Рогата, които ми сложи

"Бях свободен! Тя самата ме бе освободила със своята малка авантюра. Рогата, които ми сложи, ме направиха цар на гората."
От сериала по БНТ "Завръщане в Брайдсхед", по романа на Ивлин Уо

Есенен филм

Крача по тротоара, отивам на работа - както всяка сутрин. Есенният сумрак ми е приятен. По този маршрут срещам едни и същи хора. Като една млада жена, например, която ходи с вдигната коса и не носи чанта. Ръцете й са в джобовете или се люлеят свободно отстрани на тялото. Погледът й всеки път е сведен надолу, направо забит в земята. Разбира се, срещам и други. Забелязвам листата, дърветата, чувам звуци, не вървя умислено или вглъбено в собствените си очаквания от деня. Случва се и да се кача в колата, въпреки че съм наблизо. Обикновено го правя, когато ми е студено. Тогава преминавам. Слушам музика, пускам чистачките, гледам има ли гориво, свети ли някоя лампа... Действителността отвън не ме вълнува чак толкова.
Има дни, в които се дистанцирам от себе си и се виждам на голям екран. Виждам се как вървя по този тротоар и се разминавам с хората. Тази сутрин стана точно така. Тъкмо минавах покрай  поликлиниката и чух стон. Там има едно куче, което страда от рахит или нещо подобно, едва върви, горкото, краката му са изкривени и му е трудно да ходи. Сега квичеше, стенеше от храстите. Аз само го погледнах. Обърнах се, едва ли не само, за да констатирам, че е то. И продължих. Нали отивах на работа. И пак се видях на екрана. Виждах как продължавам напред по тротоара, разминавам се с хората и все повече се отдалечавам от кучето. Изоставям го в храстите да стене, да го боли. Знам, че не мога да му помогна, нищо не съм в състояние да направя, но продължавам да отивам все по-далеч. Даже, за проклетия, една врана започва да грачи. Ама така грачи, че все едно ми натяква и настоява да се върна.
Мисля си, че кучето умира. И докато умира, хората си вървят, дори онези, които са го чули да стене, продължават напред, животът продължава напред, враните си грачат, листата си падат... Като във филм.

неспасяема тъга

има такива безсмислени страдания, които тръгват от нищо и водят на никъде; има ридания и сълзи по... никого; има чувства без корени, самосъздали се и ненужни  като плевели;  има и дежа-вю, от което не можеш да избягаш, нищо, че уж времето променя, че уж хората израстват; има неспасяема тъга...

Смелостта е присъща не само на храбрите... за жалост!

Всъщност тризначките може и да са развили социална олигофрения, както пише Карбовски, но причината е в несъобразяването с различния им ген, с факта, че са тризначки. Всеки път, когато попадам на тях, разбирам, че са от друг материал, не са като нас, които имаме брат или сестра, не са и като близнаците... Затова се смеят и плачат едновременно, довършват си думите... Но явно съобразяването с този факт ни е трудно, още не сме го проумели.

Съгласна съм с тях, че не трябва да ги коментират повече. Дори и да им се прииска в някакъв по-следващ момент, да им притрябва отново хорското оплюване, не бива да се допуска.

По-нормално щеше да бъде, ако се коментираше социалната характеристика на Любен Дилов - син или Иван Ласкин. И те бяха със статут на гости, пък и за тях има какво да се каже, не е като да няма... Най-удивително е, че Антония Петрова /сега пък мисис Русия, на кого ли му пука изобщо?!/, си позволява да коментира тризначките... Каква смелост само!

Да се нараня ли?

Моментите, в които ти идва да се нараниш... само, за да причиниш болка на някого... Има такива... толкова си ядосан, объркан или безсилен, че единственото, което ти идва на ум е да се самонараниш... Но самонараняването по такъв повод дори не е мазохизъм. По-скоро е отчаяна форма на егоизма...

Илюзиите са бедствие

Ако имаш късмет, може да ти се случат само един-два пъти в живота; може също при наличие на късмет, да се отървеш с малко поражения и да си сред статистически оцелелите; ако нямаш късмет обаче, илюзиите те подмятат цял живот на гребена си, носят те по течението си, увличат те и те замайват, за да се сгромолясат изневиделица точно, когато сладко спиш, да те опустошат като едно истинско душевно цунами и да те блъскат в реалността до пълното ти изнемощяване. Някои не успяват да оцелеят...