Трите прасенца - най-новата версия

Проучих я тази приказка. Съществуват различни версии. Спомням си руската. Прасенцата имаха имена - Наф Наф, Нуф Нуф и Ниф Ниф. Поуката беше, че мързелът е лошо нещо. Не може да играеш цяло лято, а като задухат ветровете, набързо да скалъпиш някаква сламена колибка. /Онова "в сламена колибка, но с теб да съм" за прасенцата не важи/. Дори не стига дървена къщичка. Срещу Вълка /разбирай всичкото нападение/ помага само и единствено зиданата къща. Затова Наф Наф, трудът и тухлите спасяват положението.
Версията, в която прасенцата причакват до огъня да падне от комина Вълка, а се оказва, че е паднал дядо Коледа, я отминавам. Макар че има върху какво да се разсъждава.
Поводът да проуча приказката е друг. Гледах най-новата версия. Съвсем модерна. Стана случайно, но някои неща задържат вниманието.
Та включвам аз телевизора и възкликвам: "А! Трите прасенца!" Обзема ме сантименталност и блажено се отпускам на дивана. Слушайте сега.
Трите прасенца са големи прасета, мъже. Говорят с мъжки гласове. А Вълкът не е един, а стадо вълци. Един е тарторът обаче. Както във всяко стадо, и тук има гадняр. Гаднярът най-силно желае да победи прасетата.
Тъкмо ги бяха хванали, овързали и провесили надолу с главите над врящ казан, когато едното, т. е. единият от тях каза: "Но какво ще правим със сина ни? Някой трябва да се грижи за него!"
- Ха-ха-ха! - изсмя се гаднярът. - Той не е ваш син!
- Но как? - възмутиха се прасетата. - Ние го осиновихме!
- Хахахаха! - продължаваше гадно да се смее гаднярът. - Вие го осиновихте, но не знаете, че той е вълк. Не е прасе!
Настъпва мълчание. След което прасетата се съвземат от новината и подемат отново:
- Да, осиновен е, но той ни обича!
И в този момент с мотор през прозореца нахлува т.нар. син - полупрасе, полувълк, който ги отнася и спасява с думите: "Те са мои бащи!".
Вълците изпадат в шок и започват да се карат. После се насърчават:
- Ние все пак сме вълци! Не е възможно да не победим! Те са все пак прасета!
- При това ние сме тези, които държат на семейството! Ние сме семейни животни!
Докато се разправят, гаднярът се измъква и само след секунди тръгва, качен на огромен вентилатор, към къщата на прасетата.
Да, вентилатор. Вълците  не могат да духнат така силно, че да бутнат една къща, направена със съвременни материали. Но! Вентилаторът има три степени. Започва се с първата. Вътре в къщата всички са ужасени. Гаднярът зловещо се смее. Вълците наблюдават с противоречиви мисли. Гаднярът още по-зловещо превключва на втората по-силна степен. Къщата едва се крепи. Бащите и техният осиновен син са още по-ужасени. Тогава се намесва тарторът вълк:
- Чакайте! Това трябва да се спре! Трябва да се помирим. В една такава битка падна майката на моя син, който прасетата осиновиха! Не бива да даваме повече жертви!
Тъкмо, когато гаднярът посегна към третата унищожителна степен на вентилатора, другите вълци му попречиха. Тарторът въздъхна успокоен и завърши речта си:
- Така ще дадем пример и на другите животни. Нека всички живеят в мир!
Прасетата и осиновеният им син излязоха и се прегърнаха с вълците.
Край.
Пропуснах само да спомена, че не ми стана ясно защо гаднярът вълк се обръщаше към тарторът вълк с "Любов моя!" Вероятно е било иронично. Освен това пропуснах една съществена реплика на прасетата, докато висяха над казана. Нарекоха главите на вълците "месоядните ви глави". Не претендирам също, че разказах съвсем дословно и точно приказката, но имам облекчаващи обстоятелства. Едното от които е: "Гледах и не вярвах нито на очите си, нито на ушите си!" Може би тук става въпрос, както би се изразил проф. Вучков, за една непремислена и непрецизна трактовка на добрата, класическа стара приказка, която ни учи на добро, на труд и ни възпитава. Може би. Но по-скоро - не. По-скоро, би продължил проф. Вучков, тук става въпрос за една прекомерна претенциозност и манипулативна интерпретация, които изопачават действителността и й придават непривлекателен за невръстните деца вид. /Каквото и да означава това/.
Абе ужас!
П.С - Надявам се, че съм добре.

В какво си най-добър?

Наскоро ме попитаха: "Ако трябва да защитиш живота си с някакво умение, какво е то?" Първоначално възприех въпроса несериозно, но човекът продължи: "Ако наистина е на живот и смърт и ти трябва с умение, каквото и да е то, да го защитиш, кое е това твое умение, какво можеш да правиш по-добре от всичко друго, в какво си най-добра?"
И настъпи пауза.
Даааа, можех да отговоря, че ако трябва да спечеля време, ще помисля. Мисленето брои ли се? Хахаха, не че съм най-добра в мисленето... Обаче доста мисля. Хахаха....
Смешно ли ти е? - попитаха ме.
Ами, де да знам - отговорих. - Мисля. Знам ли в какво съм толкова добра, че да успея да защитя живота си... Имаш предвид  абсолютно всичко, така ли? Например Джеки Чан...
Просто отговори - прекъсна ме човекът. - В какво си най-добра? Какво е онова, в което те бива най-много?
Сетих се за началото на филма "Мистър и мисис Смит", където семейният консултант попита героите на Брад Пит и Анджелина Джоли колко пъти са правили секс тази седмица от 0 до 10. И те, защото не са правили не само тази седмица, но и предишните, започнаха да задават уточняващи въпроси от рода на: "Включително и уикенда?", "Нула като абсолютно нищо или като съвсем малко?" и т.н.
Но на мен уточняващи въпроси не ми позволиха да задавам.
Просто отговори - каза човекът.
/Не знам защо се занимавам с тази история. От къде ми хрумна да я споделям.../
Аз, естествено, отговорих. Отговорих искрено:
- Щях да пиша. Щях да правя това, дори да не трябва да защитавам живота си. Да, най-добра съм в писането.
Лелееее...
Идея си нямах колко е трудно да заявиш на глас, че си добър в нещо, а колко още по-трудно е да отговориш, че точно в това си най-добър!
Направо ме втресе. Ами ако наистина се наложи да защитя живота си с това умение? Ще успея ли?
И пак се замислих. Да, ще се наложи да успея. В нищо друго не съм толкова добра. Макар, че себелюбието в началото ми подсказваше съвсем различни неща. Шепнеше ми: "Ако си кажеш сериозно и се съсредоточиш, можеш да направиш всичко добре! Бива те и в това, и в това, и в това..." Да бе! - отрязвах се аз. - Бива ме, ама става въпрос за живота! Къде съм тръгнала! Себелюбието /сигурно е то, кой друг!/ продължи: "Та ти дори можеш да носиш пълна бутилка с вода върху главата си! Можеш да жонглираш с три ябълки!"
Ха! Сега пък се сетих за анонса на филма "Пепеляшка. Тайната на принца": "Принцът, всъщност, е мишок!" 

Не разбрах дали моя отговор удовлетвори човека, който ме попита, но аз се успокоих. Това е отговорът, който винаги давах на онзи известен въпрос от тестовете: "Какво бихте взели със себе си на самотен остров?" - "Химикал! Лист и химикал!"  Не се сещах никога за друго, значи това е. Това е, с което бих се борила за живота си. Това е умението. Разбира се, нещата значително се облекчават от факта, че не става въпрос да си най-добър изобщо, в света, в историята... Ехааааа... А има и такива, нали?  Но пък от друга страна, никой не е съвсем, напълно сигурен. Може би. А дори да е, все в някакъв момент се е смущавал да отговори на този въпрос. Има и хора, които мразят класациите, считат ги за излишни и пренебрегват дори степените - добър, по-добър, най-добър... Според кого? Според какво? Така е, съгласна съм. Хиляди въпроси, но ако трябва да защитиш живота си с умение? Ако наистина трябва?

Расизъм или чиста простотия провокира победата на Франция?

Гневът, че Хърватска не победи на финала на Световното странно избуя в някакъв расизъм, но според мен в нещо, което е още по-зле - в чиста проба просташко коментиране на фактите. Защото расизмът е едно от петната върху човечеството, но простотията е вечното леке.
Като цяло, от години много родители, а и някои техни деца /или обратното/ са се юрнали по целия свят, ама в буквалния смисъл. Не малка част дават мило и драго да учат там, да се образоват в чужбина, друга - да видят, ей така просто свят, да посетят всичките столици поне, а и до ЮАР ако стигнат, до Дубай, до островите... Фейсбук се напълни със снимки и постове от какви ли не кътчета на света. И си казва човек - да, светът се е променил, глобализирал. До известна степен, нали? Защото родното си е родно, патриотизмът, интересите на отделните държави, не всичко можем да вържем в торбата и да го хвърлим зад гърба си, докато пътуваме по света. Казва си човек - ето, хората вече избират къде да живеят, на кого, така да се каже, да дават дан от своя труд, ум и интелект. Хората, освен това, казваш си, вече приемат различните. Ето, наред със съпругите на президентите от натовската среща, се усмихва и един съпруг. Съпруг/съпруга? Знам ли как предпочита да го наричат съпруга на премиера на Люксембург
И изведнъж - бам! Нищо не се било променило. Но най-вече простотията. Тя си тежи на мястото като камък на шията.
Чудя се как е възможно, ако поне малко виждаш с очите си, докато гледаш мачове, да търсиш произхода и корените на играчите. Какво значение има това? Гледай футбола и коментирай футбола.
Имаше ли фаул при автогола на Манджукич? Имаше ли дузпа? Бяха ли красиви головете на Погба и Мбапе? Отвърна ли Хърватска със същия дух и ангажираност, с каквито се хвърлиха в предишните мачове? Добър треньор ли е Дешан? Слаб съдия ли е аржентинецът? Ти, ако беше на негово място, щеше ли да отсъдиш дузпа?
Колко много въпроси, които ти дават право да коментираш от зори до мрак или обратно. Пък и дъжд се изля, Модрич получи признание... А забелязахте ли, че Умтити сам спаси на няколко пъти вратата на Франция?
-------------

Говорить VAR! /Световното през женските ми очи и футболът през женското ми сърце/

Чистосърдечно си признавам, че през сърцето ми мина малко и бързо. Меси си тръгна и сърцето ми опустя. Не че някога съм била за Аржентина, но Меси е планета...
По принцип харесвам много и Неймар. Обаче му се чудя - има талант, а загуби достойнството си. Пол Погба очевидно преодоля келешлъка или поне показа, че може  и това. Сега се запознах по-отблизо и с Азар. Еден Азар е добър. Добър като малкото добри. Защото има разлика между добър и нахъсан, между добър и свръх амбициозен, между добър и такъв с умения да се справи. Добрите се броят на пръстите на едната ръка, останалите са с 99 процента труд или 99 процента претенции. Възхитена съм от Модрич. От къде сила и душа, голям боец, не се предава. Обаче футболът понякога бледнееше пред кадрите на ръкуващи се, ръкопляскащи и танцуващи президенти, и Марадона, а и покрай системата за видеонаблюдение, на която липсваше само гласът на Биг Брадър. Нямаше да е зле, ако онзи руски тембър, който кънтеше над публиката по стадионите, беше произнесъл поне веднъж: "Говорить VAR"!
Когато целият стадион пее, светът наистина става футбол. Става футбол и когато стадионът плаче. А това стига, за да се откажат някои от твърденията си, че световното било скучно. Скучно, колкото европейския футбол, може би. Все пак той остана.
Ян Зомер - вратарят на Швейцария - бил приковал вниманието на големите отбори към себе си и сега вероятно го чакал трансфер. Е, на мен ми прикова вниманието и без да съм в състояние да му предложа трансфер. Но какво пък, едва ли ще остане недоволен като узнае, че доста се потрудих да му намеря компания за класацията ми топ 5, обаче - уви! - остана си сам-самичък на пиедестала.
Сърцето ми, надявам се, ще се похрани още малко с оставащите няколко мача, но женските ми очи едва ли ще забележат в последния момент някого... Затова ет го Ян -

П.Р. - Съвсем случайно разбрах, че Зомер бил избран още на Световното в Бразилия през 2014 за най-секси играч... Боже, какво набито око съм имала...

Предизвикателството на Джефри Арчър

Предизвикателството на Джефри Арчър

Авторът участва два пъти в конкурс на „Рийдърс Дайджест“ в Ню Йорк за разказ, който трябвало да има начало, среда и край, да бъде написан за 24 часа и да съдържа точно 100 думи. Кратките истории са публикувани в книгата „Рогоносецът“, където писателят отправя предизвикателството и към читателите.

Реших да се пробвам веднага, което се случи преди около 14 часа, но чак сега седнах. Когато погледнах долу в ляво думите, пишеше 288! Ужасяващо, нали? Обаче се оказа, че текстът няма да загуби, ако се разкаже и със 100. Така че, моят разказ беше готов според изискванията.

Апропо, може би ще Ви е любопитно да узнаете, че гореизложената предистория също съдържа точно 100 думи ;)

-------------------------------------------------------------

Най-сетне депутатът Коралов беше притиснат до стената. Няколко пъти потулваха деянията му, но сега загуби играта.

Съобщиха ми новината рано сутринта и след час имах готова публикация, която бързах да предоставя на редактора. Той обаче ме приземи с думите:

-  Няма да качваш нищо до 18.00 ч. Ако дотогава Коралов не дойде, значи е истина. Но появи ли се, отиваме по дяволите. Разбра ли? 18.00 ч.!

Точно в 18.00 ч., преди да настъпи краят на първата минута, публикацията ми се появи на сайта. В 18.02 излязох и в коридора се блъснах в самия Коралов, който бързаше към кабинета на главния.

Апропо, тези упражнения са любими на студентите, но аз скоро не се бях пробвала... Колкото и да е банално, всеки има нужда от предизвикателство :)
Ето, всъщност и разказът от 100 думи на Джефри Арчър:

Колекционерът запали угасналата си пура, взе лупата и огледа малката триъгълна пощенска марка от хиляда осемстотин седемдесет и четвърта година, известна сред филателистите по целия свят като „Нос Добра надежда“.

– Предупредих ви, че марките са две – каза продавачът, – което означава, че вашата не е уникална.

– Колко струва? – попита колекционерът.

– Десет хиляди франка.

Колекционерът бавно написа чек, после дръпна от пурата си, но тя бе угаснала отново. Той взе клечка кибрит, драсна я и я поднесе към пощенската марка.

Продавачът зяпна изумен, когато крайчецът на марката започна да дими.

Колекционерът се усмихна.

– Грешите, приятелю – каза той съвсем спокойно. – Моята е уникална.

----------------------------------------------------------------------------

Преди всичко трябва да обичаш една жена, за да имаш основа за приятелство с нея

"Една жена може да ти бъде добър приятел. Много добър. Преди всичко трябва да обичаш една жена, за да имаш основа за приятелство с нея. Брет ми беше приятел. Не се бях поставял на нейно място. Получавах нещо, а не давах нищо в замяна. Но само отсрочвах деня, в който трябваше да заплатя. За всичко се плаща. В това поне човек може да бъде уверен. Смятах, че съм платил за всичко. Не така, както една жена плаща, и плаща, и плаща.
Не става въпрос за възмездие или наказание. Просто за размяна на ценности. Даваш нещо, за да вземеш нещо друго. Или работиш, за да имаш нещо. За всичко повече или по-малко хубаво трябва да платиш. Аз платих за доста неща, които исках да имам и затова сега животът ми е приятен. Плаща се или като учиш, или добивайки опит, или като рискуваш, или с пари. Да се радваш на живота значи да умееш да получаваш толкова, за колкото си платил и когато го получиш, да съзнаваш, че си го получил. А да получиш толкова, за колкото плащаш, може. Светът е фирма, която търгува почтено.
...
Може би с течение на годините, човек научава нещо. Все ми е едно какво представлява светът.
Едно искам да знам - как да живея в него. Може би, ако разбереш как трябва да живееш в него, ще ти стане ясно и какъв е той."
                                                                      Ърнест Хемингуей /"Слънце изгрява", роман, 1926 г./

Революция Х

Революция Х е български филм, в който Димитър Бербатов играе много добре и естествено се вписва в актьорския състав, певицата Гери-Никол играе и пее на диалект, който може и да не се забележи, поради хубавото й лице, но всъщност дразни, Люси Иларионов изиграва един напълно излишен герой с много напрягане, а всички останали губят от филма, тъй като са добри актьори, участващи в нелеп филм с Х накрая. Тоест, нещо като Студио Х, нещо като криминале. Голям смях падна. Бяхме две жени в почти празен салон и едната от нас едва не се задави от смях. На въпроса на другата: "Абе какви бяха цигарите, дето ги рекламираха, че им забравих името?"
Самата история липсва. И липсата на история превръща филма в смехотворна комедия.
Ако това е била целта, екипът е постигнал успех. Едва ли обаче.
Всъщност, ако желаете да видите Бербатов - той си заслужава.

Ако желаете да видите безумните продуктови позиционирания, които са ни в клин, ни в ръкав и отнемат доста време - също си заслужава. Да се види поне как НЕ ТРЯБВА  да се прави продуктова реклама. Любопитно е защо компаниите са ок с такъв вид реклама?!? Би трябвало това да намалява престижа им! Или и на тях не им пука?
Ако ви интересува какво се случва с героите от Революция Z, още сега ще ви кажа - нищо. Ама наистина нищо.
Добре де, накрая ще си призная - белият потник на Башар Рахал спасява донякъде ситуацията.
И окото/очите на Бойко Кръстанов. Една панорама на морето също.
Дали се чудя защо Джулия Бочева и Никола Стоянов напуснаха "Революция Z", а и защо Вергов не играе в "Революция Х" ?

Проверих, представете си, какво точно означаваше "комедия". Напоследък съм така объркана...

Идва ми отвътре да се снимам със статуята на голия Аполон, вместо със статуетката на безпенисовия Оскар

Кокичето иска да го възприемат като роза, защото се чувства като роза. А новите рози вече не се чувстват царици на цветята, а най-обикновени притежания на разни принцове. Обаче пък прасето, понеже си се чувства прасе, иска да продължи да си яде най-хубавите ябълки, независимо от новите тенденции прасетата да не посягат към нищо хубаво. Мащехата на Снежанка иска тя да е най-красива, обаче Огледалото, което не изпитва толеранс, грубо й казва, че най-красива за него е Снежанка.
Аз чувствам, че съм много умна, много справедлива и за всичко, което мисля и казвам, съм права. Обаче другите не ме възприемат така. Другите смятат, че не съм чак толкова умна, нито пък съм справедлива, а за това, че съм права за всичко, съвсем не са съгласни.
По пол аз съм жена. По признак на раса съм бяла, а по вид съм човек. Понеже по пол съм жена, родих в мъка и бих с юмруци по една стена, докато се дерях. Не мога да вдигам тежки предмети, рева на филми, книги, думи, бързам да се прибера вечер, защото трябва да отделя внимание на семейството си и то, в крайна сметка, с годините, се оказва много важно за мен. Даже по-важно. От време на време ми се иска някой да ми отвори вратата, да ми носи чантите, да ми направи път, да ме носи на ръце. В този някой виждам мъж по пол. Мъж с пенис. Идва ми отвътре да се снимам със статуята на голия Аполон, вместо със статуетката на безпенисовия Оскар.
В момента аз съм безлична. Не съм жена, защото жените са надигнали вой срещу пениса. Не съм бяла, защото не съм чернокожа. Не съм и човек, защото никой не знае какво е това. Никой не споменава думата "човек". Човеци все едно няма. Никой не възпитава в това да си човек. А то включва всичко, за което се преобръща сега хастара на света. Най-обикновени ценности - да не убиваш, да не насилваш, да не тормозиш. Нито по-слабия, нито по-неустойчивия психологически, нито по-бедния, нито по-нисшия в йерархията. Да се създадеш като човек от човеци. Да те възпитават в това, че в природата няма две еднакви листа, две еднакви снежинки и две еднакви капки вода. Да те научат, че няма нищо по-безценно от многообразието на света. В многообразието на света кокичето си е кокиче, независимо как се чувства. Розата е роза. В изкуството всичко е позволено, в любовта - също. Стига да имаш сърце, душа и фантазия. Новата толерантност носи ново разделение. Ако трябва да избирам 50 процента жени, 50 процента чернокожи или 50 процента чувстващи се по-друг начин, всъщност аз не ги възприемам еднакво. И не искам транс-джендър да ми е приятел, ако е подлец. Всъщност аз не знам какво е транс джендър. Защото съм най-обикновена бяла жена. Понякога се чувствам като крал, а понякога като вол. Понякога съм изпързаляна и смачкана, а понякога се гордея с всичко - със страната си, със себе си, с града си. Честно казано, когато съм се чувствала и като крал, и като вол, съм била сама. Никакво разбиране от никого. И никаква политическа линия не ми е помогнала. Мъж, жена, джендър, животно... преодоляваш всичко, както можеш и докъдето ти стигат силите. Защото такъв е животът. Той не е особено толерантен. Нито е особено справедлив. Нито пък ти дава кой знае какви права. Ако кокичето се чувства роза, това си е негова лична битка. Един ден, може да го коронясат.