Седмицата в твърде лични мисли

Четвъртък

Сънувах, че сме заедно в онази нежна близост, за която си въобразявам, че е осъществима. Все едно беше паднала берлинската стена – нещо отдавна жадувано, което се случва.

Петък 

Бих била добър детектив. Имам мнителност, която щеше да е достойна за уважение в тези професионални среди . Отличен физиономист съм, а наблюдателността ми като цяло никак не е за подценяване. От друга страна неведнъж съм изпитвала задоволство, когато разкрия “престъплението”, сваля  картите на някого и му покажа, че съм го “хванала”.  Откачено е, знам, но всички детективи, за които съм чела или гледала във филмите /тъй като лични познанства нямам/, се отличават с добра доза ексцентричност или малко лудост. За жалост хич не си падам по следенето. Но пък интуицията ми я бива, а тя е важна. Само не знам как се става детектив. Винаги съм си представяла, че е същото като да станеш ловец. Караш курс и ти дават билет.  

Понеделник

Когато започна да пиша, че съм емоционално незавършена, се появяват около 200 спиращи обстоятелства, които ме разсейват до такава степен, че всичко написано ми се струва глупаво.

Явно наистина не съм завършена ... все още... 

Събота

- Ти къде си сега?

- Ами тук, вървя...

- Къде е това? Хора има ли?

- Дааа, сега се разминах с едно момче... идват още няколко...:))))

- Много е късно, как не те е страх?

- Ами нали знаеш, че не се страхувам... Пък и всички кофти неща са ми се случвали по светло. Защо тогава да се страхувам от тъмнината? 

- Какво каза? Не чух.

- Нищо, току-що родих една мъдрост :))))

Вторник

Твърде големи са треските ми за дялане в любовното партньорство. Учудена съм, че някой прощава изневяра, за да му бъде простено и на него. В любовта съм като Ботев - или черно, или бяло ;) 

Сряда

Слуховете са неприятна предпоставка да видиш друго свое лице. Те са като мерило за вътрешна устойчивост - по това как реагираш на тях, се разбира доколко ти е яка системата...

Неделя:

01:06

Един мъж ми подари диск, на който е записал филм, представящ интересна теория.

Каква?, питам го. Ами, - отговаря ми той, - че най-сетне добрите стават повече от лошите и затова ни чака по-хубаво бъдеще, нещо такова, ще го видиш... - Аз това си го знам отпреди, отвръщам. - Защото ако добрите не бяха повече от злите, отдавна да сме заминали... Обаче - питам го - няма ли теория, която да доказва, че щастливите са станали повече?

Имитатори на чувства?

...не можеш да изригнеш после или по-късно; да забавиш желанието да се хвърлиш на раменете на някого и да го оставиш за един по-добър момент; не можеш да си кажеш, че сега няма да се радваш, ще се зарадваш след един час или след два дена; не можеш да си кажеш, че ще поплачеш от сърце след един месец, а сега имаш по-важна работа; не можеш да разкажеш историята по еднакъв начин в този момент и в някой друг, различен от този...
А всички правят така...
Възпитавани и възпитаващи се във въздържание имитатори на чувства...
Защото после, утре, след време чувството е различно от това сега, в този миг и в този момент.

Чехът Стано - вариант 2

Чехът Стано всъщност е словак. Но на мен ми приличаше на чех. Явно в края на тийнейджърството съм си представяла чехите руси, със зелени очи и много високи. Ама наистина високи. Стано, което произлиза от Станислав, беше висок, аз му стигах едва до края на късия ръкав на ризата. Когато се прибрах в България, майка ми беше получила устен възмутителен доклад от ръководителя на групата, който недоумявал как е възможно да го "хвана" това момче още на втория ден!
Хванахме се някак естествено. Бяхме на обмяна на опит, все пак. Подредиха ни така - чех, българин, т.е словак, българин, словак, българин... Бях в 10-ти клас. Работехме в завод близо до гр.Кошице и още в началото /не претендирам, че е точно втория ден/ се заприказвахме. На руски. Стано говореше перфектен руски, а аз проядох за първи път само хляб с масло. Такава ни беше закуската в десет. Хлебче, разрязано на две и вътре поставено голямо парче масло. Стори ми се ужасно вкусно. Кнедлите обаче не ми харесаха.
Със Стано се срещахме всяка вечер, за да се разхождаме. Обикновено обаче не се разхождахме, а седяхме на една пейка, където се целувахме. И после той ми разказваше приказки на руски. Романтиката си я биваше. На дискотеките танцувах, а след това се измъквах и някъде в тъмното Стано ме чакаше за поредната порция целувки... Всичко ставаше тайно от ръководителите на групата ни, понеже след една дискотека много закъснях, бяха заключили вратата на станцията, където нощувахме и когато се качих, в стаята ме очакваха за разпит - къде съм била, с кого, защо съм се забавила и т.н.
След този момент, със Стано се криехме. Спомням си, че веднъж се прибирахме от стола след обяд и на някаква пряка от едно заведение изскочи един русоляв младеж, който каза нещо от сорта :"Стано здес!", посочвайки заведението. Явно отдавна ми върви на романтика и приключения... А и явно отдавна съм разбрала,че ограниченията не са особено ползотворни, ако не са добре обмислени :)
В заведението Стано ми подари плакат. Беше ходил в Унгария на концерт и ми донесе плакат с автографи. За жалост не го пазя, пък и не си спомням групата. Радвах се, че ръководителите не видяха забежката ми, тъй като тя имаше продължение. Вместо да се прибера в станцията -работехме до обяд, а следобед имахме почивка и свободно време - аз и Стано отидхоме на автогарата, взехме автобус и той реши да ми покаже къде живее в Кошице.
На всички, на които съм разказвала това, им се струваше неблагоразумно, безразсъдно и даже ужасно глупаво като постъпка от моя страна, но аз и до днес вярвам, че нещата ми се получават само, ако са спонтанни и искрени.
Въпросното показване се състоеше в това да се разходим из Кошице, да ядем от страхотния им сладолед, а после стигнахме до един квартал, където Стано посочи с пръст терасата на един блок и каза : "Ето там".
На тръгване плакахме и двамата. Не е ясно точно защо. Може би от зародилата се за кратко емоционална привързаност, а може би от възрастта - хората плачат най-много в четирите си основни периода - след раждане, в пубертета, после около 40 и накрая съвсем се разциврят... Възрастните са големи ревльовци.
Сега като се замисля вариант 2 също не е зле. Кошице можеше да ми хареса, Стано искаше да става инженер и единствения проблем, който виждам, е номерът обувки на бъдещото ни поколение...
Но кой решава какъв да е сюжетът? На 16 години кой притежава правата да управлява посоката на живот? Този, който е на 16 ли? В негови ръце ли е съдбата? Или просто има сериозна намеса на външни сили...

Немецът от Гера - вариант 1

Анонсът на "Вокс попули" ме подсети за немеца. Варианти на живот, които напълно са се провалили, присъстват на парче или пък само при въображение, включено на мах...

Ако бях тръгнала с него /всъщност изобщо нямаше такава опция/, щях да играя младата съпруга на германски готвач, най-вероятно родила две руси деца, която през лятото идва на българското море и говори на немски с продавачите на царевица и сладолед на плажа...
...
Немецът от Гера наистина беше готвач, при това разведен. Последното ми го показа като имитира жест на сваляне на халка, която хвърля в морето. Бяхме на Слънчев бряг. Аз - на 17, той - на 34. Не помня как точно се срещнаха погледите ни и къде се засякохме, но имах българо-немски разговорник. Странно, при положение, че бяхме на нашето море. Трябва да съм го поискала от рецепцията. На един от етажите в хотела, в нещо като лоби бар, изкарвахме по някой друг час, разгръщайки разговорника. Немецът говореше на "ш", вместо на "х" и точно тогава разбрах, че имат свободно употребявани диалекти. Гера можеше и да ми хареса. Както и готвенето му. Предвиждахме гостуване по някое време, което така и не се състоя. Но получих колет. Голям формат цветна негова снимка /показах я на баща ми/, хавлиена кърпа с герба на града, две куклички - момче и момиче в носии, някакви други сувенири и разни лакомства. Радвах му се. Особено на снимката! Чак в такъв ръст не си представях да го видя отново... Вероятно все още съществува някъде между кутиите и листовете, останали да свидетелстват за наличие на тийнейджърство, полов напредък и естествено - първа, втора и т.н. любов. Ако я видя тази голяма цветна снимка, пак ще й се зарадвам. Той се казваше Матиас. Пишехме си писма. Бях учила вече няколко години немски в училище, а госпожа Мими Дойч, както и сега й казват, си я биваше. Най-палавият ни спомен от морето с Матиас беше спускането по водната пързалка. Всъщност аз бях там с целия си клас съученици, на екскурзия, а Матиас се оказа гост в хотела. Последният ден се състоя представлението. Автобусът ни, вече пълен със съучениците, беше паркиран пред хотела, докато аз, Матиас и класната /явно от уважение към Германия!/ стояхме отпред и се разиграваше следната сцена: на Матиас, който ми се усмихваше и говореше мили думи за това колко му е мъчно и че ще ми пише обезателно, изведнъж му хрумна да донесе червено вино от стаята си, защото по техния обичай така си взимали довиждане. Класната ми, която очевидно не искаше да му чупи хатъра, щедро отпусна още няколко минути забавяне на автобуса и за да не я разочарова, немецът спонтанно реши да претича през поляната и да прескочи през терасата до стаята си, която се намираше на първия етаж. И като хукна, едната джапанка му се скъса и той продължи с един бос крак... Сега може и да е смешно, пък и тогава си беше, но май никой не си е правил толкова труд за едното ми изпращане... Като прескочи през терасата, Матиас се върна с две чаши и бутилка вино. Целият рейс зяпаше и класната реши съвсем да вземе нещата в свои ръце - сипа вино в чашите, каза наздраве и понеже все още стояхме като на коктейл, тя ясно ми заяви: "Хайде, Полина, не виждаш ли, че чака да го целунеш! Хайде давай по-бързо, че съвсем се забавихме!"
После Матиас ми писа не само от Германия, но и от Турция, където отиде да готви. Възнамеряваше да пътува още и явно някъде по пътя е спрял да пише, а аз съм спряла да отговарям. Известно време получавах картички от разни градове...
Тогава беше немислимо за мен да зарежа училището и да тръгна с Матиас за Гера. Това е немислим сюжет и сега. Вариантите са интересна тема за размисъл, особено ако си повярваш напълно - ти си този, който взима решенията, ти си този, който движи сюжета, ти си този, който избира финала.
Твърде хубаво, за да е вярно...

...следва варинат 2 - Чехът Стано ;)

Пак е любовна история

Кристоф Ламбер и Изабел Аджани в "Метро" /1985/ на Люк Бесон.
Гледах ги снощи по БНТ. Вместо женския финал на тениса. Мислих около 10 секунди и прецених, че финала го знам, а Люк Бесон винаги ми казва нещо, което скоро никой не ми е казвал. Нещо много нежно.Така беше и в "AngelA", и в "Артур и минимоите"... Вече правя изборите си бързо, хаха, доста време ми трябваше...
Колко са различни Изабел Аджани и Кристоф Ламбер! Не че ми е омръзнал Блатечки, понеже аз много-много не го гледам, но... Не че искам и да сравнявам...
Изабел Аджани дори не е полусъблечена, а той има противна щръкнала ярко руса коса. Пак е история за любов! В края на филма той е жив. Люк Бесон винаги връща, преобръща и смесва измеренията. Живееш долу, в метрото или направо в някакъв подземен измислен свят, после си ангел, можеш да летиш, после си сред хората... събираш музиканти, постигаш мечти, надхитряш полицията, печелиш жени...  Интересното е, че и долу запазваш достойнство и стил, долу също можеш да си красив, както и горе, както и между хората... Харесва ми това. И има надежда. В "AngelA" дребен, грозноват, обикновен човечец дължи много пари. Спасява го тя - Анжела, Ангел - А, която може да лети...И той спасява нея. Ангелите също имат нужда от спасение.
И сега беше хубаво да видя нещо толкова различно от всичко напоследък...