Егоизмът в отношенията

В отношенията между двама души, щом вече са създадени, някак си принципно става достатъчно тясно, че да има място и за егоизъм. 

Не разбирам егоизма в отношенията. Ужасно ми е неприятен. И собственият,  който проявявам в най-странни ситуации и наблюдавам как се издува като балон, и егоизмът на другия. Срещу моя се съпротивявам отдавна. Подрязвам го винаги, когато ми се получи, но след време израства пак. Усилията ми са напразни. Стигнах до пълното му отричане и точно тогава изненадващо си помислих, че може би пък ми е малък егоизмът, не ми стига, имам недостиг от него и затова не мога да се преборя. Супер голяма изненада, при положение, че искаш да се лишиш от нещо, което ти се струва в повече, а внезапно започваш да мислиш, че ти трябва още от него. Това, предполагам, е защитен механизъм на егоизма, когато го разпознаят, както окраската при животните и както, всъщност, самият той го "играе" един вид наша самозащита. Дразня се обаче, че го употребявам и като атака. И по този начин се възприема и от другите. Правя го съзнателно, но неконтролируемо, не мога да го овладея.

Егоизмът е като ревността. Приличат си много, подпомагат се взаимно и затова някои ги объркват. Но както ревността може да се провокира, така понякога ми се струва, че и егоизмът се ражда у мен отново, не защото аз съм оставила корените му живи, а  защото отсрещната страна го активира. Тя, тази друга страна, с която сме в отношения, не си намира егоизма неприятен, не се дразни от него, а може дори и да не го е открила, или пък осъзнато да го насърчава, да го насъсква...

Нося едно метално сърце на врата си, което периодически се замърсява, става на петна и потъмнява. И аз периодически го чистя. Като го чистя, си казвам, че е събирало горчилките, а като светне, го подготвям за новите...