На екватора в три посреднощ

Да кажем, че не мога да заспя. Че съм изяла парче диня, чаша с ванилов крем и филия хляб с резен кашкавал. Да си представим, че е някъде след 2 ч. и по улицата току-що е преминал голям камион, който съм чула, защото прозорецът е широко отворен. Последният ден от месец юли. Един вятър малко се заигра с горнището на пижамата ми от рози. Тоест - на рози. Долнището не се вижда, късо е. Може да се носи и с бельо, ако някои го предпочитат. Да си представим, че е тъмно само навън, защото светлината от монитора би могла да умори уморените ми очи. Напълно да ги умори и да не видят нито екватора, нито Ню Йорк - двете места, за които съм уговаряла дядо Господ.
Веднъж сънувах, че съм в българското посолство в Ню Йорк, което незнайно защо се намира на хълм, на който е забито и се вее знаме, все едно е лагерът ни на Антарктида. За уточнение, сънувах този сън далеч след четвъртото ни място на световното по футбол. Очевидно някои сънища показват миналото...
Преди да си представим, че не мога да заспя, се опитах. Въртенето в леглото не ми е силна страна. Или спя, или ставам. Лентата с епизоди преди да стана се проточи в непоследователна поредица от разфокусирани моменти, в които случайно те виждах.
Ти обаче спиш и едва ли сънуваш екватора. Но ако можеше да го направиш, щеше да забележиш как се разхожда някаква там по пижама на рози...

Суарес не е канибал

Суарес не е канибал. Той е още на ниво "детска градина". Не е преминал еволюционно напред. Суарес е сигнал към света, който става все по-малко образован. Истински образован. Светът, в който Суарес хапе по рефлекс, както хапят децата в детската градина, в който можеш да учиш, не защото искаш, а защото можеш да си го позволиш, можеш да имаш дипломи не защото ги заслужаваш, а защото можеш да ги притежаваш, можеш да управляваш държави не защото си най-добрият управител на държави, а защото имаш сбъркани мечти и най-горе винаги е била мечтата ти за власт... такъв свят никак не е за завиждане...
Суарес, за жалост, съвсем не е канибал...