Незабележимите забележителности, покрай които минава всяко пътуване. Можеш да ги различиш внезапно, да ги посочиш с ръка или да ги пропуснеш, както някои пропускат канарите и безкрайните слънчогледови полета. Не, защото не се виждат, разбира се......обувка на отбивката, останала посред нищото в планината кой знае от кога и от кого; куцукащо куче, което освен това и бърза занякъде, устремено е; гигантско червено парче от луната зад някой черен балкан; в 40 градусова горещина мъж по пуловер върви насред площада; струпани дини в каруца, изоставена в пека, без надзор, без никой наоколо; пустотата на летните улици в разгара на следобеда и мъже с бира привечер, вървят по платното, до тротоара, настигаш гърбовете им, зад които са оставили всичко от деня;
Различни са и селата, през които се минава.
Има такива, които ми създават усещане за тягост, подтискат ме с правите си къщи, без прозорци, строени като затвори точно на пътя, високи и тесни, все едно необитавани от години или криещи зловещи бабички, сбръчкани и приведени като вещици в задните си дворове. Не искам да поглеждам отзад. Минавам бързо. Има села, през които се спускаш като с шейна. Започват от хълм и се простират надолу. Виждаш и началото, и края им. Слънцето и сенките, които създава, ти спомнят миналото, отишли си завинаги хора и забравени места. Тези села ми събуждат тъгата.
Има и такива, където хората са по-свободни и по-горди. Като ги виждаш как излизат от дворовете си, какви са къщите им, дърветата и хълмовете, усещаш, че са си намерили мястото, че са точно, където трябва и го знаят...
