Един мъж

... все пак не е достатъчен - говорим си с една приятелка в кафенето. Гледаме от ъгъла минаващите отдолу коли, хора, пазаруващи, въртящи се, търсещи... Хубавото на заведението е, че има огромни прозорци и гледаш отвиско надолу към кръстовището. Хубавото на приятелката е, че се познаваме толкова отдавна, че дори не можем да се излъжем. А това някак си ни предразполага да си споделяме истината. Е, не винаги, но пък с кого ли е винаги?! 

...един мъж наистина не стига - продължавам си думите мислено, след като съм си тръгнала от срещата. Убеждавах я да "претопли яденето", както се казва, и да радва рецепторите си с "редовни посещения на отсрещния бряг". До кога така? - пита ме тя, все едно аз знам. Все едно всичко знам. Амиии - казвам, - докато може... После си мисля, че сигурно е точно обратното - трябва да скочиш с двата крака в чувала, да сложиш главата в торбата... Нали - нова година-нов късмет, ново начало - разни подобни внушават предновогодишните послания. Само че страх лозе пази. И оказва се, че за всичко е така.
Снощи, към 1 след полунощ изведнъж детето ме пита кой ми е най-големият страх. Ама че въпрос за през нощта! - възмущавам се. - От къде се сети пък за това?
Кажи, кажи, кажи!!!- Настоява той. - Нали съм ти дете, трябва всичко да знам!

(Това го е научил от мен и е възползване от онова - нали съм ти майка, трябва всичко да ми казваш...)

Аз не му казвам най-големия си страх, защото се страхувам да не го обременя, страхувам се да не му внуша и на него този страх... Казвам му друго: Пожелавам ти да не се страхуваш! Мъжете трябва да бъдат смели! Когато мъжете са смели, и един мъж е достатъчен...

Да сложим звездата :)

преди да си тръгна

Не мога да си тръгна. Тъжно ми е и тъгата ми тежи. Като си изхълцам всички самосъстрадания, като си изгълтам сълзите, като изцедя душата си, за да ми олекне.... тогава сигурно ще мога да си тръгна. Ще ми е леко без душа, ще ми е сухо без сълзи и няма да страдам....

чакам те

...навън под дъжда, с детското яке и зелената му качулка, почти залепена за стената на блока, заглушена от шума на боклукчийската кола и таксито, което прави обратен завой по лъскавото платно, окуражена от виното и безсмислието на истината, съдържаща се в него, стоя и те чакам...

дяволско желание

...в прегръдката ти, на коленете ти, в ръцете ти да съм предадена; да съм част от въздуха ти, да ти ограбвам времето, да ти пренареждам мислите, да преподреждам мебелите, да ти навлизам в територията, да смуча пръстите ти, да гледам в посоката ти, да чувам тупкането, да усещам с устните си, да бъда междудругото и най-важното, да съм най-отдолу и да те издигам, да те погубвам, да те търся и да не мога без теб, да загубваш съня си и да ме будиш сутрин, да ме завладяваш и да те владея, да се разплащаш с душата ми и да залагам душата ти... 

Съдбата на поредния миг

Колко малко трябва на  несигурността, за да убие поредния миг ... и колко много трябва на вярата, за да го спаси...
И обратното е точно - много несигурност и съвсем мъничко вяра.
Ако само не разбирахме какво сме убили, нямаше да е голям проблем. Лошото е, че убитите мигове ни го връщат с неудовлетвореност. А животът, както казала веднъж майката на Христо Мутафчиев /четох наскоро интервю с него/, животът е даден на нас лично, не на жена ни, на мъжа ни, на децата ни, а на нас. За мен това звучи почти като неприкосновеност. Жалкото е, че самата аз често правя едва ли не всичко възможно да залича тази неприкосновеност. И всичко идва от онова изкривено, дълбоко вкоренено чувство за дълг, за ценности, за съпричастност, за споделяне, за какво ли още не, което дава храна на несигурността и ограбва вярата ,че животът си е мой. Лично.

?

ще потрепериш ли, ако докосна устните ти?

ще спасиш ли душата ми тази нощ?

Липсва ми моята си работа...

...липсва ми много, органично, неспасяемо... Липсва ми музиката в моята работа, липсва ми сглобяването на частите в едно цяло, липсва ми радостта да създавам, липсва ми желанието, с което го правех, подема, чувството, че мога и знам и чувството, че може би не мога и не знам, липсва ми оставането и тръгването, събирането на деня с нощта, липсва ми светлината и светлините, и тесните продълговати маси, и техниката, и ритъма на дишане, липсва ми недоволството и доволството, липсва ми усещането, че не съм на работа, че съм си с мен,  че не гледам през решетките, както сега... липсва ми отчаяно...

с теб или без теб

петъчни текстове на песни, при това български... само U2 развали финала... и постави заглавието ;)

...щом видя те, с надежда очите ми блестят...

... гледам твоето лице - моя свят държиш в ръце;

наум крещя обичам те, пред теб мълча, усмихвам се...                                                                                                         

...в ръцете ти е най-добре, хайде, погали ме...                

... рискувам да те имам...

...с теб или без теб... не мога да живея... с теб или без теб...  

 

                                                                      

                                                                                                                         

Листопад...;)

crazy,stupid love

Crazy, Stupid Love е филм, който гледах днес следобяд. Американците продължават да налагат на света своята безумно романтична, откачено сантиментална и консервативно скучна представа за любовта, в която все едно наистина вярват. Трудно е да се спори с тях по въпроса, дали двама души, които се обичат, имат право да се разделят.

В общи линии за амерканското кино любовта отдавна е клише. Тя или тича в последните секунди към летището, или влакът отминава, а тя стои отзад с куфара, естествено защото е решила да не се качи, или в нощта на Нова година спасява някой отчаян самотник сред веселата целуваща се тълпа, като впива устните си в него точно в 00.00... Понякога ми се струва, че самият Дядо Коледа е режисирал тези филми... Като изпълнени желания са ми, като бял захарен памук, който става все по-розов и все по-розов, все по-сладък и по-сладък...

Любовта не е памук. А най-малко захарен. Но неясно защо никой не казва това директно. В живота любовта причинява най-големите беди - обръща душата ти наопаки, прави те незначителен, несигурен, съмняващ се във всичко, държи те в бетегловност, кара те да се влачиш, да се молиш, да губиш достойнството си, да губиш себе си, заради любов или липса на любов можеш да забравиш кой си, къде вървиш, какво търсиш, можеш да изгориш пътищата си, дома си, цялата си вселена... Както и обратното. Да изградиш нова вселена. Една, две... Нищо не те спира, нищо не е по-силно от теб.

Не желая да убеждавам детето си, че любовта е най-прекрасното нещо на света. Ако нямам сили да продължа, като му кажа, че освен това е и най-ужасното. По-ужасно от това да си болен. В този Crazy, Stupid Love имаше един момент, когато колегите на главния герой го чуват, че плаче в тоалетната и решават, че е болен от рак. Но когато той им казва, че всъщност се развежда, всички му ръкопляскат и се радват - да, казват, можеше да си болен от рак, нали? И никой не се замисля защо е плакал...

Не знам за шанса, но съм сигурна, че любовта придружава единствено смелите. Само на тях им се случва. Защото си я признават и разпознават каквато и да е, когато и да е и си я изживяват като най-прекрасното и ужасно нещо едновременно.

днес ще те обичам

Днес ще те обичам един час повече от вчера...

В деня на патката

В деня на патката /защото нали така се получава като много мислиш и имаш чак ден за размисъл/, та в тоя ден внезапно ми дойде да мисля за сексуалността. Що пък точно за нея, не знам. Може би така ми действат президентите /а и някои премиери/...

Путин например. Путин е секси. Определено е секси, ако е върху кон, гол до кръста, с пищов, забоден в кобура, а наоколо руски преспи сняг. Освен това Путин е секси и поради руската аура на КГБ, аурата на широката руска душа, както и някои допълнителни властови символи като тежестта на Путиновата дума - една негова дума и Медведев... става пак премиер, примерно... Самото име Путин подсказва, че мекотата е прикритие, иначе отдолу под мечите кожи имаме един як и здрав руснак, който цени изваяните женски тела, особено след художествена гимнастика.

Саркози е секси. Определено е секси, когато прави бебе не на кого да е, а точно на Карла Бруни! Все пак това е Карла Бруни, не е Нанси, Барбара, Лора или Хилари дори...Секси е самият факт да си президент на ... Франция! Самото словосъчетание "френски президент" вече е достатъчен носител на сексуалността.

Обама категорично е секси. Баща му е чернокож кениец. Представете си само! За какво изобщо говорим. Аз не съм чула нищо по-сериозно за сексуалността от фактите за чернокожата такава...

Очевидно сексуалността /въпреки твърденията на някои откачени футуристи, че идва краят на секса/, си казва думата при избора на президент. Разбира се и след избора си казва думата, защото властта винаги е давала много на секса. Толкова много, че за най-големите сексуални афери никой никога не би разбрал и може би дори никога не биха се случили, ако мъжете, участвали в тях, не бяха президенти.

Еми ето, имам причина да размишлявам върху сексуалността - важна е, после става още по-важна, така че...

Но пък от друга страна не по-малко важно е и какво точно правиш в деня на размисъл. Дали чистиш тоалетната и размишляваш, дали се мотаеш в мола, купуваш, плащаш и междудругото размишляваш. Важно е и дали чистиш нечии тоалетни, въпреки висшето си образование и дали пазаруваш с лично изкарани пари в мола и се мотаеш през първия си почивен ден от доста насам...Или си си просто патка...Сори, ама е важно.

Ръкавиците ми сиви

Ръкавиците ми били сиви и не се връзвали с нищо ... така разправят колежките. "Свали ги - казват, - не ти отиват. С нищо не се връзват!"
"Ха! - отговарям аз.- Как да не се връзват с нищо?! Ами сивото ми вещество? Сивото ми вещество, а?"
Виж ги ти!

Започнали неща и краища

Никога не знаеш как може да свърши едно започнало нещо. При Роалд Дал /книжката "Разкази с неочакван край"/ историята добива почти ужасяващ вид, все едно някой, с когото спокойно си разговарял до момента, изведнъж отваря огромна уста! Разбира се, възможни са и положителни обрати, макар и не при Дал, сигурна съм. Тъкмо започваш да съчувстваш на майката, чиито предишни три деца са починали преждевременно и тя трепери, дали и това - четвъртото, току-що родено, ще оживее, когато Дал ти посочва името на майката - Клара Хитлер! 

с теб

Ако гледаш през прозореца, прилича на импресия... От онези, с които телевизиите запълват секундите, останали свободни... Мокрите кафяви листа се разстилат пред гумите на колата, за да ми е меко през есента...Ситните капчици дъжд се уголемяват, чистачките бързат, а очите ми гледат лъскавия асфалт, тъмните шлифери по тротоара и червеното на знаците... Леко потръпвам, непривикнала още с тази различна топлина... 

Обичам да съм теб.  

Широко затворени очи

"- Трябва ли да поговорим за пари?" - пита той.
- Мисля, че да - отговаря тя, - зависи какво искаш...
- Какво искам?
- Да. Какво искаш?
- Ти какво ще ми препоръчаш? - пита пак той и я гледа в очите.
- Какво ще ти препоръчам? - изненадва се тя и се усмихва.
- Да, какво?
- Ами... - започва да се чуди тя и да върти глава. - Ами...
После казва изведнъж: - По-добре да не ти го описвам! Искаш ли да оставиш всичко на мен?
- Целият съм твой - отговаря той."
Разговор от филма "Широко затворени очи" между  д-р Харфорд /в ролята Том Круз/ и проститутка, при която той тъкмо се е качил.

Ужас!

Най-големият грях в България се оказа да си... расист. Може да си убиец, крадец, измамник, да лъжеш години наред и да обираш когото свариш и както свариш, да управляваш некадърно и да си кръгъл некадърник, но недай си, Боже, да те обвинят в расизъм!  Това е тежко престъпление с тежки последици.
Такова чудо не бях виждала... Става все по-зле и по-зле в кръстопътната ни родина, чийто народ търпи безсрамието и наглостта на всякакви народности, само заради нисконавелите се негови управници, чиято липса на собствен мозък и собствено мнение доведоха дотам, че да се оправдаваме, защо живеем още в тая страна, сред циганите...
 

Хард-желанията ми

Есента настъпва с падането на сателита на НАСА... Колко романтично! :) 

Денят все още е по-голям с 8 минути от нощта... За 8 минути може да стане всяко едно чудо, нали?

Някакви си частици се движат с 6 секунди по-бързо от светлината! Айнщайн не е съгласен, но и аз не съм  - как изобщо нещо се осмелява да се сравни със светлината?!!

Ако имах голям телескоп, сигурно не щях да се уморя да се взирам... така ми липсват мащаби... Отегчих се от малки кръгозори и дребнотии... може би затова и четивата за астрологията са ми любопитни. Преди малко попаднах на Боди и страничката й "Астрологията - път навътре, път към себе си", където прочетох: "Астрологията помага да сменим думата "проблем" с думата "процес"... Няма случайности - винаги в живота идва точният човек или събитие, от които имаме нужда в този момент - да ни тласнат напред или да ни забавят, когато сме се засилили прекалено.Животът не прави грешки - ако нещо се случи, значи е имало нужда от него, ако не се случи - не е било необходимо. Един безкраен процес на израстване и развитие..." 

Иначе и музиката помага, изкуството те издига, и любовта най-вече... 

Любовта е желание ... - цитат от песен.

Щастлива съм като четирилистна детелина... - симпатичен цитат от песен.

Цветовете на есента започват да се проявяват и става цветно. Макар че още съм под влияние на онова изложение "Анаконда", където се наситих на змийски шарки! Какви фигури само...Е, стават и за колани, ботуши, широки гривни за китките ... и глезените дори ...:)))  Змиите притежават това уникално въздействие - възторг и отвращение в едно; желание да бягаш и да убиваш едновременно; омраза и примирение.

Но трябва да е прав Бегбеде, когато предупреждава да не се доверяваме на софт-идеалите си, понеже пораждат хард-желания... трябва да е прав! Мира не ми дават две-три хард-желания, които подозирам, че са произлезли именно от едни тъпи идеали, на които бях вярна доста дълго време... Но пък заради това, вероятно, съм и оптимист и не губя надежда, че и на хард- желанията им идва времето! 

...

Ако любовта трае три години, да пожертваме следващите три :)))

Топ 10 на личните ми причини за нервност

1. Излъчвам твърде много топлина.
2. Очакванията ми (изключително нелогично!) продължават да растат, въпреки, че шансът им да се сбъднат продължава да намалява.
3. Желанието ми да съм здраво стъпила на земята е много по-слабо от желанието ми наистина да изпитвам такова желание.
4. Осезаемо и почти непрекъснато усещане на  №3.
5. Изпращам противоречиви сигнали към небето - мечтите ми си противоречат!
6. Спохождането на мисълта, че един репортаж по телевизията може да предизвика опашки на гишетата, задръствания на магистралите и прочие слабоумни постъпки, издаващи малоумно население.
7. Близки срещи с част от самото малоумно население, като например много от жените зад гишетата и зад щандовете, както и в някои институции, които полагат неимоверно старание да проличи колко са прости.
8. Не мога да си отговоря на въпроса от къде идват и къде отиват после всичките тия дрехи???!!!???
9. Липсата на някого (естествено, че не на предпоследно място по важност!). Продължаващата липса на някого - още повече!
10. Съотношението между парите, които са ми в наличност и онези, които трябва да са в наличност. И актуалния фалит на Щатите, може би несъзнателно ме изнервя...

Хахаха!
Това не е причина, а следствие :)

Колко струват книгите извън сезона на черешите ;)

Напоследък толкова се обърках сред цените, че вече не знам какво значи да струваш нещо! И в буквален, и в преносен смисъл.

В един вестник преди време прочетох, че жена продава девствеността си за 1000 лв. Бързото ми изчисление показа - 1 iPhone срещу 1 девственост. Щото пък на някои им купуват айфони съвсем без да са девствени, нали така...  

В книжарниците започнах да влизам като в библиотеки - гледам, прелиствам, открадвам си по някой пасаж, опитвам се да го запомня, ако може по-дълго да ми е сито на душата... Но не може! И ситостта - и в преносен, и в буквален смисъл - и тя има предел. За Орхан Памук - 20.00 лв., за Бегбеде - 15.00 лв., за Елизабет Гилбърт - 15.00 лв., за Елиф Шафак - 15.00 лв., за старата Агата Кристи - 7 лв.! Както и за Стайнбек и неговите мишки и хора... 

Не си правя никакви изводи. Просто не мога да се ориентирам. Не разбирам толкова ли трябва да струват, всички книги ли по толкова? Евтини ли са, скъпи ли са, като доматите ли са и като краставците - някои са гмо-та, други са с екстра - бактерия вътре; подозирам дори кои са гмо-та и кои са с бактерия, т.е заразни. На първите им правят масирана реклама, а към вторите вече спадат тези за духа, духовното развитие и погледа навътре към себе си... Хорхе Букай временно го замразих.

Някои приятели вече четат само електронно, не пазаруват хартия. На мен обаче все още и 5-те сетива са ми нужни. Но нито една стока няма реална цена и нищо не струва. Струват все повече само времевите и пространствени измерения - ако си марка, ако си в кампания, ако си в промоция, ако си пред фалит, ако си пред ликвидация, ако си в мол, ако си на базар, ако си автор, дошъл в страната да се промотира или не си такъв... голяма лудница! Наскоро питах в една известна книжраница имат ли нещо от Елиф Шафак, но ми отговориха, че били прекратили договора с фирмата-разпространител на книгите й !?! Както се казва - точно на време!

Не че има някаква връзка между книгите и черешите, но пък ми хрумна, че мога да си пиша и да си правя нещата объркано, без никаква логика, щом на пазара може, та затова ще си разкажа почти вицовата случка от сезона на черешите, пък който вижда връзка - вижда, който не - много важно. Ще му прекратим договора и готово.

"Един килограм череши от 2.20. - казвам."
"Ъъъ - почва да мрънка продавачката, - то почти няма от тези, имаме от 2.60."
"Е, виждам, че са останали, искам от 2.20 - настоявам аз."
"Останали, ама като са престояли на борсата... - продължава да мърмори продавачката."
Аз мълча. Тя почва да гребе от черешите от 2.20 и да пълни един плик, после го слага на кантара, поглежда ме и казва: "2.60."
:))))

На ъгъла

На ъгъла се правят много неща. Можеш само да стоиш. Да стоиш и да наблюдаваш, да наблюдаваш и да снимаш, да се страхуваш да преминеш, защото си се скрил зад ъгъла... Можеш също така да кажеш "...на ъгъла, на светофара..." или да изтръгнеш единия ъгъл от триъгълника, в който си влязъл... най-често своя собствен ъгъл изтръгваш... Би могъл да стихоплетстваш нощем, сврян долу ниско в ъгъла, размахвайки юмруци към луната - кръгъл нещастник като нея, самотен и самотник...

Безразсъдството води и до подем, ако решиш да се покатериш отгоре и от своя ъгъл живота да ти се стори твърде безсмислен, поради което да скочиш или по невнимание да паднеш. Най-често - от пиянство. В ъгъла се срещат или разминават също и някои пътеки, пътища и магистрали, като обикновено не се задоволяват с един ъгъл и правят кръстовища - т-образни, у-образни, просто- и сложно-образни...На кръстовищата, родени от ъглите и пътищата, най-често даваме предимство на по-сигурната идея и почти никога - на онази, на която ни се иска...

На ъгъла някои се целуват... Преди всеки да завие по своята страна или да продължат заедно, въпреки неизвестността зад ъгъла...

В другия вариант просто си седиш на ъгъла ... през зимата...

... през пролетта...

 ... през лятото...

... още не е дошла есента...

проф.Боян Биолчев - изречения от интервю

"Единственото, с което се съобразявам, когато говоря, е вроденият ми стремеж към истината. Затова се чувствам повече писател, отколкото каквото и да било друго."

"Нашето поколение още от училището беше възпитано, че трябва да си стар, за да си свестен. Трябва да се съобразяваш с нещо, което харесва на старите, за да си добър гражданин."

"Държава не се управлява с крайници. Има президенти с твърд крак, те изритват всичко и от това особена полза няма... Всъщност страдаме не от твърда ръка, а от твърда глава. Егоцентризъм, ниско възпитание и твърдоглавие. Това са нещата, които трябва да заминат за другаде, за да излезем не само от кризата, но и от собствената си спирала."

Лисицата и Малкият принц - от "Любими диалози" 1

"- Какво значи да опитомиш? - попита малкият принц.

- Значи да се обвържеш - каза лисицата.
- Да се обвържеш ли?
- Разбира се - потвърди лисицата- ... За теб аз съм лисица, която прилича на сто хиляди други лисици. Но ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг. За мен ти ще бъдеш единствен на света. За теб аз ще бъда единствена на света...
 ...
- Можеш да разбереш само нещата, които си опитомил - каза лисицата. - Хората вече нямат време да разбират нищо. Купуват от търговците напълно готови неща... Ако искаш приятел, опитоми ме! - каза лисицата на малкия принц.
 - Какво трябва да направя? - попита малкият принц.
- Трябва да бъдеш много търпелив - обясни лисицата. - Отначало ще седнеш малко по-далече от мен, така, в тревата. Ще те гледам с крайчеца на окото и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки ден ще можеш да сядаш малко по-близо... "

ако няма море, и гората става...

Един паметник през лятото

Топла лятна вечер и... всички са около паметника. Има паметници и паметници. Този, специално, винаги е посетен, заобиколен, накацан, все едно стотици хора не си представят живота без него. И сигурно наистина не си го представят - поне привечерната част от него. Като преди малко, когато не ми се прибираше, въпреки че дори не погледнах, дали паметника вече е добре измит. Гледах всичките хора наоколо - всякакви бяха, както и да ги определяш - по всякакви белези, критерии, гледни точки. И бяха много, пълен парк. Явор Дачков - голям, тромав, с цигара в ръка, като един преодолял някакви основни житейски бури руснак - да, така ми изглеждаше,  изкатерваше отвесната  /не твърде отвесна, все пак/ стена на онова вечно празно откъм вода място в края на парка, към подлеза на Гурко, за да се присъедини към група познати на масата. Една от масите на заведението, където вятърът духаше така освежаващо, че успях бързо да забравя страшния пек на Орлов мост към 7. Когато минавах там, пресичайки на светофара, си мислех, че дрехите ми ще се разтопят като в рекламата на Perrier... 

Значи какво? И паметниците са като хората. Някои просто се различават и привличат. И ти се иска да си покрай тях.

Липсваш ми повече...

... отколкото мислиш и аз искам...

/I'm/ free and always...

Фейсбук ме кара да мечтая. Странно наистина, но е факт. При това размечтаването ми не е свързано с поредната секс-поза в споделените албуми, а с онова изречение, което стои под регистрацията и което ми звучи така звънко-гладко-идеално, тантрично-мантрично, че се чудя как ли при неговото наличие би могла да загине тази одумвана, а за някои омразна вече мрежа... И не виждам как, изречението си го бива -

It’s free and always will be…

Преждевременните еякулации на мен и Бегбеде

Фредерик Бегбеде е все още младият писател-французин, който твърди, че любовта трае три години и с това някак си ми става близък и който май беше в България, но аз не съм абсолютно сигурна, понеже у нас взеха да идват много и започнах да ги забравям поимено.

Чета първия му роман "Мемоари на един откачен младеж", писан през 1990 г., и откривам, че на всеки две или три страници се мъдри по една сентенция. Като тази, например:  

"Животът ми е поредица от преждевременни еякулации; никога не ми се е отдавало да сподавя поривите на жизненост в себе си."

Да! 

Щастлива любов

Чудя се кое е по-ценно - да се отдадеш на изживявянето на една щастлива любов (когато не ти е никак до писане, защото писането се провокира предимно от нездоизживяното, от разминаването, от премълчаното, от страдането) или по-ценното е да пишеш, вместо, както казват някои - да си губиш времето в разни увлечения... Чудя се и дали имаш действителен избор между двете и дали има щастлива любов? Защото отдаването на щастливата любов е егоистично занимание, докато писането съдържа поне минимална вероятност да бъде в услуга на другите - да им разкажеш нещо, с което да си им полезен... 

От друга страна щастливата любов, ако съществува, сигурно е доста обсебваща или пък толкова краткотрайна, че цялото чудене в крайна сметка не си струва... Чудя се също и дали писането, пък и което и да е друго можене, би могло да те накара да се чувстваш по-удовлетворен от която и да е любов, пък била тя и щастлива... ако има такава...

мястото ти до мен и моето до теб. запазени.

...

Не бъди тъжен. Тигърът на Пух само веднъж е бил тъжен.
Не искам също да ти е самотно. Когато ми казваш, че ти е така, усещам самотата като тежък камък, който не помръдва от раменете ти. Аз дори не смея да си помисля, че...
Твоята самота не е по силите ми, нали? Както не можем да си помислим, че моята радост се дължи на теб... Не бихме могли, нали?
Обичам да се свия някъде около теб.

Орееел!

... 

Един мъж в червена риза натисна входния звънец. Отгоре, от терасата, по потник с размъкнати презрамки, които показваха белите ми рамене, с вдигната набързо коса, аз отговорих на повикването. Мъжът поиска да му отключа, за да влезе във входа, понеже трябвало да отчете топломерите, а днес била втората дата. Предложих да хвърля ключа в тревата, за да не слизам – все пак е неделя - размотавам се пред телевизора, но му напомних да ми го върне.

Няколко минути по-късно, докато си въобразявах, че е възможно да бъда забравена след няколкото апартамента , които трябва да обходи, мъжът звънна и аз отворих...

Смешна история, наистина, но както се случва във филмите, като се разговорихме, се оказа, че мъжът в червената риза е сбъркал не само входа, но и блока. „Колко романтично!” – би възкликнала една приятелка, търсеща романтиката. „Брей, замалко да ти излезе късметът, а!” – би се засмяла другата, търсеща секса. „Ама че смешно – казах аз – този е сбъркал блока...”  „Не е виновен човекът – намеси се мъжът ми, така и непомръднал от дивана по време на случката, – в номерацията тук цари пълен хаос!”

Ъхъ.

...

„Кварталът на богатите” в нашия случай се превръща в „Кварталът на известните”. Помислих си го, защото на излизане от търговския център едва не се блъснах в телевизионна звезда – героиня от „Стъклен дом”. Шапка с широка периферия и две доста тънки крачета, обути в червен чорапогащник

По-късно в  училищния двор, където често е пренаселено – летят деца, падат гълъби /едно 5-годишно момченце изведнъж изкрещя: „Орееел!”/, дядовци и баби търчат с устрем, майките наблюдават татковците, а всички останали висят на баскетболните кошове, та там, сред народа, разпознах друга телевизионна звезда, този път мъж, от комично шоу. Стои си човекът с къдравата коса и се мъчи да наблюдава едновременно всичко, но най-вече двете си дечица. Жена му, защото едва ли може да е друга при създалото се впечатление за семейство, и тя същото прави.

...

Усещането да ядеш сладолед в средата на горещ майски следобед, след час плуване, вървейки бавно под сянката на гъстите корони на дърветата и гледайки лениво под изсъхващите кичури коса, успях да сравня единствено с блаженството от детството, което изпитвах, когато на двора връзваха въжена люлка, а от нея с върховете на детските си обувки, силно залюлявайки се, наистина вярвах, че докосвам далечното синьо небе.

Усещането за неразрешима тъга

усещането за неразрешима тъга завладява внезапно като откритие, при което възкликваш "Еврика!" Струва ти се, че можеш да извадиш някакъв остър предмет срещу това чувство, възприемаш го като враг, дошъл отвътре, от тебе самия и дори си мислиш, че можеш с една-единствена самоиронична усмивка да се справиш. Обаче няма такъв остър предмет, а всичко друго е измамно. Измамната сила на заблудата, че ще разрешиш тъгата. Никак не е лесно да се надсмееш над себе си, да се видиш отстрани като победител на вътрешните си врагове, нито пък така просто се излиза от реалността, в която си потъвал дни и нощи, дни и нощи...

Розата ми

Моята роза не е съвсем като тази на Малкия Принц. От една страна не е, защото е китайска ;), но пък от друга е такава, защото грижите, които съм й посветила, я правят толкова важна за мен, колкото онази-единствената за принца.

Затова сутрин като се събудя и нахраня гладните капитани - двете златни рибки, поглеждам розата. Обикновено през нощта се е разтворила някоя пъпка и засищам рано-рано очите си с цветове. Обаче отдавна наблюдавам, че някои цветове, също като хората, умират  млади. Често се случва полуразтворени цветове на розата да падат на паркета.

Китайската роза я имам от няколко години. Беше кльощава и омърлушена, когато я видях за първи път. Едни съседи я оставиха на площадката на стълбището - явно след ремонта се е оказала в повече. Всеки път като минавах покрай нея, си мислех, че ще попитам, дали мога да я прибера. Полях я няколко пъти и ми я дадоха. Тъкмо тогава се премствахме на друго място и розата, както се казва, извади късмет. Натоварихме я заедно с мебелите в камиона и пристигна като част от нас.

Оттогава цъфти и не спира. Имам чувството, че ми се отблагодарява. Такива прекрасни цветове има - големи, червени, ярки, вътре с жълти тичиники... Обаче и при нея, като при нас, едни пъпки падат още докато са пъпки, други тръгват да се разтварят и вместо да се превърнат в красив цвят, се отронват. Все се чудя каква е причината.  Би трябвало всичко, което получават, да е еднакво. Обаче някои оцеляват, а други - не. Чудя се също и дали наистина мога да я нарека "розата ми". Защото се грижа за нея, радвам й се, дори я целувам, но пък ето - тя си има свой живот, цветовете й се раждат и умират по някакъв друг ред. Май твърде лескомислено си присвояваме това и онова, този и онзи... Има една такава мъдрост: "Наричай своя само душата си".

Вързана

Омръзна ми да се събирам - в по-малки размери, в по-малки пространства, в по-малки представи, в ограничени мисли и подтискани чувства. И все има заради какво, и все си струва да е заради това. Заради благополучие, ред, правила, пари, общество, йерархия, цивилизация, заради мнения или едно-единствено мнение, на което кой знае защо съм решила, че държа...

"Забраненият плод" - стоп-кадри от сериала ;)