Не става и като Клавдий

Всички казват, че е добре да запазиш детското в себе си, но ако го запазиш, никой не остава до теб. 

Противоречията са непреодолими. Ако си добър в работата си, но не си в среда само на добри в работата си, си заминаваш. Ако си запазил детското в себе си, но не си сред други, които също са го запазили, си недорасъл, незрял и дори може да те нарекат безотговорен. Ако изкарваш много пари, но не си сред хора, които печелят като теб, си обречен. Всъщност не е точно така. Може и да не си заминеш, може и да не те обявяват за безотговорен, или да не си обречен, но пък тогава е необходимо да притежаваш устойчивост и търпение, сила да се противопоставяш и да оцеляваш, заради които в крайна сметка оставаш сам. Няма спасение.

Номерът на Клавдий като че ли е единственият ти вариант. Правиш се на луд, на шут, на ненормалник. Това обаче едва ли ще ти донесе щастието, което така или иначе не ти дават. 

Щастието, оказва се, е право, което някой трябва да ти даде. Всичките глупости за търсенето, намирането, мига, момента, вътрешното усещане и други такива, стават на пух и прах, щом се осъзнаеш. 

Разни забелязвания и балони

Да забележиш как някой лекичко ти се усмихва или как нечия ръка се протяга - към нежно докосване, например, е съвсем различно от това да забелязваш как се издува като балон нечия безцеремонност или пък безочливост. В първия случай сякаш топло слънце те гали, а във втория  - огромна вълна приижда към теб.

Добре би било да се овладее онова умение, което може би само Кобилкина го владее - умението постепенно да се покатериш на дървото. Първо през етап 1, после 2 и т.н, а не да скачаш като маймуняк по клоните, без цел и посока, но стремеглаво нагоре, и хоп - стремеглаво надолу! Добре е, обаче трудно се постига. Поради този факт се мъчим да се справим със забелязванията, докато си живеем живота. И естествено се налага да се справяме с неприятните. Ето едно от тях -

забелязали ли сте, например, как някой решава да вземе под крилото си друг и да го покровителства, често без да му мигне окото? забелязали ли сте, че обикновено се покровителства точно този, който най не му се получава и как колкото повече се покровителства с безочливост и безцеремонност, толкова повече той и покровителят му се снишават ниско, ниско и накрая сядат отгоре върху балона и го спукват.

Забелязали ли сте? 

Защото най-често онзи и покровителят му нииищо не забелязват, тъй като си мислят, че не им пука /за нищо/ и се справят пърфект! Уви! В този поне живот, колкото повече надуваш балона, толкова си по-близо до спукването му. А понякога се чува и едно бум!

                             

Петъчно отклонение

Ако сваля 3 кг само, ще съм по-добре...

Това да ми е терзанието, казвам си, докато осъзнавам, че с годините всичко се трупа, катери се върху уж по-устойчивото ни съзнание. Уж помъдрявам с времето, а си усещам  главата надебеляла. Все едно съм със сто и петдесет шапки! Не са ми само трите кила отгоре, мислите са ми в повече, терзанията, съмненията, неспокойствието. Трябваше като че ли да намирам отговорите по-бързо, а ги намирам все по-бавно. Лашкам се между миналото и бъдещето, като се опитвам да живея в настоящето. 

Понякога се обръщам към бъдещото си "аз":

Здрасти, госпожо!

Как я караш?

Да не се припичаш на слънце в двора на някой дом за възрастни хора? Или се размотаваш покрай "розовите" храсти на Ада? А може би си тананикаш, т.е свирукаш, т.е говориш си сама в тесничко жилище, което нарушава периодически сърдечния ти ритъм? Охооо! Я да те видим, излегнала си се на шезлонга в далечна страна, бръмчат бръмбари наоколо, ще закусваш рохко яйце /или ще смъркаш прах от рохко яйце?!?/, а после ще правиш гимнастика - с главата нагоре, не както сега - надолу, след което ти  предстои час-среща с оцелелите? Оцелелите!

ха-ха.

Трудно е да се обръщаш към някого, когото не визуализираш.

Затова започвам да се обръщам към настоящото си "аз":

Здрасти, поостаряла, закръглила се госпожо! Какво правиш? Пишеш на клавиатурата с надеждата да осмислиш по-добре този слънчев януарски/февруарски/мартенски... час? Добре ли си? Извинявай, но много мрънкаш. Нещо си говориш под носа. Носът ти е по-симпатичен от очакваното от теб. Спомняш ли си, че си представяше как ще се сведе твърде надолу? Брадичката ти лееко е провиснала. Имаш две бразди, невероятно е, че не са на челото. Не си била често смръщена. Браздите са долу на ченето, където ти извадиха два зъба още в ученическите години. Косата ти е супер! Освежена с боя и я има, което е някакъв момент на кеф за положителното в живота. 

Ти, странна моя любима, обичаш ли се? Инстинкт за самосъхрание ли те води или любов?  Разсейваш се. Какво ти отклонява вниманието? Подчинението? Съпротивата, която си умъртвявала бавно през годините? Първата ти реакция? Да скочиш, а вече не го правиш. Непримиримостта ти към примиримостта ти.

Ако си била по-благосклонна някога, вече не си спомняш кога е било това. Не харесваш почти никого на сто процента. Не правиш нищо на 100 %. Защото 100 % не съществуват. 

Хей, позакръглената ми приятелка! Тук ли си още?

Чувам, че мърмориш под носа си колко глупаво е това. Не е възможно - казваш - да обобщим живота, да го резюмираме. Да го анализираме дори е непосилно. Възмутена си. 

Двулична ли си? 

Понякога!

Искрена ли си?

Често не съм...

Но също така често съм.

И тогава си представям, че съм дърво, което се носи по водата необезпокоявано от търсенето на смисъл, и изведнъж някой удавник се хваща за него и се спасява. И това наистина ме успокоява. За няколко минути, за час или два. Върши работа.