Изневяра за 5 лева

Търсех си книга в книжарницата. Продавачката - момиче на около 20-25 години, се оказа супер забавна. Започнахаме да коментираме книгите наред, като обикновено ги плюехме, кой знае защо. Тя предлагаше нещо по-софт за празниците - любовна история, примерно, но аз прочитах на гръба зловещата всъщност случка и отказвах книгата. После тя ми разказваше как се мъчела преди години с Хари Потър и накрая разбрала, че филмът й бил напълно достатъчен. Взех нещо от Мери Хигинс Кларк, но тя каза, че сега не й е моментът за такова четиво - "Нека първо приключа с по-леките версии..." Стана така, че не се знаеше кой купува и кой предлага.
- Вижте, посочи ми тя, Амели Нютомб.
- Да, знам - казах аз - четох нещо от нея преди време. Това дали става?
- Амиии, май е подобна. Аз- казва  тя - на Калин Терзийски, който харесах от българските, вече спрях да чета. След първата, всичките са му еднакви. Вече ми е ясен
- Е, нали и пари трябва да се изкарват - отвърнах и се засмях.
Супер готина продавачка. Създаде ми настроение.
- Ние с вас, казах й по едно време, така можем да избираме два дена. Ще трябва все пак нещо да си взема. - И изведнъж виждам заглавие от рода на "Война и мир с женската изневяра". - Освен да взема тази за женската изневяра?
- Аааа - възкликва момичето, - по-добре вземете "Мъжката изневяра" и без това е намалена!
- Намалена ли е? - смея се аз.
- Дааа, на 5 лв. Мъжката изневяра вече е 5 лв...

Изповед по Коледа

Като се обърна назад, когато дълго не съм писала, и все се оказват две неща.
Или съм била заблудено щастлива и доволна от себе си, отъркаляна в собствената си значима заетост да правя някакви си неща, да ходя някъде, да говоря, да се самолекувам и лекувам, или пък изкуството не ми е стигало, книгите са ми били малко, съдържанието на важните за мен неща се е разпръсквало на парченца преди да достигне до съзнанието ми...
Когато пиша, не е вярно, че страдам.
Вярно е, че говоренето изхабява, изтощава ми батерията.
Нечетенето ме озлобява, защото се принизявам до нечетящите. Всъщност това е едно принизяване, което истински усещам като такова, другите са по-скоро съчинени от самолюбието.
Резюмето на последните месеци, в които изтощавах батерията си, не е особено интересно. Забелязвам спад на процента на онези неща, които са ти много интересни и някак обвързано с този спад увеличение на годините. Колко съм умна! Чак сега го забелязах, открих топлата вода...
Увеличават се също състоянията на некомфортност и споделянията за такива. Гледам да избягвам, съвсем егоистично, чуждите споделяния и да досаждам с моите. Започнах по-често да го правя. А това за здравия егоизъм на средна възраст и нагоре, съм го открила преди топлата вода. Здравият егоизъм укрепва, вероятно, за сметка на самото здраве... Не знам.
От онези пълнокръвните удоволствия, когато с някой някъде пиеш и споделяш до разпад, скоро не са ми се случвали. Също и от онези, когато си горе на някакъв емоционален връх и махаш с шапката си победоносно на тези отдолу... Не са ми се случвали скоро и такива срещи, запомнени с посегателство върху "режима" - чупиш предразсъдъци, размазваш собствената си консервативност и научаваш нещо наистина ново.
Учудващо е, че не успявам да се науча на някои житейски спортове, докато същинският спорт уж ми се отдава. Кое ли тренирам неправилно?
Паузата в писането, сега разбирам, започна с пауза в системата. Всичко застана на двете прави черти и не помръдваше. Не харесвам дежа-вюта. Животът не е повторение. А точно повторения предизвикаха паузата. Не исках да слушам за неща, които бях слушала преди, да виждам неща, които бях виждала преди, да коментирам, да анализирам едно и също, едно и също, да зубря материал, от който се трупа сланина и после повръщаш. Политиката замразява хора и ги пуска след години от камерите на куп. Който помни, помни. Който не помни, още по-добре за него. Мисли си, че управлява съдбата си. Щастливец. Самата дума система вече има негативен оттенък. Списъкът на думи с оттенъци расте. Едвин Сугарев не умря от гладна стачка, въпреки че правителството не падна. Хората с най-много пари, винаги духовно се пречистват. Хората без пари, душа нямат... да носи на пречистване...
Гледах един прекрасен спектакъл, за тийнейджъри - "Скачай", в театър "София". На отиване към театъра, с моя тийнейджър, вървяхме с една група ученици и техните госпожи. Колко хубаво е да има госпожи, облечени в дълги поли, с червило на устните, които водят порасналите си, нескопосани ученици на театър...Гледах един недобър филм за принцеса Даяна в Дома на киното и се радвах на това словосъчетание - дом на киното... Пред този дом стоях и чаках под дъжда, а парата от градските чешми с минералната вода ме върнаха толкова назад, назад, назад... Дори в неделя вечер, по тъмно, бутилките се прехвърлят от ръце на ръце... в центъра на София. "Даяна" не е филм, постигнал нещо. Принцесите не са призвани да се оплакват от самота. Има толкова много самотни жени, които не са принцеси...Слушах Енио Мориконе в "Армеец" и си мислех колко е обран и сдържан, все едно математик дирижираше оркестъра... Музиката и от китарата на Цветан Недялков ме вълнува...
Само нещо внезапно добро, идващо дълбоко от сърцето, може да те стопли. Нищо, че няма сняг тази Коледа.

Един час повече за писане в неделя :)

* Когато влезе в първия си Биг Брадър, Златка беше като онзи лирически герой, който в затвора, попаднал на хора и станал човек. Сега обаче Златка отново е в Биг Брадър. Явно има още хора, на които трябва да попадне и още да става човек…

* Една приятелка ми сподели, че дъщеря й, която е в трети клас, й задава въпроси вкъщи, като предлага отговори: а),б),с)… Няма ли кой да позапре малко мелачката с тестовете?

* На Димитровден Димитър /Димитър Павлов/ зарадва фейсбука с резкия си пост, че имало хора, които като останели без работа, резко ставали блогъри, после резко почвали да хейтват де що им хрумне, после почвали да ги канят в предавания и накрая ставали сценаристи… И то, представете си, защото бюрата по труда не си вършели работата! Браво на Митко! Ако следвам практиката на дъщерята на моята приятелка, бих го попитала – Мислите така, защото :

а/ не можете да направите блог;

б/не сте оставали без работа;

с/оставали сте без работа, но не можете да направите блог;

д/ имате блог, но не ви канят за сценарист;

е/ никога не сте се срещали с бюро по труда;

еф/ имате предвид Милена Фучеджиева.

И бих му дала право на повече от един отговор.

* Като се изкъпах и ми се проми мозъка. Колко хубаво е, че можем и сами да си го промиваме, аман вече от чужда помощ!

* Ако разликата между нас е само в годините – казвам мислено на един приятел - или в това, че единият е по-богат, а другият – по-беден, или в това, че единият е по-рязък, а другият – по-отстъпчив, единият – по-образован, а другият – не толкова, единият –бял, а другият – черен…, щеше всичко да е ок. Но – продължавам пак наум – разликата между нас е в това, че заради личния си интерес, ти би жертвал отношенията си с хората, докато аз никога не го поставям над всичко.

Моят приятел не ми отговори, защото не го чу, но ще му го кажа и на глас... Макар че личният му интерес едва ли ще му позволи да ме разбере...

* Баба ми използваше една дума - "интересчия". Сега нещо не я чувам, никой не я използва. А каква хубава дума, звучна, адекватна, не е като да няма къде и как да я употребиш, ама защо не се използва...

...не трябва да го обичам, тъй като съм омъжена, но...;)

Има книги, които ме задоволяват напълно. А това не е лесно. По принцип. Някой или нещо да те задоволи. Задоволяването само по себе си е трудно. Защото всъщност е процес - да се намериш, да се разбереш, да се откриеш сред другите, да се усетиш къде си, какъв си, защо си...
Въпросите са трудни.
Чета си вече втора седмица тази малка книжка, но понеже си препрочитам по сто пъти едни редове, после други, та чета си Лермонтов "Герой на нашето време" и ми е добре.
Не знам, дали бих се притеснила от срещата си с мъж, който така в детайли познава жените, че може да предвиди всеки техен ход. Главният герой е такъв. Лермонтов е такъв. Но все пак звучи плашещо, ако някой ми каже: "смея се над всичко в света, особено над чувствата..." Макар и винаги да съм смятала, че когато обичат, мъжете изпитват по-силно чувство от жените...
Книжката е останала от ученическите ми години, малко се е разпокъсала, доста съм я забравила, дори не си спомням какво ме е впечатлявало тогава... Обаче сега -
"...Явно е, че е влюбен, защото е станал още по-доверчив от преди..."
"Жените обичат само онези, които не познават"
"Да бъдеш за някого причина за страдания и радости, без да имаш на това ни най-малко право - не е ли това най-сладката храна за нашата гордост? И какво е щастието? Заситена гордост."
"За всичко си има причини: много неща не се говорят, а се отгатват"
"Състраданието - чувството, на което така лесно се покоряват всички жени"
"Онази неспокойна потребност на любовта, която ни мъчи в първите години на младостта - хвърля ни от една жена на друга, докато намерим такава, която не може да ни търпи..."
"Няма нищо по-парадоксално от женския ум; редът на доказателствата, с които те унищожават своите предубеждения е твърде оригинален. Например обикновеният начин:
Този човек ме обича, но аз съм омъжена: следователно не трябва да го обичам.
Женският начин:
Не трябва да го обичам, тъй като съм омъжена, но той ме обича - следователно..."

Любовта, която четем в очите

"...само че любовта, която четем в очите, никак не задължава жените, докато думите..." 

За волейбола

За волейбола
http://storyfilmpolly.wordpress.com/2013/09/30/%D1%84%D0%B8%D0%B7%D0%B8%D0%BA%D0%B0-%D0%BF%D1%81%D0%B8%D1%85%D0%B8%D0%BA%D0%B0-%D0%B8-%D1%81%D0%B0%D0%BC%D0%BE%D1%87%D1%83%D0%B2%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B8%D0%B5-%D1%82%D0%B5%D0%B7%D0%B8-%D1%82%D1%80-2/

Седмицата в твърде лични мисли

Четвъртък

Сънувах, че сме заедно в онази нежна близост, за която си въобразявам, че е осъществима. Все едно беше паднала берлинската стена – нещо отдавна жадувано, което се случва.

Петък 

Бих била добър детектив. Имам мнителност, която щеше да е достойна за уважение в тези професионални среди . Отличен физиономист съм, а наблюдателността ми като цяло никак не е за подценяване. От друга страна неведнъж съм изпитвала задоволство, когато разкрия “престъплението”, сваля  картите на някого и му покажа, че съм го “хванала”.  Откачено е, знам, но всички детективи, за които съм чела или гледала във филмите /тъй като лични познанства нямам/, се отличават с добра доза ексцентричност или малко лудост. За жалост хич не си падам по следенето. Но пък интуицията ми я бива, а тя е важна. Само не знам как се става детектив. Винаги съм си представяла, че е същото като да станеш ловец. Караш курс и ти дават билет.  

Понеделник

Когато започна да пиша, че съм емоционално незавършена, се появяват около 200 спиращи обстоятелства, които ме разсейват до такава степен, че всичко написано ми се струва глупаво.

Явно наистина не съм завършена ... все още... 

Събота

- Ти къде си сега?

- Ами тук, вървя...

- Къде е това? Хора има ли?

- Дааа, сега се разминах с едно момче... идват още няколко...:))))

- Много е късно, как не те е страх?

- Ами нали знаеш, че не се страхувам... Пък и всички кофти неща са ми се случвали по светло. Защо тогава да се страхувам от тъмнината? 

- Какво каза? Не чух.

- Нищо, току-що родих една мъдрост :))))

Вторник

Твърде големи са треските ми за дялане в любовното партньорство. Учудена съм, че някой прощава изневяра, за да му бъде простено и на него. В любовта съм като Ботев - или черно, или бяло ;) 

Сряда

Слуховете са неприятна предпоставка да видиш друго свое лице. Те са като мерило за вътрешна устойчивост - по това как реагираш на тях, се разбира доколко ти е яка системата...

Неделя:

01:06

Един мъж ми подари диск, на който е записал филм, представящ интересна теория.

Каква?, питам го. Ами, - отговаря ми той, - че най-сетне добрите стават повече от лошите и затова ни чака по-хубаво бъдеще, нещо такова, ще го видиш... - Аз това си го знам отпреди, отвръщам. - Защото ако добрите не бяха повече от злите, отдавна да сме заминали... Обаче - питам го - няма ли теория, която да доказва, че щастливите са станали повече?

Имитатори на чувства?

...не можеш да изригнеш после или по-късно; да забавиш желанието да се хвърлиш на раменете на някого и да го оставиш за един по-добър момент; не можеш да си кажеш, че сега няма да се радваш, ще се зарадваш след един час или след два дена; не можеш да си кажеш, че ще поплачеш от сърце след един месец, а сега имаш по-важна работа; не можеш да разкажеш историята по еднакъв начин в този момент и в някой друг, различен от този...
А всички правят така...
Възпитавани и възпитаващи се във въздържание имитатори на чувства...
Защото после, утре, след време чувството е различно от това сега, в този миг и в този момент.

Чехът Стано - вариант 2

Чехът Стано всъщност е словак. Но на мен ми приличаше на чех. Явно в края на тийнейджърството съм си представяла чехите руси, със зелени очи и много високи. Ама наистина високи. Стано, което произлиза от Станислав, беше висок, аз му стигах едва до края на късия ръкав на ризата. Когато се прибрах в България, майка ми беше получила устен възмутителен доклад от ръководителя на групата, който недоумявал как е възможно да го "хвана" това момче още на втория ден!
Хванахме се някак естествено. Бяхме на обмяна на опит, все пак. Подредиха ни така - чех, българин, т.е словак, българин, словак, българин... Бях в 10-ти клас. Работехме в завод близо до гр.Кошице и още в началото /не претендирам, че е точно втория ден/ се заприказвахме. На руски. Стано говореше перфектен руски, а аз проядох за първи път само хляб с масло. Такава ни беше закуската в десет. Хлебче, разрязано на две и вътре поставено голямо парче масло. Стори ми се ужасно вкусно. Кнедлите обаче не ми харесаха.
Със Стано се срещахме всяка вечер, за да се разхождаме. Обикновено обаче не се разхождахме, а седяхме на една пейка, където се целувахме. И после той ми разказваше приказки на руски. Романтиката си я биваше. На дискотеките танцувах, а след това се измъквах и някъде в тъмното Стано ме чакаше за поредната порция целувки... Всичко ставаше тайно от ръководителите на групата ни, понеже след една дискотека много закъснях, бяха заключили вратата на станцията, където нощувахме и когато се качих, в стаята ме очакваха за разпит - къде съм била, с кого, защо съм се забавила и т.н.
След този момент, със Стано се криехме. Спомням си, че веднъж се прибирахме от стола след обяд и на някаква пряка от едно заведение изскочи един русоляв младеж, който каза нещо от сорта :"Стано здес!", посочвайки заведението. Явно отдавна ми върви на романтика и приключения... А и явно отдавна съм разбрала,че ограниченията не са особено ползотворни, ако не са добре обмислени :)
В заведението Стано ми подари плакат. Беше ходил в Унгария на концерт и ми донесе плакат с автографи. За жалост не го пазя, пък и не си спомням групата. Радвах се, че ръководителите не видяха забежката ми, тъй като тя имаше продължение. Вместо да се прибера в станцията -работехме до обяд, а следобед имахме почивка и свободно време - аз и Стано отидхоме на автогарата, взехме автобус и той реши да ми покаже къде живее в Кошице.
На всички, на които съм разказвала това, им се струваше неблагоразумно, безразсъдно и даже ужасно глупаво като постъпка от моя страна, но аз и до днес вярвам, че нещата ми се получават само, ако са спонтанни и искрени.
Въпросното показване се състоеше в това да се разходим из Кошице, да ядем от страхотния им сладолед, а после стигнахме до един квартал, където Стано посочи с пръст терасата на един блок и каза : "Ето там".
На тръгване плакахме и двамата. Не е ясно точно защо. Може би от зародилата се за кратко емоционална привързаност, а може би от възрастта - хората плачат най-много в четирите си основни периода - след раждане, в пубертета, после около 40 и накрая съвсем се разциврят... Възрастните са големи ревльовци.
Сега като се замисля вариант 2 също не е зле. Кошице можеше да ми хареса, Стано искаше да става инженер и единствения проблем, който виждам, е номерът обувки на бъдещото ни поколение...
Но кой решава какъв да е сюжетът? На 16 години кой притежава правата да управлява посоката на живот? Този, който е на 16 ли? В негови ръце ли е съдбата? Или просто има сериозна намеса на външни сили...

Немецът от Гера - вариант 1

Анонсът на "Вокс попули" ме подсети за немеца. Варианти на живот, които напълно са се провалили, присъстват на парче или пък само при въображение, включено на мах...

Ако бях тръгнала с него /всъщност изобщо нямаше такава опция/, щях да играя младата съпруга на германски готвач, най-вероятно родила две руси деца, която през лятото идва на българското море и говори на немски с продавачите на царевица и сладолед на плажа...
...
Немецът от Гера наистина беше готвач, при това разведен. Последното ми го показа като имитира жест на сваляне на халка, която хвърля в морето. Бяхме на Слънчев бряг. Аз - на 17, той - на 34. Не помня как точно се срещнаха погледите ни и къде се засякохме, но имах българо-немски разговорник. Странно, при положение, че бяхме на нашето море. Трябва да съм го поискала от рецепцията. На един от етажите в хотела, в нещо като лоби бар, изкарвахме по някой друг час, разгръщайки разговорника. Немецът говореше на "ш", вместо на "х" и точно тогава разбрах, че имат свободно употребявани диалекти. Гера можеше и да ми хареса. Както и готвенето му. Предвиждахме гостуване по някое време, което така и не се състоя. Но получих колет. Голям формат цветна негова снимка /показах я на баща ми/, хавлиена кърпа с герба на града, две куклички - момче и момиче в носии, някакви други сувенири и разни лакомства. Радвах му се. Особено на снимката! Чак в такъв ръст не си представях да го видя отново... Вероятно все още съществува някъде между кутиите и листовете, останали да свидетелстват за наличие на тийнейджърство, полов напредък и естествено - първа, втора и т.н. любов. Ако я видя тази голяма цветна снимка, пак ще й се зарадвам. Той се казваше Матиас. Пишехме си писма. Бях учила вече няколко години немски в училище, а госпожа Мими Дойч, както и сега й казват, си я биваше. Най-палавият ни спомен от морето с Матиас беше спускането по водната пързалка. Всъщност аз бях там с целия си клас съученици, на екскурзия, а Матиас се оказа гост в хотела. Последният ден се състоя представлението. Автобусът ни, вече пълен със съучениците, беше паркиран пред хотела, докато аз, Матиас и класната /явно от уважение към Германия!/ стояхме отпред и се разиграваше следната сцена: на Матиас, който ми се усмихваше и говореше мили думи за това колко му е мъчно и че ще ми пише обезателно, изведнъж му хрумна да донесе червено вино от стаята си, защото по техния обичай така си взимали довиждане. Класната ми, която очевидно не искаше да му чупи хатъра, щедро отпусна още няколко минути забавяне на автобуса и за да не я разочарова, немецът спонтанно реши да претича през поляната и да прескочи през терасата до стаята си, която се намираше на първия етаж. И като хукна, едната джапанка му се скъса и той продължи с един бос крак... Сега може и да е смешно, пък и тогава си беше, но май никой не си е правил толкова труд за едното ми изпращане... Като прескочи през терасата, Матиас се върна с две чаши и бутилка вино. Целият рейс зяпаше и класната реши съвсем да вземе нещата в свои ръце - сипа вино в чашите, каза наздраве и понеже все още стояхме като на коктейл, тя ясно ми заяви: "Хайде, Полина, не виждаш ли, че чака да го целунеш! Хайде давай по-бързо, че съвсем се забавихме!"
После Матиас ми писа не само от Германия, но и от Турция, където отиде да готви. Възнамеряваше да пътува още и явно някъде по пътя е спрял да пише, а аз съм спряла да отговарям. Известно време получавах картички от разни градове...
Тогава беше немислимо за мен да зарежа училището и да тръгна с Матиас за Гера. Това е немислим сюжет и сега. Вариантите са интересна тема за размисъл, особено ако си повярваш напълно - ти си този, който взима решенията, ти си този, който движи сюжета, ти си този, който избира финала.
Твърде хубаво, за да е вярно...

...следва варинат 2 - Чехът Стано ;)

Пак е любовна история

Кристоф Ламбер и Изабел Аджани в "Метро" /1985/ на Люк Бесон.
Гледах ги снощи по БНТ. Вместо женския финал на тениса. Мислих около 10 секунди и прецених, че финала го знам, а Люк Бесон винаги ми казва нещо, което скоро никой не ми е казвал. Нещо много нежно.Така беше и в "AngelA", и в "Артур и минимоите"... Вече правя изборите си бързо, хаха, доста време ми трябваше...
Колко са различни Изабел Аджани и Кристоф Ламбер! Не че ми е омръзнал Блатечки, понеже аз много-много не го гледам, но... Не че искам и да сравнявам...
Изабел Аджани дори не е полусъблечена, а той има противна щръкнала ярко руса коса. Пак е история за любов! В края на филма той е жив. Люк Бесон винаги връща, преобръща и смесва измеренията. Живееш долу, в метрото или направо в някакъв подземен измислен свят, после си ангел, можеш да летиш, после си сред хората... събираш музиканти, постигаш мечти, надхитряш полицията, печелиш жени...  Интересното е, че и долу запазваш достойнство и стил, долу също можеш да си красив, както и горе, както и между хората... Харесва ми това. И има надежда. В "AngelA" дребен, грозноват, обикновен човечец дължи много пари. Спасява го тя - Анжела, Ангел - А, която може да лети...И той спасява нея. Ангелите също имат нужда от спасение.
И сега беше хубаво да видя нещо толкова различно от всичко напоследък...

Когато те няма и когато ме няма

Когато те няма, нещо ми се случва. Иде ми да крещя, да обиждам, да се нахвърлям... едва ли не ставам свиреп убиец, който си търси плячка и докато не намери, не се успокоява... Когато те няма, съм зла!

Когато си до мен, ти ставаш зъл. Крещиш, обиждаш, нахвърляш се... едва ли не ставаш свиреп убиец, който вижда плячка в мен... Искаш да ме убиеш и да приключим.

Не искам да съм зла. Когато съм до теб, се смирявам.

Не можеш без мен. Никак не ти харесва да бъдеш добър...когато ме няма...

На кого ще оставим Джени в цъфналата ръж?

Делнична вечер, юлска. Тръгнах късно и на пътя бях единствена - аз и тировете, идващи от Дунав мост. Преживяването да шофираш сам в такава прекрасна вечер като онази, е интимно удоволствие... Чувствах се като описана от Майн Рид :) "Жена в гората, срещната случайно и то сама! " Усещането ми беше подобно, въпреки че от време на време го споделях гласно - промушвах едната си ръка през страничния прозорец, другата през люка и крещях! Провинцията е място, което те приземява. Понякога внезапно, друг път постепенно, но винаги те събаря долу, на земята, някак си сред истината, сред реалността, сред нещата, които се правят действително. Докато пътят минава покрай полетата, кафявата оран, цъфналите билкови поляни и засадени ниви - разграфени, очертани, когато ги гледаш отгоре, и безкрайни, необятни, когато потърсиш хоризонта; там сред дъхавостта на узряло жито и забравената гледка на работещи комбайни /удивително големи за нашия свят от миниатюрни техники!/ ставаш друг, не си вече такъв, какъвто си бил само преди час в софийския кръговрат - магазини, улици, офиси, между стените на семейно-кариерните си притеснения и всякакви други догонвания и домогвания.

Сега просто си спомняш за какво става въпрос, усещаш друг пулс на живота. Хората работят, прибират си реколтата, радват се на изобилието от плодове, на ракията, която ще сварят, на киселите краставички, говорят си за природа! 

И се сетих за стихотворението на Робърт Бърнс, за онази цъфнала ръж... (тинейджърите дали знаят какво е ръж?) , както и за популярното мнение, че хората в големите градове, не само у нас, но навсякъде по света, са по-прогресивни, с по-добър нюх за случващото се и взимат по-верни решения. 
Каква заблуда може да се окаже това!
Със закърнели сетива към земята, мислейки си, че сме над нея, високо технологични, ангажирани със сериозни, мащабни проекти, купувайки-продавайки всичко, често пъти всеки, не ставаме ли много по-лесно маши за провеждане на всякакви световни манипулации, проводници на идеите, страховете и амбициите на финансисти и династично самозабравили се хегемони...
На кого оставяме Джени в цъфналата ръж?

Неправенето на секс

"Сексът усложнява всичко. Дори неправенето му. Неправенето на секс усложнява нещата" - казва Камерън Диас на Джъд Лоу във филма "Ваканцията"...

"Затова по-добре да го правим", отвръща й той.

Два любими филма този уикенд по бг тв

Особено удоволствие ми доставя невероятната игра на Даян Лейн в "Изневяра"... Така истински предадена страст... Другият е нежният, забавен, прекрасен филм на София Копола "Изгубени в превода" и Япония на цели парчета вътре в него...

Страданията /любовно/ брачни

Вчера написах един имейл, за който бях сигурна, че ще остане без отговор. Най-вече, защото го пуснах късно вечерта и на човек, от когото единственият логичен отговор трябваше да бъде "Ела при мен", но естествено, в този живот, незнайно защо, никой не ми пише подобни отговори. Та, затова мейлът остана ей така... Още, впрочем, си виси в пространството... Никой не повдига и дума за него. Що ли му обръщам внимание и аз!? Сега, в едното никакво време - 6 и половина. Нито е късно следобед, нито е рано вечер. Нищо не се прави в 6 и половина. Чудя се защо пак пиша! Манията да пишеш е толкова кошмарна, колкото всяка една друга мания. И е нож не с две, ами със сто остриета. Обикновено аз пиша не на когото трябва, не когато трябва и дори не където трябва.

Така се получават сериозни недоразумения, груби сблъсъци и излишни тревоги по пътя. А той, пътят, си е все същият. Няма камък, който да вдигнеш и отдолу да прочетеш "Честито! Уцелихте джакпота!" Няма такъв камък...

Винаги съм била близо до небето. По-близо до небето, отколкото до земята. И сега като вдигна очи, виждам едно синьо, лазурно юлско небе, едни върхове на зелени дървета, едно царящо спокойствие, ще си кажеш, че не съм в мръсната, шумна столица, а някъде високо, при птиците... Само че съм си точно, където винаги. В неосъзнатото, в непрекъснатото търсене на нещо си, в колебанието да бъда това, което ми се струва, че не съм била все още, а време не остана и това, което се налага по най-обективните причини на света да бъда. Има едни най-обективни причини, които не знам как се разрушават, но при мен все едно са вързани с корабни въжета и няма сила, която да ги премахне. Хубаво е, все пак, че съществува субективизмът!

В общи линии в безсмислено изпратения мейл - непрочетен, неполучен и напълно нелогичен - пишеше нещо от рода на това, че внезапно пропаднах в бездната на брака... Дълбока, тъмна и няма стълби, по които да се изкачиш. Светлината отгоре е тихият ужас, че изведнъж си разбрал всичко!  

Може ли да отслабна със секс?

Може, ако изкарваш 10-12-часов работен ден на околовръстното, в някой хотел като момиче на повикване, изобщо, ако си проститутка, може и да отслабнеш
Защо липсва този отговор в тази реклама?
Смайващият отговор на Кобилкина "сексът оформя тялото" хич не ме задоволява. Ама хич! Въпреки, че очевидно е откритие! Макар че как по-точно го оформя?

С тих ужас очаквам поредната нова реклама...

Из "Розови романи"*

"...Мъжът обръщаше жената по гръб, по корем, качваше краката й на раменете си, свиваше ръцете й отзад, после поставяше пръст в устата й...
А тя мислеше само за едно - как безмилостно, болезнено желаеше другия... И не искаше от него никакви акробатики, никакви техники; не я вълнуваше, дали ще свърши или колко ще продължи; желаеше само той да проникне в нея и да остане там - в момента, мислеше си тя - завинаги! - и да усеща как дъха и тялото му я изпълват до край, до забрава и безсилие, до нечовешка отаденост..."

"...Жената обичаше мъжа с всеотдайността на майка. Женското й сърце приемаше и него, и неговите капризи и недостатъци отчаяно и така, както се обича дете. Жената често се сърдеше на себе си, променяше намеренията си, отричаше възможностите, дори онези, на които никога не се беше надявала, но виждаше с очите си, дори тях - очевидното отричаше; понякога постъпките му, думите му наливаха гняв във вените й или откъсваха части от нея безвъзвратно; мъжът не разбираше; жената не разбираше мъжа; майката е склонна да оправдава детето, без да го разбира.; да обичаш означава да приемаш; жената страдаше и сама; мъжът не приемаше да страда; мъжът отричаше, отхвърляше, съпротивляваше се; жената често не се възприемаше като майка, а като жертва, даже разместваше местата и виждаше себе си като дете, а него като родител, налагащ наказания; понякога жената усещаше в мъжа суровост; мъжете често са сурови!; не е вярно, че мъжете не могат да търпят болка, откриваше жената; жената понякога се питаше, дали го обича повече, отколкото той нея и разбираше, че няма везни, не разполага с такива, никой не притежава везните, с които се измерва...; жената намираше и себе си за сурова, а любовта си за безчовечна; нейната любов можеше да причинява рани; мъжът носеше по мъжки раните на своята любов - до тях няма достъп никой. никой..."

* - ненаписаните женски романи ;)

Аз и ти - присвоени

Вървяхме като част един от друг. Бяхме се присвоили. Усещането ме изпълваше до цялост и завършеност - друго все едно не желаех. Все едно бях постигнала някаква мечта, цел, стремеж, усещах се щастлива от това движение на двама ни като едно. Без притеснения, както често преди, без смущение, без нищо неказано, ненаправено... Щастието наистина зарежда. Когато сутринта отворих очи, когато разходих тялото си до балкона, до банята, до млякото с кафе, направих всяко движение спокойно, леко и ненатрапчиво. За самата мен. Като капка, която се е лутала от вятъра и най-сетне е паднала в басейна, където се разтваря в свои води и на плещите й вече нищо не тежи...  

Чуждата жена

Любовта и с правителства, и без правителства, с Волен, и без Волен просто си се случва. Мисля си това, докато слушам новините, разглеждам сайтове, с едната половина на мозъка си припомням, че съм сложила нещо на котлона, а с другата разсъждавам върху ... любовта. Такава съм си. Не мога да мисля само за политици, за ситуации, за енергетиката, която никой не разбира и дори в БАН не правят изследвания и проучвания за нея, единствено, поради липса на информация, не мога да отдавам вниманието си само на програми, външни оценявания, матури, проекти, платформи, Европейски съюзи и атентати... Имам нужда да мисля за любов. И го правя. Може да съм част от някакви объркани жени, невинаги правилно ориентирани, невинаги стоящи на земята, някаква смахната част, която не само има нужда, но и успява да мисли за любов, обаче това е факт.
Та, разсъждавайки върху любовта - най-общо, направо глобално, разсъждавам върху понятието "чуждата жена". Това съм аз. Не само, разбира се, но и аз. Днес, случайно или не, пак ми го казаха.
"Чуждата жена" е стряскащо словосъчетание.  Като го чуя и подскачам. На практика обаче е още по-зле - нещо като каска, даже като скафандър, вътре в който не можеш да мърдаш, обаче някой ти го е сложил по лична преценка, другите едва ли не са се подписали, че са "за" и ти си ходиш с него и ти е тясно. Явно доскоро съм живяла в ямата на едно дълбоко заблуждение - като се върти онова голямото колело, житейското, наистина всичко се повтаря, но има и нюанси, цивилизационни такива, които избутват нагоре и напред т.нар. "човек" и той поне започва да осъзнава принадлежността си по-прогресивно.
Аз не съм жена на никого, поради простата причина, че дори не принадлежа на себе си - много често. Дразнела съм се винаги на онези глупави, примитивни обръщения - "мъж ми" и разни подобни, които хората изричат и с голям кеф, че принадлежат на някого и той на тях. Защо мъжете искат жените да бъдат техни? Да ги намират в пространството си винаги, когато пожелаят? И ако не ги намират, ако не могат да ги имат като свои, да ги притежават, значи са чужди. Защо ми се е струвало, че мъжете, които съм срещала по пътя след обвързването ми, са склонни да мислят повече за мъжа ми, отколкото за мен; защо ми се е привиждало дори някакво удовлетворение и успокоение в очите им, когато той е бил доволен, а не аз; защо не мога да присъствам в нечие пространство без да принадлежа; защо територията се препикава, завладява, а после жената се притежава; защо и на мен толкова често ми е трудно да преодолея  желанието си и аз да сложа скафандър на мъжа, към когото съм вперила поглед; защо не можем да влизаме в любовта и излизаме от нея свободни и непритежавани, а сме все със скафандри - чужди мъже и чужди жени...

Лили Иванова

Гледах голяма част от раздаването на наградите на БГ Радио, което май не ми се е случвало досега, понеже беше все ясно, че Графа ще вземе общо-взето всичките награди. Не че не си е заслужило момчето и не че и сега прибра малко... Обаче видях, че са в Благоевград, нещо ми стана интересно и така почти до края, до Лили Иванова.
Като излезе тя и ми се стори, че от публиката някаква част започнаха да викат "баба Лили, баба Лили..." Дано само да ми се е сторило, защото докато я слушах и гледах, си мислех, че българите трябва да престанат да й броят годините и да й се подиграват, понеже където и да се появи, ги представя съвсем достойно - в страхотна форма е и като визия и като глас, много от младите изпълнители вече имат безформена фигура или естествено за младостта - не знаят какво им отива, как да се облекат, как да се държат... А тя не само има глас, но няма сланина, както се казва... В какъвто и смисъл да се разбира  това. Води спартански живот и представя страната ни навсякъде на ниво. Не е като да е озверяла на вид изкуфяла бабичка, която не си знае думите, стъпките, наркотиците, любовниците, миналото... Не е отпусната дебелана, която вечно води борба с килограмите и винаги е подпухнала, нито пък й изчезва гласа от нещо си, каквото и да е... Затова тези, които се занимават с възрастта й, нека си помислят как изглеждат самите те, как биха изглеждали, ако носеха нейния авторитет на плещите си, как биха представили те страната си и да станат малко по-скромни и благодарни, че и тя, като други известни българи - спортисти, оперни певци, актьори, математици и т.н представя България по света достойно.
Защото ако оставим само на политиците и политиката да ни представя по света, на развития ни туризъм и обслужване, жал ми е за нас...

Не мога да мисля за теб

...толкова съм обидена, огорчена, натъжена, истински тъжна, ядосана, различна от друг път, безразлична, студена..., че даже не мога да мисля  за теб...

Три току-що родени "мъдрости"

1. Пределите на търпението са прекрасно очистително лекарство, от което често се нуждаят човешките взаимоотношения. Жалко, че невинаги е удобно да си го позволят. 

Понякога очистването изхвърля не само насъбралата се шлака, но и самия човек, който я е предизвикал. И после пак - на чисто!

2. Една жена колкото е по-невзрачна и незабележима, толкова повече й се коментира, критикува и оценява външния вид на другите жени. Най-често те, естествено, са много по-впечатляващи от нея, но неосъзнаването на този факт я прави убедена и категорична, което в крайна сметка парализира умното опониране!  

3. Никой никога не е сигурен, че се е докоснал до истинската любов. И повечето от нас се страхуват да си обясняват каквото и да е.

Автопортретът винаги е самоубийство

Има различни хора. При някои като мен сдържането разболява. Някакви си ръбести работи се събират вътре, пречат си, бодат ме... недоизказани, премълчани съвсем... лошо ми е...
Боледувам. Редувам стипчиво гърло със сълзи, които капят върху клавиатурата, върху ръката ми, върху коляното... опитвам се да се лекувам... пиша.

Не мога, не знам и не искам

Думите "не мога, не знам и не искам" са забранени за всички ученици.

Това пишеше на таблото в класната стая. 6-ти клас, софийско СОУ.
Четох го, докато се уверих, че наистина това пише.
От моя няколко десетки години житейски опит знам, че веднага щом завършиш училище, се намира причина, която да ти подскаже, че е абсолютно наложително да се научиш да казваш "не", "не искам", "не мога"...  Иначе ще си затрупан с работа, ще си задръстен от изприказвани глупости, ще си смачкан от собствената си изпълнителност.
Що се отнася до "не знам", това е най-вулгарната забрана, която на практика виждам как се прилага навсякъде. Хората се страхуват да си признаят, че не знаят. Пълно е с комплексирани хора, които ако се изпуснат да си признаят незнание, смятат, че са извършили смъртен грях, че ще ги затворят, заточат или уволнят, но най-вече смятат, че другите ще им се смеят, ще ги подиграват, а това явно е непоносимо и е за цял живот.
Вероятно госпожата, написала тази забрана, е имала добри намерения. Искала е да засили чувството за отговорност у учениците, които и без друго твърде често не искат, не могат и не знаят. Но въпреки това, не съм убедена, че осъзнава въздействието на забраната си. Този надпис стои там всеки ден, всеки час... След години много от порасналите деца едва успяват да се убедят в обратното и да започнат да не могат и да не искат...
Всъщност, за да вземеш решение да забраниш или позволиш нещо, каквото и да е то, се изисква сериозен интелектуален потенциал. Изисква се широкообхватност в много отношения, най-малкото напр. да се попиташ какви биха могли да бъдат последиците...
Не че досега съм мислила, че забраните и свободите се определят и раздават от умниците, но опитът на човечеството някак ми е давал надежда...

...когато двамата не знаят, че се обичат...

Хубаво е да откриеш, че авторът всъщност пише за любов. Фредерик Бегбеде може би трудно би си признал подобно нещо. /Нашият Карбовски е негов "двойник"/. Живее някак цинично, изразява се смело, намират го за бунтар, но ако парите не управляваха света, най-вероятно основният му проблем щеше да е любовта.
Книгата на Бегбеде "Помощ, простете!" е за руските манекенки, моделки, руската сцена за секс и пари. Обаче си личи как му е трудно на французина да описва руснаците. Изобщо, въпреки разпада на социализма, светът не е спрял да се респектира от Русия.
Гледах "Анна Каренина". Филмът е добър, благодарение на изключителната режисьорска "хитрост"  - Джо Райт спасява своя /и на американските творци/ респект към Толстой и Русия чрез изумителния начин да вкара действието в театъра и да го вади от там, както и когато той реши.
Бегбеде явно разбира, че колкото и да е освободен от предразсъдъци и сексуално "отворен", руснаците могат още... Затова и в крайна сметка историята му е за страха и неудовлетвореността в любовта.  "Недоразуменията между мъжа и жената се задълбочават, когато двамата не знаят, че се обичат"; "Господи колко е смешен страха да не станем смешни!Срамувах се да призная любовта си пред моите оскотели приятели."
Но на мен това ми харесва. Защото всяка история за любов е по-силна и по-въздействаща от разказа за секса и парите.

Мухата

Сутринта, още преди слънцето да го огрее, на опръскания от снегове и дъждове прозорец, кацна една голяма муха.
Първо си разтри, както обикновено правят мухите, крачката, после се огледа, замълча, притисна се към стъклото, докато я снимах отвътре - мухите разбират, дали нещо ги застрашава - и започна да трепти с крилцата си.
Топла беше зимата, но чак сега по дърветата се оформиха пъпчици, чак сега на птиците им се вдигна самочувствието и чак сега мухите започнаха откровено да разтриват крака по прозорците на хората.
После слънцето поразбута мъглявината и отвлече мислите ми някъде, откъдето все още не успявам да ги върна...

Метеорити и митрополити

Объркаха се представите на миряните. Вече не знаят по какви точно дела се избира патриарх. По компромати и досиета ли? Митрополитите се надпреварват кой ще излезе с по-голямо досие, с повече връзки с бизнесмени, тамплиери, кой повече се е компрометирал! Като им слушат миряните житието и се чудят как и защо още са митрополити?! Кой от кой по-лош бил, кой от кой по-страшен и опасен! А те към патриаршеските висоти се прицелили!
Объркани са хората! Не знаят вече на кого и в какво да вярват. Метеоритът, паднал в Челябинск, май не бил метеорит. 6-метровата дупка в езерото май била се образувала по друга причина. Комета може да е прелетяла, извънземна информация може да е носела... Само да имаш време да слушаш и четеш! А и Медведев да не ти е премиер. От неговите думи човек ще си помисли, че и той самият е от извънземните, които да не казвал колко са, че щяла да настъпи паника... Докато НАСА предава на живо, руснаците просто се самоизключват.
После защо папата си подаде оставката!
Стана твърде сложно...

И любовта, и виното...

Изпаднала съм в дълбоко противоречие. От една страна, съм толкова "за" любовта, колкото не съм "за" нищо друго; намирам в себе си много сили само от една "малка" любов; на съвършената форма на сърцето се залепвам като гербова марка и само, защото съм влюбена...
Но от друга страна, този 14-ти февруари все не ми е силно, внезапно или нежно щастлив; всяка година все нещо ми се сгромолясва, нещо ме възпира да съм метри над земята; не ми е пълно сърцето и не ми е наред. Отгоре на всичко все едно е съдбовно, предопределено някак си да ми е така...
Тази вечер и черна котка ми мина пътя, и виното не ми се пиеше, и истината не ми се казваше...
А утре... пак ще обичам.

Всяка вечер българинът решава криминални задачи

Екшънът в България продължава. Октай повлече крак и...
Съдебната палата стана арена! Хората влизат с очакването някой да стреля! А Лъвовете надменно мълчат...
Бойко стана Буда. Макар че за мен, дали Бойко е или не е Буда, е едно и също. Нищо не се променя от това. Абсолютно нищо!
Станишев, благодарение на Моника естествено, започна все повече да се изправя срещу ветровете и да му се вее бялата риза...
Стигнахме и до Хизбула! Нещо като кулминация на екшъна... Камикадзе, не е камикадзе, сериозна работа, не е сериозна...
Атомната електроцентрала вече кучета я яли - кой ти гледа ядрена енергетика при наличието на Хизбула!
Образованието се оглави от БАН - с мнозинство!
Една циганка периодически крещи против ЧЕЗ, ама никой не я чува. Никой.
Проверяват топлофикация, а в същото време - по средата на сезона! - у нас дойдоха да подменят топломерите от фирмата за топлинно счетоводство!!!
Всяка вечер, пред телевизора, българинът решава сложни криминални задачи - от кои е Октай и защо не му е гръмнал пистолетът; кой е стрелял срещу Баретата и как точно - от горе, от запаления апартамент, от улицата, от ъгъла; камикадзе ли е атентаторът от Бургас или не е камикадзе, случайно ли е гръмнал или не е и Хизбула кои бяха всъщност? А Елена Йончева коя беше?
И тъкмо, когато настъпи затишие, някой баща гръмва цялото си семейство...

Животът!

Да убиеш семейството си, заради невъзможността да платиш кредит!
Не вярвам, че е възможно. Никой не е по-възможен от Живота. Да живееш е по-голямата възможност от тази да умреш. Всеки ден е шанс нещо да се промени, да се случи, защото животът се случва, върви, движи се... Никой няма право да му пречи. Най-малко пък парите, най-малко те.
Говорим си със сина ми също, че и в двата случая този, който убива, е бащата. Независимо дали е истина или не, така се съобщава.
Спокойно, казвам му, защото не знам какво си мисли, нашият няма да ни убие...
Тъжна история...
Естествено, отвръща синът ми, това, което дават по телевизията, го потвърждава...
Не разбирам съвсем кое.
Мъжете ли трябва да са виновни? Или ни се представят истории на болни хора, които замъгляват съзнанието ни за действията на здравите?
Нали не сме стигнали до там, че да се налага всяка вечер по телевизията да се явява психолог, който да изнася лекции-проповеди за смисъла на живота? Както на хората от община Лом, на които им гасят тока всяка вечер по 5 минути, за да ги подсещат как да гласуват на референдума!
Нали не сме стигнали това дъно на обезумяване, което ни прави незначителни, за да живеем!?
Нали не сме останали без онези близки, които казват две-три думи и ти вече се виждаш изправен, на крака, важен за света наоколо! Нали все още има книги, пиеси, музика, изкуство, заради което си струва да имаш сетива, да чувстваш, да дишаш... Нали все още има любов?

Жерар Депардийо - неумерен, необуздан, свръхемоционален...

Цитати от книгата "Жерар Депардийо. Жив съм", на журналиста Лоран Ньоман, която представлява едно изключително интересно интервю с актьора.

Заради липсващите ми коментари защо точно той смени гражданството си и кой на чия страна е, и има ли страна, и какво от това, ако го направят и други или ако не го направят...
С 5 байпаса, присаден черен дроб, един погребан син и всичко останало, което във всеки човешки живот никак не е малко, Депардийо със сигурност си е извоювал правото на избор, а и всичко си има обяснение... Помислих си, че дори една малка част от отговорите му в тази книга биха осветлили избора, който той направи и който за жалост само се съобщаваше като новина, без коментар...


"Не съм свикнал с щастието. Не съм способен на щастие. Изпитвам нещо като булимия по отношение на живота.
...
Бесен апетит за живот. Животът е хубав и аз се възползвам от него.
...
Такъв съм от съвсем малък. Не съм се променил. Остарях, но не съм се променил. Изпадам в същите крайности, в същите бунтове, имам същите желания...
...
Много харесвам руското поведение, неумереността в чувствата, необуздаността в емоциите. Разпознавам се в крайностите на някои от персонажите на Толстой... В пиесата на Петер Хандке "Безразсъдните хора са на изчезване" един от персонажите доказва, че е способен на предателство от любов. Аз също съм способен. Може би затова не съм бил в армията: военните откриха у мен патологична хиперемоционалност. Дори в случай на ядрена война, не подлежа на мобилизация!
...
Аз съм свръхемоционален. Имам нужда да чувствам всичко с кожата си... Невъзможността за комуникация ме ужасява, безразличието ме плаши... Много рано се научих да бъда хамелеон, за да оцелея и да избягам от безразличието и глупостта... Сега съм точно такъв, какъвто ме описват. Притежавам всичките качества и недостатъци, които ми приписват. И тъй като имам повече недостатъци, отколкото качества, портретът рядко е ласкателен. Всъщност мисля, че съм по-харесван и известен в чужбина, отколкото във Франция.
...
Не обичах Франция от моето детство - кастово разделена Франция. Бедните на една страна, буржоазията - на друга. Аз съм роден от страната на бедните, това е сигурно... Бях възпитан в бедняшка среда, но родителите ми дадоха същественото - свободата. Нямах никакви забрани. Пълна свобода. Това беше моят късмет, истинското ми  богатство.
...
На мен не ми пука, че съм актьор, звезда, знаменитост. Това, което ми харесва, не е, че съм Жерар Депардийо, а че съм жив. Влюбен в живота. Твърде много обичам живота и другите, за да си губя времето със себе си...
Никога не се събуждам сутрин с думите "Имам да правя еди какво си." Правя нещата и точка."