"Все ми е едно какво представлява светът. Едно искам да знам - как да живея в него" / Ърнест Хемингуей/.
23.11.2011 г.
дяволско желание
...в прегръдката ти, на коленете ти, в ръцете ти да съм предадена; да съм част от въздуха ти, да ти ограбвам времето, да ти пренареждам мислите, да преподреждам мебелите, да ти навлизам в територията, да смуча пръстите ти, да гледам в посоката ти, да чувам тупкането, да усещам с устните си, да бъда междудругото и най-важното, да съм най-отдолу и да те издигам, да те погубвам, да те търся и да не мога без теб, да загубваш съня си и да ме будиш сутрин, да ме завладяваш и да те владея, да се разплащаш с душата ми и да залагам душата ти...
22.11.2011 г.
Съдбата на поредния миг
Колко малко трябва на несигурността, за да убие поредния миг ... и колко много трябва на вярата, за да го спаси...
И обратното е точно - много несигурност и съвсем мъничко вяра.
Ако само не разбирахме какво сме убили, нямаше да е голям проблем. Лошото е, че убитите мигове ни го връщат с неудовлетвореност. А животът, както казала веднъж майката на Христо Мутафчиев /четох наскоро интервю с него/, животът е даден на нас лично, не на жена ни, на мъжа ни, на децата ни, а на нас. За мен това звучи почти като неприкосновеност. Жалкото е, че самата аз често правя едва ли не всичко възможно да залича тази неприкосновеност. И всичко идва от онова изкривено, дълбоко вкоренено чувство за дълг, за ценности, за съпричастност, за споделяне, за какво ли още не, което дава храна на несигурността и ограбва вярата ,че животът си е мой. Лично.
И обратното е точно - много несигурност и съвсем мъничко вяра.
Ако само не разбирахме какво сме убили, нямаше да е голям проблем. Лошото е, че убитите мигове ни го връщат с неудовлетвореност. А животът, както казала веднъж майката на Христо Мутафчиев /четох наскоро интервю с него/, животът е даден на нас лично, не на жена ни, на мъжа ни, на децата ни, а на нас. За мен това звучи почти като неприкосновеност. Жалкото е, че самата аз често правя едва ли не всичко възможно да залича тази неприкосновеност. И всичко идва от онова изкривено, дълбоко вкоренено чувство за дълг, за ценности, за съпричастност, за споделяне, за какво ли още не, което дава храна на несигурността и ограбва вярата ,че животът си е мой. Лично.
16.11.2011 г.
15.11.2011 г.
Липсва ми моята си работа...
...липсва ми много, органично, неспасяемо... Липсва ми музиката в моята работа, липсва ми сглобяването на частите в едно цяло, липсва ми радостта да създавам, липсва ми желанието, с което го правех, подема, чувството, че мога и знам и чувството, че може би не мога и не знам, липсва ми оставането и тръгването, събирането на деня с нощта, липсва ми светлината и светлините, и тесните продълговати маси, и техниката, и ритъма на дишане, липсва ми недоволството и доволството, липсва ми усещането, че не съм на работа, че съм си с мен, че не гледам през решетките, както сега... липсва ми отчаяно...
11.11.2011 г.
с теб или без теб
петъчни текстове на песни, при това български... само U2 развали финала... и постави заглавието ;)
...щом видя те, с надежда очите ми блестят...
... гледам твоето лице - моя свят държиш в ръце;наум крещя обичам те, пред теб мълча, усмихвам се...
...в ръцете ти е най-добре, хайде, погали ме...
... рискувам да те имам...
...с теб или без теб... не мога да живея... с теб или без теб...
5.11.2011 г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
