Есенен филм

Крача по тротоара, отивам на работа - както всяка сутрин. Есенният сумрак ми е приятен. По този маршрут срещам едни и същи хора. Като една млада жена, например, която ходи с вдигната коса и не носи чанта. Ръцете й са в джобовете или се люлеят свободно отстрани на тялото. Погледът й всеки път е сведен надолу, направо забит в земята. Разбира се, срещам и други. Забелязвам листата, дърветата, чувам звуци, не вървя умислено или вглъбено в собствените си очаквания от деня. Случва се и да се кача в колата, въпреки че съм наблизо. Обикновено го правя, когато ми е студено. Тогава преминавам. Слушам музика, пускам чистачките, гледам има ли гориво, свети ли някоя лампа... Действителността отвън не ме вълнува чак толкова.
Има дни, в които се дистанцирам от себе си и се виждам на голям екран. Виждам се как вървя по този тротоар и се разминавам с хората. Тази сутрин стана точно така. Тъкмо минавах покрай  поликлиниката и чух стон. Там има едно куче, което страда от рахит или нещо подобно, едва върви, горкото, краката му са изкривени и му е трудно да ходи. Сега квичеше, стенеше от храстите. Аз само го погледнах. Обърнах се, едва ли не само, за да констатирам, че е то. И продължих. Нали отивах на работа. И пак се видях на екрана. Виждах как продължавам напред по тротоара, разминавам се с хората и все повече се отдалечавам от кучето. Изоставям го в храстите да стене, да го боли. Знам, че не мога да му помогна, нищо не съм в състояние да направя, но продължавам да отивам все по-далеч. Даже, за проклетия, една врана започва да грачи. Ама така грачи, че все едно ми натяква и настоява да се върна.
Мисля си, че кучето умира. И докато умира, хората си вървят, дори онези, които са го чули да стене, продължават напред, животът продължава напред, враните си грачат, листата си падат... Като във филм.