Ако няма значение

Ако за другите не е така от значение кой всъщност си, животът щеше да е различен.
Толкова дълбоко сме влезли в канавката, че рядко някой си позволява да се надигне. И сме толкова често преднамерени и обезпокоени от информацията, която имаме, че редовно осакатяваме срещите си. С познати и непознати.
Ако говорим с някого един час, без да знаем нищо, освен това, което виждаме и чуваме, ще получим със сетивата си най-важната информация за него. Ще го възприем по дрехите, по маниера, по смисъла и подредбата на думите му, по това, което носят те, по енергията, която излъчва, по цялостното му поведение и дори и да не искаме, ще разчитаме на подсъзнанието, за да разгадава сигнали... Освен това и ние ще бъдем повече себе си, защото липсата на информация елиминира до голяма степен преднамереността.
Когато обаче разберем повече за човека - с какво се занимава, какъв пост заема, какъв е семейният му статут, образование, произход и т.н, нещата така се канализират, че мнението ни за човека, създадено от едночасовия разговор, най-вероятно ще бъде разбито на пух и прах. Редовно губим от тези срещи, пропускаме и накрая нищо чудно, че се оказваме тъжни и самотни.

Тези прекрасни коне

Тази нощ в 3.30, докато се взирах в гъстата мъгла отвън и си представях страховити сюжети, си мислех, как с удоволствие бих се запознала с някои герои от филми... Например с Брад Пит от "Убийството на Джеси Джеймс от мерзавеца Робърт Форд" /героят му е същуствувал наистина, но, уви, времената ни не съвпадат.../ или с Брад Пит от "Легенди за страстта" /!!!/ Щеше ми се да можех да бъда за малко с Ален Делон и Роми Шнайдър от "Басейнът" - така силно привличат към себе си... Не си падам съвсем по героите на Марлон Брандо или Мики Рурк, харесвам Де Ниро и Пачино много, но с техните "образи" също не бих поискала среща... Странно е... при домакинята Мерил Стрийп от "Мостовете на Медисън" или някой друг час в кафенето с Джъд Лоу от "Моите боровинкови нощи"... Със сигурност искам да поседя на палубата с Ди Каприо и да разглеждам неговите рисунки, но краят е толкова зловещ, че ако бях режисьор, сигурно щях да удавя себе си, вместо него...
Цялата работа тръгна от Мат Деймън, Пенелопе Круз и  "Тези прекрасни коне", които бях гледала няколко часа преди мъглата. Там героят на Мат Деймън отиде да развенчае идеалния образ, който си мислеше, че е създал у един съдия, да опровергае впечатлението, което е оставил за себе си... Толкова рядко, толкова рядко това се случва наистина... Мъжете е добре да са мъже и извън филмите, ако може...

Ловецът и Червената шапчица /следпразнично/

Една жена, сама, сред мъжка компания около Коледа, е като сърна в гората, която все някой ще уцели. Може и да не е в сърцето...
Има такива места, където съвсем безстрашно, дори до огъня, пристигат странни чудати типове, които са свикнали да пикаят в двора, да се връщат с разкопчани ципове и да философстват за това как се сервира сирене натюр, как се краде жена нощем и как се предаваш от измъкването от калта /!/
Разказите на ловци, които се напиват постепенно и сигурно, приличат на приказки с твърде зловещ край. Зайците стават все по-одрани, а в глиганите се забиват все повече куршуми... И навсякъде капе кръв... В един момент забравяш, че всъщност няма сняг...
Случват се и видения - излязъл си сънен около 2 по обяд, по домашни дрехи, претичваш до кварталния магазин за пет-шест важни неща и изведнъж виждаш истинска зезда. По средата на платното целува гаджето си и го праща в такси, а после пазарува редом с теб... Разсънваш се. Купуваш към десетина важни неща, като забравяш основното.
Случват се и иронични набези спрямо ранимата ти душа. Някой не те поздравил, друг не ти подарил, трети не те целунал, а на четвърти /единственият ерген/ му се пада късмет - "цяла година ще се учиш ново гадже да улучиш"... И той не го споделя с останалите.
Има подаръци, които са под леглото и други, които са в него. Както има дядо Коледи, които за нищо на света не влизат в комина...
Някои празнични залпове изненадват. Гръмват или не когато си мислиш, или не където си мислиш...
А освен това, мадам, празнуването не е за всеки. Да празнуваш е като всяко друго действие. Изисква енергия. Обаче има и друго. Да празнуваш е нещо като да се чувстваш предварително зареден с енергия, подготвен, концентриран, дисциплиниран и после... енергичен.
Ако не си енергичен после, няма никакъв смисъл да си такъв преди, както и да празнуваш.
Няма смисъл да празнуваш и ако саботираш ентусиазма на другите със собствената си консервирана киселост.

Булевардът с лиричния ритъм...

Предимството да имаш поглед към булеварда се състои в това, че усещаш града - включително последните му издихания и първите му утринни напъни. Първи януари е от онези дни, когато градът не иска да живее. Прави се на умряла котка или наистина си е умрял. Ако някой надигне глава, се чувства объркан – все едно е нарушил забрана... Тогава булевардът почива и не позволява дори на кучетата да препикават тротоарите, кошчетата, стърчащите стълбове. Тишината не е така осезаема, както неподвижността. Дори изостаналите по тротоарите листа не помръдват. Няма и таксита. Само трамваите громолят върху булеварда и пречат на единствения му почивен ден. Ако наблюдаваш, ставаш съпричастен и пазиш тишина. Присъединяваш се към пустотата навън като пускаш пердетата, лягаш на дивана, разтваряш се в нещо домашно и твое...

Утре вече е различно. Булевардът вече няма права, няма очертания, не се вижда побелялата му от нощния студ покривка, пресичат го, кръстосват го, димят и вървят върху него... Градът не просто се е събудил, инжектирали са го...