Потребността ми от теб

Потребността ми от теб се превръща в зависимост. Завладява ми мислите, думите, вечерите късно и сутрините рано. Ако се събудя случайно, се оказва, че не е случайно. Ако забравя, се самонавивам да не забравям. Става ми като мания. Ако не бях спряла цигарите, може би не щях така да се пристрастя. Знам, че някои хора принципно трябва да са пристрастени. Към нещо. Към някого. Все едно. Пристрастяването е част от осъществяването им на тоя свят. Вероятно съм от тях. Но пък съм хванала по-бавния влак. Или? Може би пораженията от алкохолизма и опиатите не са така сериозни, както пристрастяването към някого. Не знам.
Сигурно се заблуждавам, но ако не изпитвам определени потребности, се чувствам полужива. Навикът да ги усещам, да ме подтикват да ги задоволявам, както и самото им задоволяване, си е пуснал коренчета и малко или много ме направлява.
Битието ми се състои от угаждане на навици.
Въпреки че не съм от онези, големите кораби, които "плават" в тоя живот, без никой да може да ги мръдне за нищо и никъде, често се чувствам слуга на навиците си. Стремежът към свобода би трябвало да е по-силен от всичко останало.
Потребността от някого сигурно също е навик. Един обикновен навик, от най-обикновените, даже изначалните, защото сме си такива - социални животни. Търсим контакт, допир, споделяне - ежедневно, понякога ежеминутно.
Не мога да разбера, дали потребността ми от теб е вече наистина сериозна...