Като наближи рождения ми ден, ставам толкова...

досадна и от себе си се уморявам. Всеки път е така. Всяка година. Стигне ли се до тази знаменита дата, започвам да върша ненужното по два пъти, а за другото не се й сещам; започвам да казвам всичко, без да се спирам пред нищо и най-вече ми става тъжно. Обхваща ме тъга, плаче ми се, трепери ми под лъжичката, събира ми се стомаха на топка, надебелявам от ненужни равносметки, ама повече от мисли за това кой, кога и как, защо, така ли трябваше, ще стане ли или пак ще е същото... Уф, няма ли някакъв цяр за тази предрождена треска, дето ме е хванала за гушата и не ме пуска?!? Предродилната ми беше къде-къде по-лека. Спомням си, че преди да ида в болницата да раждам, си  напръсках косата с лак и бях дълбоко убедена, че бебето в мен няма никакво намерение да излиза, а лекарката се е объркала нещо. Грешно убеждение естествено. Когато става въпрос за самата мен обаче нещата никак не са добре. И това е от години така. Не да си кажа, че с възрастта съм станала плашлива, докачлива и ме е страх от порастването на егн-то. Не, просто винаги така правя. Като бях по-малка, на РД ми ден ставаха такива снежни виелции, че тогава пък стоях залепена за прозореца и се чудех кой ли ще ми дойде на празника в тая зима навън! И пак ми се свиваше стомаха на топка. Причините - различни, ама усещането - все едно и също. Подлудявам се... и ми е тъжно ... 

-една седмица

Когато беше -5, се надявах да претичаш в студа, скрит в якето и шапката, с пъхнати в джобовете ръце...бях писала затова. Надявах се да напиша "Ела" и ти да дойдеш. И го написах и ти дойде. Наистина дойде и -5 стана просто 5. Бързо и изведнъж.

Сега, когато е -15, -19, минус сто, не знам какво да напиша. Гледам през прозореца, отварям го и го затварям, замръзва ми дъха, после ми се плаче, затова слушам музика, но тя вече не ми харесва и ако се усмихвам, то е за да не забравя как се прави... Станала съм тъжна през тази минусова седмица. Идвай си!

Оди и Мурат

С една приятелка седим на масата в кафенето. Вече е тъмно, въпреки че още не сме преместили часовника с час напред, а навън би трябвало да е зима. Няма сняг, няма и хора в кафенето. Спомних си студентските години, когато в заведението в най-близкия подлез с друга приятелка изпушвахме кутия цигари, докато си разменяхме току-що хрумнали ни открития. За живота, естествено. И за мъжете. Ако не бях толкова наблюдателна :), нямаше да открия, че жените изкарват времето си основно в обсъждане на мъже. А се твърди, че мъжете го правят. Но ако беше вярно, едва ли щеше да възникне еманципацията.

Веднъж като излизахме от подлеза, срещнахме най-високата жена. И аз реагирах. /Кой знае защо!?/ Оказа се неуместно. Жената се обиди и намръщено се закани да ме повдигне с големите си пръсти и вероятно да ме ... пусне после. Отвисоко. Така разбрах, че дори да видиш многокрако, зелено, осмоъгълно същество посред бял ден, не е редно да реагираш. Просто продължаваш да вървиш напред, гордо вдигнал глава, че не си дикриминационен тип. А липсата на реакция може да е чисто и просто еволюционен напредък. 

На отсрещната маса седят трима мъже. Единият разказва нещо оживено и ръкомахащо. Другият е доста възрастен и яде, докато слуша, а третият е мургав, с мустаци и ми заприличва на арабин.

И пак си спомням една смешна история. За Оди и Мурат. Май така се казваха арабите, с които бяхме колеги известно време и ме ухажваха едновременно. Оди ми харесваше, защото имаше много черни очи и успяваше да ми въздейства само с поглед. Докато Мурат не беше никак красив. И не успявяаше да ми въздейства с нищо. Канеха ме на гости в квартирата си, където живееха заедно. Там сваряваха ужасно арабско кафе, не знам защо. Когато ми го поднасяха, изпитвах такова отвращение от миризмата, че ми идваше да бягам. Вътре сигурно изсипваха сто подправки. Не понасях аромата на нито една от тях.

Една вечер бяха сготвили. Не си спомням какво, но го сервираха в дълбока чиния в средата на масата и ме убеждаваха, че трябва да си взимам с ръце от нея, защото иначе ще се обидят. Не сложиха прибори. Но и аз не ядох. Извиних се, че трябва да посрещам майка ми от гарата, и хукнах. Оди хукна след мен. На улицата спря такси и когато се качих, подаде една банкнота на таксиджията и на завален български му каза: „До летището”. Сигурно защото пътят до неговата майка минаваше през летището. Моята обаче идваше от централна гара. Казах на шофьора: „Не до летището, а до централна гара, моля”, което беше абсолютно излишно, защото после се наложи да обяснявам, че всъщност никого няма да посрещам, а бягам от едно ядене с пръсти...

Няколко дни след случката Оди ми каза, че за голямо негово съжаление трябва да се откаже от мен, защото не иска да пречи на Мурат, който също ме харесва и ... така да се каже по приятелски ме отстъпва на него.

На мен ми стана много интересно - до този момент никой никога не ме беше отстъпвал, въпреки че в случая никъде и не бях „стъпвала”, но...  ”Ок –казах - така да е.” 

Изненадата продължи, когато след ден или два, Мурат дойде и ми каза същото. И той ме отстъпвал на приятеля си... Смешна история, от която така и не разбрах нищо.

На моята приятелка обаче, с която седяхме на масата в кафенето и ме слушаше, не й стана смешно. Всеки открива по нещо лично в разказите на другите и ги тълкува от своята си гледна точка.

„А аз – оплака ми се тя - понякога преспивам  при моя приятел на другия край на София и досега нито веднъж не ми е поръчал такси, а какво остава да ми го плати! Всеки път си плащам сама! Ама че история!”

Има и красива ... чалга :))

"... искам нежно да заровиш пръсти във косите ми сега,

искам нежно да докосваш с устни моите сълзи в нощта

искам пак да ме целуваш,

пак сърцето ми да спре

искам те

искам те ... "

Е, вярно, това е стара песен на Анелия, попаднах случайно на нея в един форум. Обаче пък ми беше много приятно да я чуя и се сетих как точно в Новогодишната нощ един приятел се разсърди, че пуснаха няколко поредни фолк изпълнения. Ама наистина се разсърди! Докато аз си танцувах с удоволствие и си пеех даже. Какво толкова й се сърдят на чалгата не мога да разбера!

Има и такава, красива някак си, като самата Анелия в този стар клип... и текстът никак не е зле... 

P.S 

Те и на Стоичков много му се сърдят, обаче аз не успявам да се преструвам чак толкова и много се зарадвах, когато прочетох, че на въпроса "Какви са личните планове на Христо Стоичков за 2011 година" отговаря така: "Лов и риболов".

Кой ли друг би бил толкова точен? 

:)))

Джони и Анджелина в "Туристът"

От "Аризонска мечта" насам възприемам Деп единствено като странник. И дори да го облекат в расо, живите му мънички и черни очи продължават така да се мятат наляво-надясно, че ми поддържат усещането... този е луд! Затова не се изненадах на лекотата, с която изигра Уили Уонка - откаченият собственик на шоколадовата фабрика в "Чарли и шоколадовата фабрика".  Но сега в "Туристът", въпреки че тичаше по покриви,

което е странно за учител по математика, не успя да ме впечатли. Джоли пък я харесвам принципно, обаче не й се получи особено и на нея. Има нещо скучно в "Туристът", но не разбрах точно кое. Може би сценарият е малко безинтересен или пък екшънът му е слаб, съспенсът не е достатъчен, руснаците са му в повече, италианският интерпол - също, онзи нож до шията на Джоли е супер измислен, водата във Венеция дразни точно толкова, колкото непрекъснатото излитане на гълъбите на площада...

 

Или причината си е в мен. Ядосах се, че в крайна сметка останах да гледам този филм сама, въпреки първоначалния замисъл и понеже винаги става така, когато ми пропадне някоя илюзия за споделяне на преживяното, сега бълвам огън и жупел. Дори срещу двойката, за която вестниците писаха, че се влюбили по време на снимките. Да бе да! А Брад Пит на кого го оставят????? ;)

Ето сега, след като споменах Пит, се успоких и се сетих нещо хубаво от "Туристът". Каза го героинята на Джоли, докато превърташе в ръцете си мъничък медальон, овесен на врата й и обясняваше значението му: "Хората имат две страни - добра и лоша, минало и бъдеще и трябва да приемеш и двете, когато обикнеш някого".

Даааа, така си е. Ама пък хич не е лесно!