Mamasita donde esta la nieve??

Санта Клаус я дошъл, я - не. Обаче снегът изчезна. И никакви знаци не подсказват къде е...

Инерцията иначе е хубаво нещо, повечето реклами вървят с падащи снежинки и романтично блещукащ сняг. Но струва ми се, че онези, които ходят на топличко и се показват на Дядо Коледа по бански, вече не са актуални. Сега селфитата им трябва да са на фона на дълбоки преспи и снежни човеци. Поне аз щях да им завиждам. 

Казвам това и чувам: "Оооо, знаеш ли колко хора не искат изобщо сняг?!!"

"Някакви бабички вероятно" - отговарям нарочно грубо. "Неее - казват ми - съвсем не са бабички. И много деца не харесват снега..."

Странна работа. Как се насаждам на нови и нови открития.

Спомням си един-единствен подарък от детството си. Хартиен конус, облечен в костюм на Дядо Коледа. Пазих го няколко години. Не ми е ясно точно защо само него помня. Естествено, че всяка година получавах подаръци. Макар че не помня да съм искала нещо конкретно или пък нещо конкретно да ми е липсвало. Все едно си имах всичко. Повечето неща даже не бяха неща, а приятелите, волейбола, любовта, морето, танците, картите, вечерите, нощите, снега... Какво да му искаш на това. Освен да стане, да се случи, да си част от него. Сега като вляза в молааааа и докато стоя на ескалатора, се чудя какво правят всичките тези хора тук!?!? Какво търсят, защо няма места на паркинга? Успоредно обаче се чудя, дали  "NBA 2015" или "ФИФА 2015" и защо мисля това, след като и футболът, и баскетболът се играят физически, а не с уникално направените състезатели, в които се взирам по 15 минути, за да установя, че все пак не са живи, все пак погледът им е леко кух, а чарът липсва... Геймърски слушалки, геймърски клавиатури, геймърски сняг.

Че се завихря магия около Коледа, завихря се.

"Я кажете, как влизахте нощем да слагате подаръците до леглото ми? - пита тийнейджърът.- Как така не съм ви чувал?"

"Ами не сме влизали - казвам - Дядо Коледа си има трикове, знаеш"

"Стига де! Кажи как влизахте!"

Да бе да. Ей сега ще ти кажа. Как пък не. Не стига, че няма сняг... 

Много тъжна история си пишем...

Винаги съм се притеснявала от възможността да станеш известен. Не защото носи някакви последици, а защото можеш да станеш известен и със смъртта си. С нелепата си смърт. Да споменават името ти и да разпространяват снимката ти като убиец или като убит. Да си име от списък на жертви. Същото важи и за местата. За някои от тях, като с. Горни Лом, разбираш от изтичащите надписи за извънредна емисия. Бедното село с бедните хора, бедните хорица!
Смъртта е само последното, случило се нещо в живота. Преди нея обаче става всичко останало. И то се вижда с просто око. Без специална техника. Тогава е времето на въпросите, на преследването за отговори, тогава е моментът да разказваш от кога е предприятието, кой го стопанисва, кой го ръководи, колко са работниците, колко пари взимат, кога ги взимат, какво работят...
Тогава е моментът да си правиш предизборна кампания.
Само че никой не направи нищо да чуем за селото, в което този завод съществува от десетки години и по време на неговото съществуване са съществували и били на власт почти всички политически партии, чиито лидери сега се изреждат по телевизиите и за които в неделя със собствените си ръце ще трябва да пуснем бюлетина.
Май ден за траур трябва да е денят на изборите...

На екватора в три посреднощ

Да кажем, че не мога да заспя. Че съм изяла парче диня, чаша с ванилов крем и филия хляб с резен кашкавал. Да си представим, че е някъде след 2 ч. и по улицата току-що е преминал голям камион, който съм чула, защото прозорецът е широко отворен. Последният ден от месец юли. Един вятър малко се заигра с горнището на пижамата ми от рози. Тоест - на рози. Долнището не се вижда, късо е. Може да се носи и с бельо, ако някои го предпочитат. Да си представим, че е тъмно само навън, защото светлината от монитора би могла да умори уморените ми очи. Напълно да ги умори и да не видят нито екватора, нито Ню Йорк - двете места, за които съм уговаряла дядо Господ.
Веднъж сънувах, че съм в българското посолство в Ню Йорк, което незнайно защо се намира на хълм, на който е забито и се вее знаме, все едно е лагерът ни на Антарктида. За уточнение, сънувах този сън далеч след четвъртото ни място на световното по футбол. Очевидно някои сънища показват миналото...
Преди да си представим, че не мога да заспя, се опитах. Въртенето в леглото не ми е силна страна. Или спя, или ставам. Лентата с епизоди преди да стана се проточи в непоследователна поредица от разфокусирани моменти, в които случайно те виждах.
Ти обаче спиш и едва ли сънуваш екватора. Но ако можеше да го направиш, щеше да забележиш как се разхожда някаква там по пижама на рози...

Суарес не е канибал

Суарес не е канибал. Той е още на ниво "детска градина". Не е преминал еволюционно напред. Суарес е сигнал към света, който става все по-малко образован. Истински образован. Светът, в който Суарес хапе по рефлекс, както хапят децата в детската градина, в който можеш да учиш, не защото искаш, а защото можеш да си го позволиш, можеш да имаш дипломи не защото ги заслужаваш, а защото можеш да ги притежаваш, можеш да управляваш държави не защото си най-добрият управител на държави, а защото имаш сбъркани мечти и най-горе винаги е била мечтата ти за власт... такъв свят никак не е за завиждане...
Суарес, за жалост, съвсем не е канибал...

Моментът на неистина

Ако можех сега да пиша, щях да пиша, да пиша, да пиша... Да напиша цяла страница, две, три... Има толкова думи, които чакат, толкова въпроси, които си висят, страшно като на онова бесило, близо, съвсем близо, има толкова неща за споделяне...
Само че не мога да пиша. Не мога да споделям. Не съм във форма на искреност. Не съм тази, която пише. Друга пише... Тя знае как, пише честно...
Моментите на неистина идват така естествено, че можеш да ги пропуснеш... Какво ли пък ще загубя, ако ги пропусна?!
Даже уцелването им е идиотски самоанализ, без който безброй хора по света си преживяват съвсем добре.

Обичам те!

"Единственият начин да не оскърбиш приятеля си, е като му кажеш истината и с това заявиш своята вярност към него" - това е мисъл на Цицерон, която изтеглих като късметче. И затова реших да ти кажа истината.
Е, не цялата. То пък кой ли казва цялата...
А и като се замисля, ако съм достатъчно смела да кажа цялата, ще приключа доста бързо с писането. Тя се побира в две думи и е толкова кратка, че не се налага да пишеш. Не се налага да обясняваш, да се аргументираш, да разказваш... Сигурно ще ти е скучно да я чуеш, а още повече да я прочетеш. Вероятно поради това хората не казват цялата истина. Много е кратка. После какво? Никой не може да реагира чак толкова бързо. Една-две думи и край. Точка. Всичко е ясно. Дори няма оръжие, което да стреля толкова бързо.
Цялата истина те сварва неподготвен не защото не си очаквал това, което чуваш, а защото е твърде кратко и не ти оставя време за реакция. Сварва те гол. Ето затова пък някои не искат да чуват истината. Не искат да я знаят. Предпочитат дълги, оплетени, лъжливи обяснения... Имат и време за реакция, и време за измисляне на лъжливи отговори...
Та какво исках да ти кажа?
Едва ли ще го понесеш. Първо седни, после се отпусни, след това преброй до десет, дишай дълбоко и като отвориш очи, забрави какво си чул. За да си караме по старому. Както ни е удобно. Вече ... години!

Земля в илюминаторе...Gravity

Гледах "Гравитация" и цяла нощ сънувах неправилни форми, неудобни позиции и в общи линии се лутах не само аз, но и дузина познати. Вкарах ги в Космоса, както се казва...макар и само на сън...
Филмът определено е там, в Космоса. Сигурно и заради това взе толкова Оскари. Щото другото, като Сандра Бълок, Джордж Клуни само в скафандър и мотиви, за да продължиш, сме го гледали в много по-сериозни варианти. Специално Сандра Бълок в толкова сериозни не сме. Чудя се какво й харесват ?!? Може би допада на масовия зрител с това, че внушава обикновеност. Всъщност "Гравитация" е нещо като як клип на "Трава у дома". Онази руска песен, дето от 80-те, когато се създава, та до сега, си въздейства, както си му е редът...
Между впрочем, като я потърсих сега в нета, и прочетох, че слушането й било носталгия по соца. Ха-ха-ха. Винаги съм се възхищавала на способността на слабаците да се изцепват!
Трябва да призная, че "Гравитация" все пак е супер як клип на "Трава у дома" :)
Обаче имам един въпрос към Куарон: Само спътници в тоя Космос, руски станции, китайски, парчета летят с една бясна скорост..., космонавти се реят, какво стана с извънземните???

Чернови

Като се плъзнах надолу из този блог и открих неизтрити чернови. Писано нещо, което не е стигнало до т.нар "публикуване" тогава или прочетено, е звучало кофти. Малко са, защото никак не съм деликатна и трия веднага. Не, когато не ми се струва достатъчно добро, а когато ми се струва ужасно глупаво и безполезно. Да си добър е трудно, но да си глупав и безполезен е трагично. Тези оставени изречения, вероятно не са предизвикали спонтанния ми порив да ги унищожа

... един диск с филми на Чарли Чаплин съм го изправила така, че когато погледна напред, да го виждам. Не просто диска, а снимката на Чаплин върху обложката. Чаплин е разбрал колко е важно за всеки човек да запази достойнството си, да се изтупа и да сложи бомбето отново на главата си...

... сривовете са пропадане в ада. Спускаш се сам, със сълзите, с болките, с гнева, с умората, с мъчното, което се е задържало някъде и сега изтича с теб... Развъртял си бурмичката, даже може да са ти пробили дупка, от която да шуртиш... Сривовете те приравняват със земята...

... имам изострена чувствителност към хората напоследък.Ядосват ме!...

... Гал Сасон, спомням си, беше предложил в една от книгите си за моделиране на съдбата, да напишем на един лист 5 приятели, които да не са от близкия семеен кръг, но с които редовно контактуваме, и срещу всеки от тях да напишем качествата, които харесваме и тези, които не харесваме. И така, накрая, сме щели да видим себе си. Онова, с което привличаме другите, което е хубавото у нас и онова, което трябва да отстраним или смекчим, дразнещото, заради което, всъщност, сме се срещнали с тези хора и това е урокът, който те имали да ни предадат.

Та така. След като през последните дни доброволно повиших  успеваемостта на другите да ми въздействат, по препоръката на Гал Сасон, астролога, кабалиста, космическия навигатор...седнах да моделирам съдбата си. И с голяма мъка докарах петте приятели...

... не харесвам видимата превъзбуда, дръзката неопитност, жени, които не правят комплименти на жени и мъже, които не правят комплименти на жени...

Зоя и сексът

- За разлика от други семейства, където сексът става проблем - казва ми Зоя, - при нас остана само това. Ние - говори ми разпалено тя -  заедно правим само секс. Друго... май не се сещам...
- Как така друго не се сещаш? - търся уточнение.
- Ами така... Не ходим на пазар, на кино, на театър, на дискотека, на заведение, не чистим у дома заедно, не правим ремонт, не излизаме никъде заедно. Все едно - опулва се тя в мен, - все едно сме тайни любовници.
- И правите само секс?
 - Да. При това доста често. Сексът ни е единственото доказателство, че сме семейство... E - сеща се тя, - и децата, естествено.
- А страстта същата ли си е наистина? - пак питам.
- Абе страстта... - кима тя, - кой ти гледа страст! Аз ти говоря за редовен секс. Даже веднъж си помислих, че затова никой от двамата не си е хванал любовник... Не ни трябва. В крайна сметка любовникът прави секс, не чисти, не пазарува...
- Ужас! - възкликвам искрено.
- Защо? - гледа ме тя. - Нали ако сексът умре, умира и връзката. Значи сме ок.
"Защото, казвам си наум, никой не тръгва да споделя, че е ок..."
...
- Миналата седмица - разправя ми Ивето, - вече му подсказах, че ще си тръгна. Не издържам на това повикване по телефона.
- Ами вие сте така отдавна... Ти чак сега ли се усети?
- Не бяхме така. Преди година той ме канеше на вечери, излизахме до Витоша, до езерата ходихме даже... А от известно време звъни само, ако иска да отида за една нощ.
- Е не знам - казвам, макар че знам, - ваша си работа. Ако не се чувстваш добре, зарежи го.
- Така съм решила. Довечера, ако се обади, ще му откажа.
- А ако не се обади?
...
- Виж, Поли, ако един мъж не те желае, не си губи времето с него - категорично мнение, което Виолета изрича все едно съм на 20 и ще се женя.
- И защо така мислиш? - питам наивно. - Нали твоят те желае...
- Да бе желае ме! - тросва се тя. - Имам представителни функции. Ако правят парти, да ида с него, ако ще пътува някъде, да го придружа, ако ще пазарува, да го консултирам; ако си купи нещо сам, да го оценя... Ей такива все! А като се стигне до желанието, и никакъв го няма.
- Ами може да е моментно - опитвам се да дам надежда. - Може да е в такъв период.
- Не е - клати глава Виолета. - Такъв си беше и в началото. Все с мен, но желанието му по мен...Пък аз искам да вря и кипя в отношенията. Даже, да ти призная, бих се била, ако съм много превъзбудена.
- Ееее, ти пък! - учудвам се аз. - Чак да се биеш, хайде сега!
- Казвам ти честно. Понякога ми е толкова умряло с него, че ме избива на свирепост.
И затова ми е Дилян. С него сме като остриета. Той се забива в мен, после аз в него. Обаче пък за друго не става. Онзи ден го помолих да дойде с мен до Икеа и като влязохме вътре, се спираше точно на това, което на мен най не ми харесваше. Има абсолютно различен вкус.
- Никой не може да ти угоди, Вили - казвам спокойно. - И защо се терзаеш, като си имаш двама. С единия едното, с другия - друго...
- Е да! - не е съгласна тя. - Нали в един момент трябва да направя избор! Тогава какво?
"Тогава, мисля си наум, ще избереш щеш - не щеш."
- Тогава ще му мислиш - казвам на глас.
...
Надя беше омъжена. Докато живееха заедно, мъжът й си пропиляваше парите и дори нямаха какво да ядат. Казвала ми е, че вари едно бутче за супа, после го вади и го дава на детето, а те изяждат само чорбата. После Надя се разведе и се омъжи за друг. Той имаше пари и я задоволи напълно. Напълно материално, защото когато отидох да я видя в новия й дом, първите й думи бяха: " Сега имам всичко. И пак не съм щастлива."
...

Заради теб

 ...изправях се на нокти и скърцах със зъби, сгъвах се на две и плаках... 

А ти какво прави заради мен? 

Какво си мислех, докато гледах "Живи легенди" ;)

...как пък за малко да няма билети...
как Ники Илиев много си харесва Саня - красиви кадри, красива, дълги коси, крака, червена рокля, сини очи...снима си я отвсякъде, както си я вижда - все красива...
Яна Маринова ни слага /и Деми Мур/ в малкия си джоб!
Орлин Павлов - неговата бивша Яна ще се сеща ... все по-често...
Колко нежно играят всички! Нежно! И Димо Алексиев!
Балчик толкова ли е хубав?!
Погледът на Кадурин...
Всеки всъщност има талант... Малко имат смелост.
Микеле Плачидо и неговият италиански...И днес може да изиграе нещо любовно...
Мъжете винаги искат да си останат момчета. Момчетата искат да се бият, да се забавляват, да останат цели.
Мислех си, че най-хубавото е това, че Ники Илиев е направил филм за момчетата. Те имат нужда от този филм.
...та затова за малко да няма билети....

Когато не можеш да разкриеш душата си, тялото започва да изпуска...

В книгата на Елиф Шафак "Светецът на неизбежната лудост" няколко приятели се опитват да помогнат на едно момче да признае любовта си. Разсъжденията са интересни: всеки предполага различни причини, поради които той не може да го направи и предлага различни начини да му помогнат. Усещат се като съучастници с товар на плещите си.
В мига, когато той им споделя за влюбването си, настъпва облекчение за него и тежест - за тях.  Той излиза от вцепенението си на влюбен, прелива от жизненост, има отличен апетит, а те започват да се дразнят. Убедени са, че признанията за дълго потискана любов предизвикват верижна реакция и едновременно решават, че се налага спешно да  го убедят да й признае любовта си. Само че не е никак лесно. Момчето не знае как и не може да го направи. В един момент дори го хваща диария и не излиза от тоалетната. Тогава единият от приятелите му стига до внезапното прозрение: "Диарията му е по-скоро символична. Дължи се на това, че не може да й се обясни в любов. Когато не можеш да разкриеш душата си, тялото започва да изпуска..."

Ако няма значение

Ако за другите не е така от значение кой всъщност си, животът щеше да е различен.
Толкова дълбоко сме влезли в канавката, че рядко някой си позволява да се надигне. И сме толкова често преднамерени и обезпокоени от информацията, която имаме, че редовно осакатяваме срещите си. С познати и непознати.
Ако говорим с някого един час, без да знаем нищо, освен това, което виждаме и чуваме, ще получим със сетивата си най-важната информация за него. Ще го възприем по дрехите, по маниера, по смисъла и подредбата на думите му, по това, което носят те, по енергията, която излъчва, по цялостното му поведение и дори и да не искаме, ще разчитаме на подсъзнанието, за да разгадава сигнали... Освен това и ние ще бъдем повече себе си, защото липсата на информация елиминира до голяма степен преднамереността.
Когато обаче разберем повече за човека - с какво се занимава, какъв пост заема, какъв е семейният му статут, образование, произход и т.н, нещата така се канализират, че мнението ни за човека, създадено от едночасовия разговор, най-вероятно ще бъде разбито на пух и прах. Редовно губим от тези срещи, пропускаме и накрая нищо чудно, че се оказваме тъжни и самотни.

Тези прекрасни коне

Тази нощ в 3.30, докато се взирах в гъстата мъгла отвън и си представях страховити сюжети, си мислех, как с удоволствие бих се запознала с някои герои от филми... Например с Брад Пит от "Убийството на Джеси Джеймс от мерзавеца Робърт Форд" /героят му е същуствувал наистина, но, уви, времената ни не съвпадат.../ или с Брад Пит от "Легенди за страстта" /!!!/ Щеше ми се да можех да бъда за малко с Ален Делон и Роми Шнайдър от "Басейнът" - така силно привличат към себе си... Не си падам съвсем по героите на Марлон Брандо или Мики Рурк, харесвам Де Ниро и Пачино много, но с техните "образи" също не бих поискала среща... Странно е... при домакинята Мерил Стрийп от "Мостовете на Медисън" или някой друг час в кафенето с Джъд Лоу от "Моите боровинкови нощи"... Със сигурност искам да поседя на палубата с Ди Каприо и да разглеждам неговите рисунки, но краят е толкова зловещ, че ако бях режисьор, сигурно щях да удавя себе си, вместо него...
Цялата работа тръгна от Мат Деймън, Пенелопе Круз и  "Тези прекрасни коне", които бях гледала няколко часа преди мъглата. Там героят на Мат Деймън отиде да развенчае идеалния образ, който си мислеше, че е създал у един съдия, да опровергае впечатлението, което е оставил за себе си... Толкова рядко, толкова рядко това се случва наистина... Мъжете е добре да са мъже и извън филмите, ако може...

Ловецът и Червената шапчица /следпразнично/

Една жена, сама, сред мъжка компания около Коледа, е като сърна в гората, която все някой ще уцели. Може и да не е в сърцето...
Има такива места, където съвсем безстрашно, дори до огъня, пристигат странни чудати типове, които са свикнали да пикаят в двора, да се връщат с разкопчани ципове и да философстват за това как се сервира сирене натюр, как се краде жена нощем и как се предаваш от измъкването от калта /!/
Разказите на ловци, които се напиват постепенно и сигурно, приличат на приказки с твърде зловещ край. Зайците стават все по-одрани, а в глиганите се забиват все повече куршуми... И навсякъде капе кръв... В един момент забравяш, че всъщност няма сняг...
Случват се и видения - излязъл си сънен около 2 по обяд, по домашни дрехи, претичваш до кварталния магазин за пет-шест важни неща и изведнъж виждаш истинска зезда. По средата на платното целува гаджето си и го праща в такси, а после пазарува редом с теб... Разсънваш се. Купуваш към десетина важни неща, като забравяш основното.
Случват се и иронични набези спрямо ранимата ти душа. Някой не те поздравил, друг не ти подарил, трети не те целунал, а на четвърти /единственият ерген/ му се пада късмет - "цяла година ще се учиш ново гадже да улучиш"... И той не го споделя с останалите.
Има подаръци, които са под леглото и други, които са в него. Както има дядо Коледи, които за нищо на света не влизат в комина...
Някои празнични залпове изненадват. Гръмват или не когато си мислиш, или не където си мислиш...
А освен това, мадам, празнуването не е за всеки. Да празнуваш е като всяко друго действие. Изисква енергия. Обаче има и друго. Да празнуваш е нещо като да се чувстваш предварително зареден с енергия, подготвен, концентриран, дисциплиниран и после... енергичен.
Ако не си енергичен после, няма никакъв смисъл да си такъв преди, както и да празнуваш.
Няма смисъл да празнуваш и ако саботираш ентусиазма на другите със собствената си консервирана киселост.

Булевардът с лиричния ритъм...

Предимството да имаш поглед към булеварда се състои в това, че усещаш града - включително последните му издихания и първите му утринни напъни. Първи януари е от онези дни, когато градът не иска да живее. Прави се на умряла котка или наистина си е умрял. Ако някой надигне глава, се чувства объркан – все едно е нарушил забрана... Тогава булевардът почива и не позволява дори на кучетата да препикават тротоарите, кошчетата, стърчащите стълбове. Тишината не е така осезаема, както неподвижността. Дори изостаналите по тротоарите листа не помръдват. Няма и таксита. Само трамваите громолят върху булеварда и пречат на единствения му почивен ден. Ако наблюдаваш, ставаш съпричастен и пазиш тишина. Присъединяваш се към пустотата навън като пускаш пердетата, лягаш на дивана, разтваряш се в нещо домашно и твое...

Утре вече е различно. Булевардът вече няма права, няма очертания, не се вижда побелялата му от нощния студ покривка, пресичат го, кръстосват го, димят и вървят върху него... Градът не просто се е събудил, инжектирали са го...