Лалета

Когато бяхме ученици, с приятелката ми и брат й крадяхме лалета от дворовете на къщите край нас, за да направим букет за рождения ден на майка ми. Чакахме да се стъмни  и влизахме тайно по дворовете, бързо късахме лалетата, после подскачахме за няколко клонки люляк и... Готово, ама не! Трябваше букетът да пристигне като изненада на другата сутрин, когато всъщност е празникът й. Затова стоях в тъмното на терасата ни, спусках едно въженце, те връзваха отдолу букета и аз го издърпвах. Така се отстраняваше и най-малкият риск майка ми да се появи в коридора точно, когато влизам отвън с цветята. После лалетата стояха във ваза на терасата, пиеха още една нощ от лунната светлина и на сутринта ги подарявах.

Покрай Великденските разходки се нагледах на лалета, нарадвах им се и се сетих за онова нощно крадене на цветя. Добре че хората имаха много лалета, та дори не разбираха за нашите набези, а още по-добре, че никой не ги пазеше. Но кой ли пък пази цветята! Те нали са затова, да се крадат.

                                                                                                                 ;)

Човек живее любовта, не я говори

Когато умът ми мисли за любов, съм в състояние да съвместявам несъвместимото. Редувам алкохоли и казвам думи, които не си подхождат и нямат място заедно. Забравям посоката си на движение и безсърдечно губя способността си да фокусирам. Извършвала съм достатъчно несъзнателни постъпки, при спомена за които все още се изчервявам.

Дали обичам силно или немощно обаче не знам. Не мога да оценявам влюбванията си по скала, нито да им правя характеристика. Не съхранявам  мъжете си в „чекмедже”, което да ми служи в старческия дом. Винаги пазя надежда, че дори в самия край, срещата ми с мъжете ще ме прави несъзнателна в постъпките и споменът ми за тях /след смъртта!/, ще ме кара да се изчервявам. Непоправимо е.

В книгата на Уилям Сароян „Той и Тя”, която е нещо като личен дневник и изповед за семейния живот, харесвам искреността на Сароян:

„... думите винаги лъжеха, прекалено опростяваха нещата, превръщаха в гавра единствения начин да се живее почтено – да обичаш. Да обичаш, каквото и да става, да обичаш въпреки лъжите, въпреки истината, въпреки омразата, лудостта, дяволската неустановеност, неизмеримата разлика, отчужденията, безотговорностите, злобните закачки, арогантността, тънките сметки, преструвките, измамата...

Човек живее любовта, не я говори, живее я във всеки един миг, усъвършенства я, не я оставя да си отиде, живее я, защото това е единственият начин да се живее почтено.”

Екс-тимен дневник

„X-тимен дневник”на Мишел Турние е книга, която все попада пред очите ми и оказва се, често препрочитам. Обратното на In-тимният е Еxs-тимният, обаче бихме ли могли да отделим същността на живота от обвивката му или още по-трудно – от обвивките му. В крайна сметка ядката си е ядка, но става орех единствено с черупка.

Прочетох преди малко това – „Както за американците добрият индианец е мъртвият индианец, така и за мнозина  нормалната сексуалност е целомъдрието.”

Ужасно тъжно, ако наистина възприемаме нормалната сексуалност така! Целомъдрие ми звучи като цитадела, уф!

После прочетох това – „Има три утешения за старостта: парите, властта и славата”.

Колко млади старци срещаме,а?  Особено напоследък... И каква неразумност проявява младостта, когато иска непрекъснато пари!

пролетно и снежно

Как само си приличаме с този априлски сняг! Точно като него можем временно и често ненавременно да се настаним в нечие сърце... 

А как игриво вали! Сякаш намеренията му са сериозни! Трупа върху покривите на колите, мята снежинките с ярост и ако се довериш на уличните нощни лампи, ще ти се привидят истински зимни вихрушки и за миг ще повярваш на измамата. И за миг ще ти стане пролетно-снежно и някак ... добре.