Вчера написах един имейл, за който бях сигурна, че ще остане без отговор. Най-вече, защото го пуснах късно вечерта и на човек, от когото единственият логичен отговор трябваше да бъде "Ела при мен", но естествено, в този живот, незнайно защо, никой не ми пише подобни отговори. Та, затова мейлът остана ей така... Още, впрочем, си виси в пространството... Никой не повдига и дума за него. Що ли му обръщам внимание и аз!? Сега, в едното никакво време - 6 и половина. Нито е късно следобед, нито е рано вечер. Нищо не се прави в 6 и половина. Чудя се защо пак пиша! Манията да пишеш е толкова кошмарна, колкото всяка една друга мания. И е нож не с две, ами със сто остриета. Обикновено аз пиша не на когото трябва, не когато трябва и дори не където трябва.
Така се получават сериозни недоразумения, груби сблъсъци и излишни тревоги по пътя. А той, пътят, си е все същият. Няма камък, който да вдигнеш и отдолу да прочетеш "Честито! Уцелихте джакпота!" Няма такъв камък...
Винаги съм била близо до небето. По-близо до небето, отколкото до земята. И сега като вдигна очи, виждам едно синьо, лазурно юлско небе, едни върхове на зелени дървета, едно царящо спокойствие, ще си кажеш, че не съм в мръсната, шумна столица, а някъде високо, при птиците... Само че съм си точно, където винаги. В неосъзнатото, в непрекъснатото търсене на нещо си, в колебанието да бъда това, което ми се струва, че не съм била все още, а време не остана и това, което се налага по най-обективните причини на света да бъда. Има едни най-обективни причини, които не знам как се разрушават, но при мен все едно са вързани с корабни въжета и няма сила, която да ги премахне. Хубаво е, все пак, че съществува субективизмът!
В общи линии в безсмислено изпратения мейл - непрочетен, неполучен и напълно нелогичен - пишеше нещо от рода на това, че внезапно пропаднах в бездната на брака... Дълбока, тъмна и няма стълби, по които да се изкачиш. Светлината отгоре е тихият ужас, че изведнъж си разбрал всичко!
