Много тъжна история си пишем...

Винаги съм се притеснявала от възможността да станеш известен. Не защото носи някакви последици, а защото можеш да станеш известен и със смъртта си. С нелепата си смърт. Да споменават името ти и да разпространяват снимката ти като убиец или като убит. Да си име от списък на жертви. Същото важи и за местата. За някои от тях, като с. Горни Лом, разбираш от изтичащите надписи за извънредна емисия. Бедното село с бедните хора, бедните хорица!
Смъртта е само последното, случило се нещо в живота. Преди нея обаче става всичко останало. И то се вижда с просто око. Без специална техника. Тогава е времето на въпросите, на преследването за отговори, тогава е моментът да разказваш от кога е предприятието, кой го стопанисва, кой го ръководи, колко са работниците, колко пари взимат, кога ги взимат, какво работят...
Тогава е моментът да си правиш предизборна кампания.
Само че никой не направи нищо да чуем за селото, в което този завод съществува от десетки години и по време на неговото съществуване са съществували и били на власт почти всички политически партии, чиито лидери сега се изреждат по телевизиите и за които в неделя със собствените си ръце ще трябва да пуснем бюлетина.
Май ден за траур трябва да е денят на изборите...