герой притежава феноменални заложби и за ден-два може да стане неузнаваем. Понякога са група. Тогава и те самите не знаят какво искат да кажат. Понякога пък един лирически герой се заменя изведнъж от друг.  Случва се. А често върху лирическите герои се оказва непосилен натиск и те започват да казват не това, което искат.
Например напоследък се сблъсках с няколко вида лирически герои.
Заболя ме като разбрах, че Брад Пит се бие. Пие, освен това пуши... Ами това не е лирически герой. Както казва Бегбеде, "няма идеали" този човек! Стана ми много неприятно и се отказах от него. Дълго време стоически се надявах, че Дженифър Анистън просто ще се ожени. Но пък Джъстин Теру... Дано поне е с прекрасен характер...
Като стана въпрос, ГЕРБ отново има с какво да се похвали. Бавиха се, бавиха се и накрая избиха рибата. Сега филмът се върти, а надписите накрая са кратки: Цецка Цачева и други. Тя е, така да се каже, главният лирически герой. Браво! Не всеки получава главна роля. Кастингът е минал успешно и сега вкупом ще умуваме какво иска да каже. И колкото повече идеи ни идват, толкова по-сложен образ ще излезе. Авторът също трупа дивиденти. Понякога лирическият герой се изправя срещу своя автор, но нашият случай е различен.
Обаче пък Явор Бахаров съвсем ясно си каза какво иска да каже и малеей! Щяха да го обесят на площада! Подиграл се с Биг Брадър!? Аз, честно си признавам, не знаех, че Биг Брадър е човек. През всичките тия години съм си мислила, че е обикновено телевизионно шоу. Кошлуков сравни Явор с Ботев! Явор не бил като Ботев. Явор бил дезертьор, предател, с недостойно поведение, пазарил се. Даже Евгени Минчев каза: "Търговците да напуснат храма". При тези думи настръхнах. Изгониха Явор от храма. На какви неща ставаме свидетели, не е истина.
Много ме вълнуват лирическите герои.
От тях разбрах какво точно е "бебешко синьо". Застанала тя насред снимката като една вазичка, а те се спукват да коментират спазила ли била протокола. Ама на кого му пука спазила ли го е, като изглежда като вазичка! Било важно не каква е шапката, а какво им под нея. И какво има? Вазичка.
Толкова прости отговори, а такава сложна действителност.
Като беше по-малък, синът ми се прибира един ден от училище и ми казва: "В стихотворението пише, че вали дъжд, а госпожата ме пита какво иска да каже поетът. Аз й казвам, че иска да каже, че вали дъжд. А тя казва, че не иска това да каже. Какво иска да каже тогава?"
Ами... това е.
Дето се вика Един Господ знае какво иска да каже лирическият герой, обаче иди обяснявай.


И да си опичат ума американците, да вземат да изберат Хилари, че НАСА вече предупреди за метеоритите...

Шутове, палачи, комедии и трагедии

Ставам сутринта и гледам - един приятел ме включил в група за обсъждане на Путин и Тръмп.
Отворих страницата, попрочетох...
На пръв поглед битува схващането за схематичното разделение - левите у нас са "за" Путин, а Путин е "за" Тръмп. От друга страна не се знае за кого са десните. Като цяло не се знае кои са десни и кои са леви. Много е лесно да заявиш, че задникът ти е червен, розов, син, зелен, обаче като се качиш горе, като духне вятърът и като ти лъсне задникът, иди обяснявай какво си бил заявил. Та затова хич и не вярвам на леви и десни. А пък на демокрацията съвсем. Но понеже сме схематици, за улеснение, както се казва, ми се привижда една схема.
Май американците ще избират между шут и палач. Да не забравяме, че и Петър Велики е имал шут. И ако Путин си търси шут... Въпросът обаче е дали сме в комедия или в трагедия? Защото май сме в трагедия. Тогава кралят няма как да се радва на шутовите смешки... От друга страна, палачът си е палач. Странно би било ролята да се изпълни от жена, но в "Многострадална Геновева" мъжете изиграха женските роли, защо пък г-жа Клинтън да не изиграе една мъжка. Сцената е голяма, твърде голяма и не е като да си няма публика.
Такива ярки образи ни се предлагат. Зрелището не е за изпускане. В салона падат непрекъснато глави. И от ляво, и от дясно. Публиката постоянно е в траур. Ту за едни, ту за други. На сцената обаче е осветено. Представлението си върви. Шут или палач, парите са си пари. Интересът поразклати феса, но керванът си върви.
Вчера гледах "Умно село". Така се радвам на това предаване на Владимир Люцканов и Антоанета Бачурова по БНТ. Толкова добре ми въздействат срещите с хората, които избират. Проф. Цочо Бояджиев. Прекрасно беше! Един философ, който не само е поставил труда си за Платон и България в лавицата на европейската философия, но и прави невероятни черно-бели фотографии. Невероятни!
Само чудото на човешкото съзидание в доброто и изкуството ще заличат и шутове и палачи. Както, всъщност, винаги става.

Дори да смени цвета на кожата и пола си, всеки един от нас си остава същият

Случвало ми се е, докато седя под чадъра, да изчета голямо количество вестници, списания и статии он лайн. Съвсем наскоро пак го направих. Естествено си почивам - поглъщам равномерно информацията, както и слънцето. Въпреки че забелязах как и едното, и другото могат да замаят главата ми. До степен да стана внезапно и да изляза не само от чадъра, но и от потока на информацията.
Случвало ми се е и да пия хапче после.
Логично, нали? При положение, че слънцето все по-силно стяга обръча си над главите ни, а тревогата, обхванала света, прави абсолютно същото.
20 години преди, т.е малко над 20 години, имаше въпрос, който горе-долу звучеше така: "Възможно ли е президент на САЩ да бъде чернокож или жена?"
Сещам се сега за този въпрос покрай заливащата ни информация за почти сигурната победа на Хилари Клинтън. Първата част на въпроса се реализира. Сега ще се осъществи и втората.
Не си спомням собствения си отговор тогава, но знам, че като цяло никога не съм била предубедена. Да, всичко е възможно.
Чудя се сега дали американският избор ще е добър за света. За хората на света, не за ръководителите на света. В общи линии, когато става въпрос за избор, винаги се намесват хората. Те избират - с лице към тях застават кандидатите, към тях отправят думите си, усмивките, физиономиите, посланията на дрехите си, платформите, бекграунда си, всичко. Защото после те плащат цената. После да се сърдят на себе си, да не се оплакват, да не хленчат, да не страдат. В това "към тях" влиза и най-сериозното политическо оръжие - подготвената, провежданата, разиграваната манипулация. Винаги има такава. Колкото и честен да е един кандидат, колкото и избираем да е той, манипулацията съществува - по-добра или по-лоша, по-явна или по-скрита. Затова и един солиден дял от цената, която плащаме за избора си, се дължи на манипулацията. Но това е неизбежно. Много от хората стават част от манипулацията съзнателно, за да извлекат полза и за себе си.
Обаче сега чета, че Хилари Клинтън е изключително властолюбива, че е "за" военните конфликти по света, че е "за" войните, "за" регионалните конфликти, че нейната личност съвсем не е така прогресивна, както 21 век би желал с оглед на всичките сложни проблеми на света. Дори нещо повече - чета, че тя с разбиранията си стои още в миналото. И всички тези характеристики не са свързани с нейния конкурент, дори напротив - той предварително е отписан като неизбираем. Целият анализ за г-жа Клинтън е единствено и само за нея самата.
Но ако това е вярно, ако Хилари Клинтън, която така стремеглаво нахлува към Белия дом, наистина не е прогресивен човек, то какво да очакваме?
Естествено аз не съм в САЩ, не се занимавам с политика, не правя анализи, не следя кампаниите. Но нима факта, че не съм професионален анализатор и наблюдател на световните тенденции в политиката, ме освобождава от тревогата? Нима този факт ми повлиява да не се вълнувам, когато гледам убитите, избитите по света, когато слушам за трагедиите, причинени от взетите решения на великите? Нима ставам по-спокойна и по-сигурна за бъдещето?
В моя обикновен бит, всяко решение, което взимам или не взимам, се дължи на нечие друго, взето на по-високо ниво.
И на кого всъщност му пука дали президентът ще бъде мъж, жена, чернокож, бял? Дори да смени цвета на кожата си и пола си, всеки един от нас си остава същият. По-важното е какви идеи притежава, как мисли, дали е личност? Личността е по-важна от цвета на кожата и пола. Личността е над всичко това. Ако все още има личности, разбира се. Ако те имат достъп до властта...
Силно се надявам, това което съм прочела под чадъра, да не е напълно вярно, да е поредната манипулация и бъдещият американски президент да живее не само във времето си, но и да е в състояние да вижда поне малко напред.

История, която не е само за домати

Хората са двулични по природа. Дали го знаят или не, е друг въпрос, но често животът им преминава в усилия да докажат обратното, което пък изкусно са обявили като преследване на истината. Твърди се, че има и абсолютно почтени и честни хора. Такива, които притежават вроден аршин и не го заменят с друг, независимо дали става въпрос за тях самите, за съседите или за който и да е от целокупното многомилиардно население на земята. Открила съм, че ако наистина съществуват такива хора, аз не съм от тях. Въпреки обхващащото ме периодически старание да се причисля. Неведнъж съм заявявала на всеослушание, че не лъжа, честна съм и съм „за“ справедливостта. В крайна сметка, ако спазваш 50+1 от божите заповеди, може и да се приеме, че си почтен, нали така? Но ако не може...

Сестра ми живее на една от улиците близо до Женския пазар и благодарение на този факт, макар и рядко, и аз се озовавам там.

Женският пазар не прилича съвсем на онези препълнени пазари в големи и малки градове по света, където можеш да се наситиш само с поглед, но и буквално – като преминаваш покрай сергиите и опитваш. Има обаче своя атмосфера, различна от тази на пазара на Графа или на Ситняково, например, и тя ти създава осезаемото усещане, че си точно, където зеленчуците и плодовете са истински.

Веднъж, докато вървях по пътеката между сергиите, една жена мощно се провикваше, размахвайки в ръката си китка: „Пря-я-ясна чубрица, пре-е-есен магданоооз!“ Но щом се изравни с мен, отривисто прошепна: “Цигари, цигари...“

За настоящата история споменатото по-горе двуличие, специално у мен, се изразява в противоречието между двете ми желания - да си купя много евтина и едновременно много качествена стока, както и между претенциите и реалните ми възможности. Претенциите ми са завишени, не само по отношение на пазара, но и по отношение на средствата, които съм рамкирала /правя това, откакто си внуших, че притежавам точна преценка за реалната стойност на нещата!/. Така изказано, това двуличие вероятно владее всеки човек още от момента, когато е приел принудата да заеме определено място на този свят и да го задържи в очите на останалите, включително и в своите собствени.

За намиращите се зад сергиите на женския пазар аз съм една възможност да си продадат и скапалите се домати, изостаналите череши или пък развалените откъм дръжките червени чушки. Не знам защо точно така ме възприемат, но ми се струва, че не влагат нищо повече към мен, когато видят, че наближавам, а предполагам, че не рядко ме забелязват единствено с периферното си зрение.

От своя страна аз се възприемам малко по-така. Чувствам се като човек, който е пристигнал на този пазар с една по-съдържателна цел – да си купи, каквото му душа пожелае, и то да не е само здраво и свежо, но и евтино. Иначе защо бих дошла? Съвсем близо до дома ми има всякакви чушки и домати с изключителен търговски вид и на изключителна цена. Но!

Но на мен ми се приисква да отида на пазара. Там храната е екологична, прясна, има голям избор, евтина е и... Атмосферата, както вече казах, на пазарите е особена. Подвиквания, миризми и ухания, странно-различни физиономии...

Със сестра ми чакаме от около десетина минути на една опашка за грозде. Зад мен мъж и жена араби се оглеждат, после той бързо протяга ръка, откъсва едно зърно, опитва и се обръща на другата страна. Продавачката разговаря с клиента пред себе си и не го вижда. Жената с арабина обаче разбира, че аз съм го видяла и смутено навежда глава. Той все едно е откраднал. Помислих си, че това щях да направя и аз, ако не бях предупредена, че на женския пазар трудно се опитва. Трябва да ти дадат разрешение. Т.е. питаш и ако ти позволят, тогава. На женския пазар също така трудно се избира. Често всички хубави зеленчуци и плодове са насочени към теб, а всички загнили и нездрави са обърнати към продавача. И той, естествено, грабва от своята страна и ти получаваш не това, което виждаш.

Изведнъж се унесох. Забравих за арабина и откраднатия плод. Загледах се в старите сгради наоколо – някои са изоставени, други - прясно боядисани или затворени като килии с неестествено малки балкони, с кепенци и орнаменти, или пък с цветя и нечетливи надписи... Дочу ми се конски тропот, все едно видях файтони и се пренесох някъде в началото на века...

- Казвайте! – гласът на продавачката ме връща в реалността.

- Два грозда.                                                                         

- Два килограма? – пита продавачката.

- Не, два грозда.

- Следващият – казва невъзмутимо тя.

- Моля? – опулвам се насреща. – Искам два грозда.

- Не може – отсича тя и не ме поглежда. После се обръща към сестра ми – Кажете!

Сестра ми, също изненадана, отговаря:

- Ние сме заедно. Щом няма да я обслужите нея и аз не искам нищо.

Аз обаче решавам да продължа битката.

- Но защо не искате да ми продадете? Вкъщи само аз ям грозде – вече започвам да се обяснявам като дете, - затова поисках две... Но добре, ок, дайте ми два килограма...

- Капризен клиент, не става! – отсича тя като робот. – Следващият!

- Ама как така?!? – възмущавам се все по-силно. – Чакахме половин час на опашка!

- Капризен клиент, не става!

...

Файтоните ги отнесе вятърът. Старият град, надписите по къщите, атмосферата...

- Бреййй, какво ми се случи! – чудя се аз, докато си тръгваме от пазара.

- Ами то е – започва сестра ми, - защото тук не продават малко. Трябва да си вземеш поне килограм. А ти – два грозда! От къде ти хрумна!?

- Хайде сега! – ядосвам се. – Нямам ли право на два грозда! Те сигурно щяха да излязат килограм, ако не и два... Видя ли колко са големи! И как така нямам право, нали сме на пазара! Какъв капризен клиент?!

- Оооо, тук е така, и бой можеш да изядеш, някой път са доста груби – обяснява сестра ми.

Вървим по улицата, обаче на мен ми е неприятно. От една страна - да, може би аз съм виновна - не съм се информирала за пазара, не пазарувам често, не ги знам взаимоотношенията. Но от друга - нали съм клиент, нали това е пазар и точно тук имаш право на едно, на две, на три, тук трябва да можеш да избираш, да се пазариш...

- Ааа не - извиква сестра ми, - изобщо не можеш да се пазариш. Каквото ти кажат, това е, хич и не си помисляй!

Онзи ден отиваме пак. Минали са сигурно месеци от случката с гроздето. Не съм забравила, но не съм и запомнила. Чудех се цял ден какво точно купувах тогава, та поисках в бройка. Останало е единствено неприятното ми усещане.

По улицата вече срещаме от онези различните физиономии, от хората, които живеят едновременно и по тротоарите, и в домовете си зад оградите, и директно на улицата, пред случайно минаващите. Показали са живота си явно – изоставено пред вратите колело, разхвърляни части за коли, разпростряно на телта бельо... Но отзад, отзад зад всичко, разбираш, че има още много от техния живот, още твърде много неща, които не ги виждаш и не са явни. Пред една ниска къща, обелена отвън, с вид на изоставена барака, е спряла полицейска кола. Полицаите стоят отстрани, а къщата са заградили с ленти.

- Какво ли е станало? – пита ме сестра ми.

- Не знам – отговарям, оглеждайки се. После си признавам: - Изпитвам някакъв страх от дъното на живота...

- Но защо? – учудено ме поглежда тя. – От дъното израства лотосът.

- О!

Със сестра ми се издърпваме – ако тя попадне някъде и не успява да излезе, аз й показвам другия изход. Ако аз се затворя, тя ме изтегля. С ръка или с някоя подобна философия като тази с лотоса.

Та така си вървим към пазара. Лотосът си израства от дъното, от калта и тинестите води, символизира красотата, благоденствието, плодородието. Обикновено го изобразяват като изправена глава към слънцето и крака, здраво стъпили в основата. В основата на съзиданието. На дъното. „Значи – говори сестра ми – няма как да се извисиш до слънцето, ако краката ти не са вкоренени долу...“ Освен това лотосът е символ на женското начало, но аз, дори и да съм на женския пазар, все още не съм толкова уверена.

- Сега – казвам – ти ще пазаруваш и моите неща. – Още съм стресирана от последния път.

- Стига бе! Чак пък стресирана!?

Пред първата сергия се справяме отлично. Купуваме два килограма превъзходни череши. Преминаваме нататък и дори ни се отваря шанс да изберем.

Продавачката зад щанда с краставици е кръглолика, с начервени устни и приветливи очи. Като виждам, че тези пред мен избират зеленчуците, се осмелявам да пазарувам сама. Стори ми се, че сестра ми ме погледна окуражаващо.

И оттук си тръгваме доволни. На третата сергия, без много-много да се чудим, взехме и праскови. Останаха доматите.

- Да видим тези тук – казва сестра ми, но аз ги отхвърлям като леко скъпи.

- Да пообиколим, ще намерим и на по-ниска цена – предлагам и продължаваме напред.

За да стигнем до един младеж, малко дебеличък, с раирана тениска и най-важното - твърде освободен:

-Как сте, пиленца? – пита ни той зад купчина добре изглеждащи домати.

Аз ги оглеждам, виждат ми се хубави, цената - също и поръчвам два килограма.

-Да ги направя за три лева, че да свършват – казва комуникативният ни продавач.

- Ами... – колебая се аз, - де да знам...

- Хайде, пиленца, какво се чудите! – подканя ни той.

- Ами добре – казвам.

Продавачът граби с шепи пред себе си, слага в един черен плик, мята го на кантара, после бързо го завързва, не веднъж, два пъти, и като прибира парите, подава ми го и се обръща към сестра ми:

-А ти, пиленце? Ти няма ли да си вземеш?

-Не, благодаря – учтива, както винаги. – Аз ще си взема другия път.

-Както искате, гълъбчета, елате и другия път – продавачът не спира да говори, а ние си тръгваме.

Ох, мисля си, май този накрая нещо ни метна. С тези пиленца и гугутки...

-Знаеш ли - казвам на сестра ми, - я да видим какво ми сложи този! – И оставям на един празен щанд плика и започвам да се боря с възела. Здраво го е вързал! Но все пак успявам и когато започвам да вадя доматите, всичките се оказват червени отдолу и зелени от горе. Не просто зелени, а на петна. На жълто-зеленикави петна около дръжките.

- Е виж сега какво взехме! – възмущавам се отново. – Пак се провалих!

- Ох – сестра ми е отегчена, - стига вече, да си ходим. Каквото сме взели, това.

- Да ида да му ги върна?

- Абе как ще се разправяш с този, нали го видя какъв е! Хайде, тръгваме!

И тръгнахме. Но си беше като на кино. Щастливо пазаруване, докато се отпуснеш. А отпуснеш ли се, хоп! – и ти пробутват лошата стока.

Пропуснах само да напиша, че всъщност сестра ми взе доматите. „Ще ги изрежа отгоре и готово!“ - каза ми, докато издърпваше черния плик от ръцете ми. „Иначе пак ще се стресираш...“

Това си беше шега, но вечерта като седнах да напиша историята и малко се притесних. Май пак преувеличих. От едни домати направих цяла история. Но пък от друга страна, ако историята беше за домати - да, обаче историята е за хората, за двуличието им, за лотоса, за женския пазар и чак тогава – за доматите. Както се казва, 50+1, нали така? 

Мостовете

Мостовете са интересна тема. Можеш да пишеш за тях по всяко време от живота си.
Можеш да оприличиш и целия живот на мост...
Има мостове, които доброволно изгаряш след себе си и такива, които никога не можеш да разрушиш. Има и други - нестабилни - над тях непрестанно трепериш да не се сгромолясат...
Има стари, скърцащи мостове от детството, останали в съзнанието като гигантски, а в действителност направени за два човешки крака. Някои мостове са на въздишките, други на влюбените, а някои строителят е изпробвал лично, като е заставал под тях, докато отгоре са трополели каруци...
Има и спасителни мостове, появяват се изведнъж, когато си мислиш, че няма надежда...
Мостовете са като дъгите. Сам избираш, дали да минеш под тях и сам решаваш коя от двете страни е твоята страна.
Онзи ден попаднах случайно на хубавия стар филм "Мостовете на Медисън" и докато изгледах за пореден път как наистина им се получава  на Мерил Стрийп и Клинт Истууд, си записах и няколко реплики:
"Старите мечти са били хубави мечти. Не са се сбъднали, но се радвам, че съм ги имал".
"Не искам да се нуждая от теб, защото не мога да те имам".
"Изумителна си! Иде ми да обиколя квартала с вой!

Една седмица диви и щастливи ;)

       

          - Знаете ли, че тази къща пази тайна? - питаме децата с нарочно нисък тембър и сочим бялата къща отстрани на хълма. 

Когато се задържиш сред природата, несъзнателно започваш да й подражаваш и ти идва странно желание - да противопоставиш на толкова красота и омая нещо зловещо, достатъчно ужасно или пък мистично.

През тази една седмица природното мистично се състоеше в това, че привечер, към 9 най-често, когато вече е тъмно, започваха да вият чакали. Ама такъв вой ви казвам, не можете да си представите! Вият, квичат, после мяукат, реват като бебета, селските кучета им пригласят напълно равностойно, а поради наличието на дол и река, ехото довършва останалото. Стоиш край оградата, а ти се струва, че си във фуния от звуци... Въртиш глава, ослушваш се и насочваш светлината от фенерчето ту наляво, ту надясно...

Няма майтап. Истина е. Почти всяка вечер се случваше. А през деня, тоест откъм 3-4 през нощта, започваха птиците. Любовни песни, не е шега. Надпяване, хор, търсене, гонене, вариации на зов и майсторски изпълнения на тема начало. Чуваш и кукумявките, и те се влюбват, сойки, синигери, гълъби, а по никое време - например в разгара на деня, замаян от благоуханията на цъфналите дървета, изведнъж се сепваш от внезапен и рязък крясък, като предсмъртен вик. Срещата с партньора за някои птици е смъртоносна...

Една седмица навън, на двора, сред храсти и животни, под небето и вече усещаш сърцето на природата. Книгата, която започна преди ден или два, е разтворена някъде в края или началото, защото четеш също така на пресекулки, зарязваш я на масата под ябълката или на стола в градината, търсиш я след време и ако не я откриеш, посягаш към другата, чиито страници пролетният, размесен с кал дъжд, появил се все едно на игра, иззад ъгъла, ще изцапа на следващия ден, за да те накара да признаеш безсилие пред поредното своенравие.

Голите ти колене поглъщат дори силното слънце, правиш няколко снимки, за да си сигурен, че раят се е случил, при това с физическото ти тяло. Раменете те болят, ако случайно някой ги докосне, а лицето е добило тен, който си пожелаваш да остане завинаги.

Децата няма как да знаят за тайната на къщата. Преди две или три години я купи семейство, което не беше от този край. Взеха я със сърце и я преобразиха. Никой не посмя и дума да каже за историята й. Тя се пази грижливо и негласно от малкото, останали постоянно в селото. Повечето са приходящи. Донагласят покривите на вилите си, прекопават дворните лехи, садят цветя и обикалят къщите, за да бърборят - весели, зачервили се от вятъра или от щастието, че виждат и вдъхват на живо тази китност, която доскоро само са сънували и ги е тласкала по пътя насам. Сред маргаритките, глухарчетата и лилаво-жълто-синьото превъзходство на зелената трева започваш да усещаш колко си млад, стар, мъдър, подвижен или затромавял през последните месеци, пребивавайки в другия си свят.

Като тръгнахме надолу, покрай реката и хвърляхме камъчета от моста, като си проправихме път сред трънливите храсти, покатервайки се по баира нагоре и после, когато се вторачихме към залеза с викове, все едно съзираме невиждано чудо, случващо се само за нас и само сега, разказахме на децата зловещата история на отсрещната къща. Преобразена до неузнаваемост от новите си собственици, тя се белее точно на хълма и спира погледа преди да продължи към далечните, безмълвно покрити със сняг върхове.

-Каква тайна? Каква е тази тайна? - питаха децата, разширявайки зеници от любопитство. Бяха пораснали. Вече май дори не са деца. Историите, които чуват от възрастните, не са така забавни, както преди. Самите те са по-високи - виждат по-надалеч, по-силни - могат сами да преместят някои от препятствията по пътя си, по-знаещи - никак не е проста работа да им разкажеш напълно сериозно история с призраци...

Стори ми се, че усетих леко разочарование у тях - та нима тази хубава къща би могла да има зловеща история?!?

 - Е, има - казахме ние, възрастните. - Има тайна, но тя трябва да се пази.

И я разказахме.

После децата погледнаха нагоре, към къщата, видяха мъж, който подрязва дръвчетата, жена, която му говори безспирно от пребоядисаната веранда, чуха реката, която отнасяше хвърлените им пръчки и забравиха. Запазиха тайната. Сигурно защото вече не са деца и усещат, че когато си сред природата, ти идва едно странно желание - да се завръщаш отново и отново, и даже възрастен, да посрещаш точно като дете - с викове, чудото на залеза, крясъците на сойките, внезапните набези на благоуханията, та дори и воя на чакалите или зловещата история на някоя къща, кацнала като чист бял облак посред бухналата зеленина на хълма.   

Любовната песен на гарвана

Понякога се откъртва малко парченце от лака за нокти. Точно на показалеца. Така започваш. Но в края можеш да забележиш многоцветното розовеещо небе. Някои го наричат червено. Отказа се да снимаш. А преди, само преди година, щеше да го направиш. Отказите са показателни. Но точно сега не си в състояние да анализираш за какво. По средата някъде, докато вървиш, си изпънал врат към високото дърво, за да погледаш гарвана. По-скоро да го погледаш. Но дори той си има любовни трикове. Примамва със странни звуци, наподобяващи задавяне. Отминал си без да узнаеш дали гарванката е успяла да устои. Купуваш си нещо ново. Не съумяваш да го прегърнеш така, както си прегърнал един обикновен разговор по време на покупката. В разговора си се почувствал по-щастлив, отколкото при подаването на картата, с която плащаш. Хрумва ти, че някои жени живеят твърде скучно за външността си. По-късно изпи кафето си в нова чаша. Вкусът обаче ти е познат. Чашата не го променя. В края те изоставиха сред чинии, някои от тях полупълни. Публиката е напуснала представлението и е оставила следите си. Ще ги почистиш. Малко преди да заспиш, ще си помислиш, че усилията често не се разпознават, а какво остава да се признаят. Осъзнаваш колко важни са аплодисментите в залата. Би трябвало да ги обявят за задължителни. Не се съгласяваш, че публиката има право и на замеряне с домати. Дори когато представлението е било толкова слабо, че реакцията би била естествена, може би не си разбрал причината - актьорите също се обезверяват. Играта изисква постоянен стимул, но нищо не е чак така постоянно. Ако всяка вечер по телевизията една жена казва, че не разбира вагината си, идва вечер, в която ти казваш, но не по телевизията, че не разбираш вагината си. Втренчват се в теб. Казал си нещо грубо? странно? лошо? А ти всъщност много добре я разбираш тази вагина. С нея сте доста отдавна все пак. Имало е няколко момента, в които тя изобщо не е пожелала да ти се подчини и сега сигурно ще кажеш, че те са били най-щастливите ти. Изненадващо откриваш, че не само ти имаш права върху самочувствието на "собствената" ти половинка... Някой друг дърпа същата струна. Не че щеше да се задоволиш, ако знаеше, че са негови/нейни вътрешни движения - нагоре-надолу, но би написал, че това е "нормално". Обаче съмнението допуска външна човешка намеса. /Сложи и човешка в кавички, казваш си наум/. Не го правиш. Иска ти, защото усещаш, че трябва, но също така отдавна усещаш, че не знаеш какво трябва. Върху дългия работен тефтер днес не си записа срещи, а премиера на книга и дата за спектакъл. Често правиш така. Можеше да възстановиш външния вид на показалеца, но се загледа през прозореца, в цветето и мириса на въздуха. Ако си направил нещо добро, то е, че се стараеш по всякакъв начин да не засягаш глупостта. Тя пълзи наоколо и от усърдие да се спасиш, си започнал да я ласкаеш. Приласкаваш я, омилостивяваш я, галиш гладкия й кух корем, все едно си сключил сделка. Срещу пет минути галене, моля, спазвай уговорката и не ме намесвай. Дистанцията е крехка, знаеш го. Дали? Питаш се и до кога тази жертвоготовност в услуга на глупостта? Вечерта късно ще вземеш душ. Силните струи ще свършат каквото трябва, за да си в състояние да не си задаваш повече въпроси. Сексът, днес прочете, за половозрялата жена /!/ е достатъчен, ако се прави от 2 до 5 пъти седмично /!!/ Всяка седмица по пет... И един уикенд за отмора... Каза на глас, че който го е написал, се е страхувал да не се изложи. Даваме си кураж по какви ли не поводи напоследък...