Рижата крава е свикнала с ежедневието, с рижото си теленце, с тучните ливади и е забравила... за другите неща. Докато една нощ внезапно започва така лудешки да танцува, че не може да спре! Не може да спре! Танцува всякакви стилове, издига се нагоре, спуска се надолу, преплита краката, но... дори и теленцето не може да я накра да спре.
Как приличаме на тая крава! Това си помислих. Вкарали сме се в релсите, в грижите за теленцата, в доволството от тучните ливади... Докато изведнъж се оказва, че някаква звезда се забива на рога ни и заради нея, заради тази една звездичка, която само ако прескочим Луната, ще падне, заради нея, се изстрелваме в космоса, в мечтите, в танца, в идеалите си, в забравеното си аз, в поривите и желанията си, в устрема да бъдем други, по-специални, по-красиви, по-желани, по-обичани, по-оценени... Леле!
Кралят казва на рижата крава, че трябва да прескочи Луната. Така пише в енциклопедията. Само тогава ще се откъсне звездата от рога й и кравата ще спре да танцува. Не, че не направиха опит да свалят звездата насила. Дърпаха, теглиха, събраха се всички придворни, но... звездата не падаше. Даже рижата крава от време на време крещеше: "Леко да не ми откъснете главата!" Ами да, така е. Защото звездата е всъщност в главата й, защото всъщност тя самата още не е решила, дали иска да спре да танцува... Но когато прескача Луната, звездата се откъсва от рога й и рижата крава се озовава директно в тучната ливада при рижото си теленце. Щастлива.
Но, както се оказва, не за дълго. Уж се радва, че е пак при старите си привички, но нещо й липсва. Липсва й космосът, мечтите, танцуването, Луната, звездата... И тръгва да я търси... Тръгва да търси звездата, която както пише в книжката, едва ли за един живот два пъти ще падне точно на тази същата ливада...
Ех...
Така започнах деня си - докато пиех кафето си в нас, четох "Мери Попинз".
.jpg)
