Междузвездни войни от десети ред

Докато Лукас дирижираше оркестъра, едва ли щеше да ме обладае силата и да седна да пиша за прословутата сага. Обаче Дисни някак си доближиха нещата до моя ръст. Дадоха силата на едно крехко девойче и то я овладя за има-няма десетина секунди. На екран де. Иначе с оглед на личната предистория на момичето вероятно не е така проста работата. И все пак. Силата дойде и при мен. И седнах да се изкажа. Така дилетантски, зрителски, съвсем не с навлизане във филмовата критика или не дай Боже да пристъпя в територията на върлите фенове. Междувпрочем, тези фенове дали са се изкефили на филма?
Та случаят е следният.
Една приятелка резервирала он лайн още на втори-трети ден от пуснатия за продажба филм у нас първо на една дата, после се оказало, че не било за ай макса, та затова резервирала още веднъж. После обаче се оказало, че има някакво важно тържество точно тогава, та резервирала за трети път на друга дата. Или нещо подобно, но аз попадам сред щастливците с резервация и се озовавам на десети ред в ай макса една идея по-късно от елита, който се снима с принцеса Лея. За сведение, при нас само едно дете размаха меч в салона.
Като свърши филма си помислих, че най-добрият 3д ефект си остана онзи с рекламирането на самата 3д технология. 8-етажната сграда, т.е екранът, пък и самата технология леко се скапаха от пуснатите в продажба нови очила. Като си наведеш главата встрани и буквите се размазват. Освен това 3-4 пъти имаше и пробиви в матрицата като цяло.Тук му е мястото да отбележа и ефекта на масовото слизане по тесните стълби към - все едно - Ада на мола след края на представлението. Слизаш, слизаш, слизаш, докато не видиш един охранител как е запречил първия вероятен изход, което ще рече, че ти продължаваш още малко... Това излизане и преди ме е вдъхновявало. Веднъж даже слязох едно ниво по-горе, защото изгубих вяра, че има още по-надолу... В София и от Арена Армеец като излизам пак така се вдъхновявам.
Иначе на филма по едно време ми се присъни сън. Беше малко преди първата сюблимна финална сцена - на мостчето, където Харисън Форд... Хайде да не разказвам.
То не че има какво. Същото като преди, обаче сега този, който беше баща, тук е син, а другият... Затова му изпускам края на тоя филм. Никога не знаеш кой е баща и кой на кого е син. Докато се връщахме обратно към къщи ми напомниха, че Лея и Люк са брат и сестра, Дарт Вейдър им е баща, а синът на Хан Соло /Харисън Форд/ и Лея, е внук на Дарт Вейдър. Затова имал такива сили... /В крайна сметка, помислих си, всичко опира до това кой е баща ти.../
Та усетих, че започвам да сънувам и реших, че е от въздействието на филма, а то се оказа, че била реалността. За малко да взема и наистина да заспя. Което щеше да си е куриоз. При положение, че за първата седмица, чух по CNN, филмът е спечелил 517 милиона долара! Направо съм си за директно промушване!
Искам да кажа, че филмът не блесна с никакви нови ефекти, никаква нова идея в сюжета, нито пък нова идея изобщо където и да било. Това, че имаме жена-героиня и чернокож, или търтунесто сладко роботче, не може да е изненада, нито да реши проблема.
Проблемът е, че няма нищо ново. Жалко! Жалко, защото ние - хората силно си падаме по новите идеи, новите изобретения, новите удивително-фантастични трикове, които превръщат живота, не само киното, в изкуството, от което се нуждаем, за да продължим да очакваме и да създаваме и ние. Поне да се опитваме. Не стига само кекс Дарт Вейдър, трябва като ти рекламират филм по такъв мащабен начин, като ти завъртят главата с цялата индустрия около него, да излезеш от салона като нов. Удивен, вдъхновен за своите си подвизи и ръкопляскащ на екипа.

Защо хората отиват на работа след уикенда сърдити, озлобени и намръщени? /анкета/

1. Идея си нямам.
2. Разлели са горещо кафе върху скута си.
3. Стягат ги обувките или са забелязали скъсания си чорапогащник на спирката.
4. Самата спирка ги е изнервила.
5. Колата не е запалила.
6. В колата не работи нещо...
7. Нямат кола.
8. Някой ги е засякъл.
9. Слушали са Адел.
10. Естествено - не са правили секс.
11. Още по-естествено - уикендът ги е изнервил.
12. Мразят Михаил Миков.
13. Мразят работата си.
14. Мразят колегите си.
15. Мразят себе си.

Имате право само на един отговор.
Отговорът не е задължителен.
Анкетата не претендира за изчерпателност, изключителност и оригиналност.
Ако сред отговорите не откриете Вашия, моля да го споделите.
Най-малкото защото вече остарях, а още съм на номер 1. Явно се нуждая от помощ...
Помооооооощ!!!!!

Всички си имаме "бисери"...

Попаднах на стар свой навик. Да пиша където и да е, каквото и да е... Ужасен навик вероятно, защото думите биха могли да влязат и в цели изречения, ако съм била така любезна към евентуалните бъдещи читатели. Обаче имам и цели пасажи... Днес се посмях на някои неща, други ги запомних. Като цяло времето се оказва без значение.

"... по плажа се разхождат лордове...

... видя ли как се спънах по стълбите, изморена от бялото вино...

... в парка светеха светлините, които гледахме и стърчаха дърветата, покрай които минавахме...

... със съседката Нора седим и тя ми подава сламка за измъкване...

... мисля, че всъщност съм...

... още сега спирам да мрънкам...
... даже до секс не стигнах...
... снощи Г. седна срещу с мен с късата си разтворена пола и видях дантелените й гащички. Първо си помислих, че "гафът" би бил удовлетворителен за очите на мъжа ми, но после - нали гледката си оставаше единствено за мен, осъзнах, че няма значение...
...комбинирахме подправките по начин, който не съкращава живота...
... не се разбра дали се чакахме на Попа или чакахме попа...
... във вечери като тази, любовта не е особено щедра...
... в крайна сметка и физиката, и всякакви размери се оказват в един момент ключови..."
Хахахаха! 

Тефтерите са голяма работа! Само да не се разлистват...

Ами това е за Ваня...

Ваня може да бъде всеки. Ако напиша случката, така или иначе само тя ще знае, че става въпрос за нея... Нали нямало незаменими хора. Някъде по пътя всеки един от нас пада. И някой го сменява. Обаче...
Ваня днес ми каза нещо, което провокира това писане. За мен е незаменима. Незаменима е и случката. Защото нали пък от друга страна всяка среща, всеки човек, всяка случка стават толкова важни, когато провокират нещо. Може да е само една сълза. А може да е докосване до нещо, което си забравил или не искаш да помниш.  Ваня не знае колко дълго съм се опитвала да забравя. Толкова дълго, че наистина съм забравила. И когато днес тя, изведнъж, съвсем спокойно, като част от ритъма на деня, между капките на дъжда, все едно ей така, на крак, ми припомни, изпитах болка. Болката ми стана още по-силна, защото осъзнах, че дори вече не съм се надявала, че някой би могъл да ми припомни... Коя съм?
Сега ми е още по-трудно. Но затова Ваня не може да бъде всеки.

Облаците на Силс Мария

В трамвая се качих след 25 минути чакане. Последните пет минути заседнаха. В пълния мрак на неосветената спирка женският глас от информационната колона изведнъж започна да повтаря: "Трамвай 20 - пет минути, трамвай 20 - пет минути, трамвай 20 - пет минути"... За миг си помислих, че времето е спряло. Обаче виждах как разни сенки се движат наоколо, други, клатушкайки се, прескачат линиите, чуваше се дори музика - стар сръбски хит, а пък и аз самата правех тегели нагоре-надолу. Времето, все пак, щеше да продължи...
А докато вървях към спирката, ми идваше да подскачам. Хладно, фонтанът работи, хората си приказват, целуват се прегърнати на пейките, дърветата са все още зелени, едно омайно ми стана и съвсем спонтанно се поддадох на шаблонната романтика - страхотна лятна вечер!
Беше към 10 и половина. Тъкмо гледахме един филм - "Облаците на Силс Мария". Сестра ми проведе "спасителна операция 3 - Изкуството". Мятах се в паяжините на черните си мисли от доста време, а спасяването с 1.Телефонен разговор и 2.Разговор и алкохол на живо, не успя. Горещината допълнително отслабна съпротивителния ми оптимизъм. От друга страна бях пренавила машинката за всякакъв цвят мисли, не само черни, и в главата ми се състезаваха варианти на живот и перспективи за бъдещето, стопирани внезапно от проблясъците на детективския ми подем - разследвах всяка ситуация независимо от необходимостта. Чувството ми за хумор се раздели на две - леко обидно и убийствено. Оцелелите около мен съвсем не се радваха и изпитвах онази двойствена потребност, която лично мен често ме спохожда - хем да възкръсна отново за живите, хем да потъна докрай.
В трамвая забелязах, че не съм единственият сам пътник. Имаше момиче, разтегнало крака в къси панталони и със слушалки на главата, възрастна жена, един-двама с гръб пред мен и една по-особена двойка. Бяха от тези, за които не си сигурен дали ядат останки от кофите за боклук или живеят в собствено жилище, превърнато в кофа за боклук. В крайна сметка е едно и също. Мъжът беше пиян и държеше голяма бутилка с бира. Разказваше на жената до себе си, как нямало да има пари следващата седмица, защото онзи нямало да дойде. Трамваят дрънчеше, гласът на мъжа - дрезгаво, провлачено пиянски - се чуваше ясно, в прозорците се отразявахме всички, а улиците с техните светлини завършваха декора.
Преди два или три часа вървяхме към киното. Отивах там за първи път. Първо се наложи да свикна с мисълта, че кината няма да се самостоятелни, ще са част от молове - огромни сгради с ескалатори и объркващи табели с посоки, в които се превръщаш в съвременния тип на света. Готин си, имаш пари, време за губене, компания, с която след малко ще се срещнете, голям телефон, планове за бъдещето и предимно за следващите два часа. Съвременният тип на света предпочита качеството, разбира от веганство и не спира да се тревожи за екологичното равновесие на планетата. На въпроса обаче: "Имаш ли нещо против да хапнем китайско, индийско, плескавица, фрайд чикън, донат?", клати отрицателно глава. Съвременният тип не признава граници. След време някои кина не оцеляха и в моловете. А сега вървяхме към културен център. Нов, с кино вътре и кино отвън под небето. Малък. Като по съседски. В двора на съседа отварят културен център. Отстрани са пейките с екрана за лятното кино, отпред е галерията - виждат се картините и неизменната жена, вътре е касата за билети и барчето с подкрепящи напитки и бисквити, а на етаж минус едно се намират залите. Като свърши филма, разпоредителят отваря вратата и казва: "Приятна вечер!"
"Облаците на Силс Мария" е протяжно напрегнат филм за времето. За възрастта, на която се отдаваш изцяло и възрастта, с която побеждаваш. Също и за съвременния тип и за истински облаци...
Имала съм подобни връзки. Те са неосъществими, илюзорни, възможни само на едно ниво, не са обясними на света, нито пък участниците в тях успяват да си ги обяснят. Връзките, в които усещаш как се стеле мъглата, обвива те и те отнема от ужаса на реалността. Хипнотизиран си от гледката, в която се оказваш най-важният обект и ставаш друг - не си ти, не си отчаян, не си нещастен, не си сам... Нещо нереално се е случило, в нещо необичайно си участвал... После мъглата се вдига, отива си, очертанията стават ясни, а ти продължаваш в ужаса на реалността. С възрастта шансовете от хипноза намаляват. За това е филмът. Може и да е примамливо младите да управляват света, може да изглежда красиво и изкусително, твърде привлекателно зрелият да ридае в краката на младия, молейки го за още минута любов, но всичко това се превръща в мит, когато облаците се разсеят.
В кината трябва да има часовник. Голям стенен часовник, който да видиш още щом ти мине мисълта за оставащото време. В това кино нямаше. Но пък имаше култ към киното. Преди да влезеш в залата, минаваш покрай експонати от началото на събитието - кино машина в едър план, истинска и триизмерна, апарати, ленти, етикети с надписи, атмосфера... Подготвен си психологически. Тук не излъчват блокбъстъри. Не се пие кока-кола и не се ядат пуканки. Преживяването е на ниво вътрешни сетива, а не на сървайвърски такива. Превръщаш се в интелектуалец и го усещаш, докато излизаш навън. Тъмно е, обаче в двора на съседа, върви още един филм - на открито. Пет реда столове и екран. В случая Деян Донков беше клекнал на плажа, докато извивах врат, тръгвайки си. "Потъването на Созопол". Все още се чувстваш по-интелектуално отпреди и преминавайки покрай залата с картините. Работи!
В трамвая жената - с шапка с козирка, на която е изписан интернет адрес, дебели бузи, черни очи, доста мургава като цяло, но определено не е грозна, с издути напред устни - метна пълната си ръка върху раменете на пияния. И оттогава ги наблюдавам почти без да мигам. Само нея, защото той, с гръб към мен, не спира да говори колко и как няма да има пари. Тя пък само мълчи, кима разбиращо и не спира да го гледа. Движи поглед надолу, след това го гледа в лицето, в косата, в ръцете, оглежда го като скъпоценен камък, като веществено доказателство, че съществува, че седи на живо във филма, има я и... И в един момент очите й проблясват, хвърлят онези единствените искри, които няма как да не забележиш. Забелязвам  ги веднага, както и той - пияният, мърляв, дразнещо говорещ от началото на пътуването неин спътник вдигна ръката си и нежно я тупна по козирката: "К'во бе!"
В 11 и пет трамваят спря на спирката преди моята. Миг преди това възрастната жена стана и започна да оглежда собственото си отражение в тъмния прозорец. Оправи си блузата, дръпна панталона, завъртя се, напълно увлечена от онова, което вижда в прозореца, забравила за възраст, за време и за нас. После слезе.      

Безброй въпроси и мечти

Дали пък мечтите винаги не са били твърде скъпи? Дали това да имаш мечта е лукс, който не всеки може да си позволи? Дали пък аз не го разбирам чак сега, когато гледам на мечтите си като на стока, която по-добре да не купувам сега, по-добре да изчакам, по-добре да не се втурвам през глава, защото не е моментът... И после пак не е, и после не е...Някак си не му идва времето на този момент, толкова му е трудно да се превърне в подходящ, че си живея така, без мечта... А откога? Откога започнах да си живея така?
А дали без мечта да си живееш е възможно? Не придавам ли твърде висока цена на мечтите? Изглежда невярно твърдението, че да мечтае може всеки, защото мечтите са безплатни. Всяка малка победа брои ли се? Всяка красива мисъл, прелетяла през главата или прекрасно видение, че си на по-добро място или самият ти си станал по-добър, брои ли се? Има ли власт над виденията и проблясъците на съзнанието, когато разбираш, че си си позволил нещо невъзможно? Нещото сбъднало ли се е в проблясъка? И ако някой мечтае да спаси човечеството от войни, от болести и грехове, а ти мечтаеш да изпитваш спокойствие, докато живееш, това едно и също ли е? Има ли някой по-големи мечти от твоите или всяка мечта е еднакво трудно постижима? Защо да има големи мечти и големи хора и малки мечти и малки хора и кой определя размера на постижението ти, след като за да преместиш и най-малкото камъче, впрягаш всичките си човешки възможности? След като без кураж не можеш и целувка да дадеш, а без духовна сила и простака е трудно да отминеш?

Ти и ... морето

Дори когато ме притискаха и се опитваха да ме залепят за пода, когато думите им хвърляха пръските си срещу мен, а ти стоеше отстрани, за да ми бъдеш опора, успях да те погледна и да видя зачервените ти уморени очи... Тогава престанах да ги чувам и си спомних морето. Лицата им се понесоха по вълните, размиха се и се превърнаха в пяна...

Двете страни на Луната

Понякога съм смела като героите. Готова съм на всякакви подвизи. Ако ми излезе някой юнак насреща, хич и няма да го забележа, ей така даже ще го подмина, с високомерие. Мога да преплувам една пълноводна река и в най-големия мрак с широки крачки да бродя. Мога да се зарея високо горе, при птиците, и да стъпя гордо на Луната.
Понякога си позволявам да мечтая. Представям си, че островът е само наш. Повдигам се на пръсти и се потапям в океана.
Понякога съм сама. И оцелявам.