Когато се
задържиш сред природата, несъзнателно започваш да й подражаваш и ти идва странно
желание - да противопоставиш на толкова красота и омая нещо зловещо, достатъчно
ужасно или пък мистично.
През тази една
седмица природното мистично
се състоеше в това, че привечер, към 9 най-често, когато вече е тъмно,
започваха да вият чакали. Ама такъв вой ви казвам, не можете да си представите!
Вият, квичат, после мяукат, реват като бебета, селските кучета им пригласят
напълно равностойно, а поради наличието на дол и река, ехото довършва
останалото. Стоиш край оградата, а ти се струва, че си във фуния от звуци...
Въртиш глава, ослушваш се и насочваш светлината от фенерчето ту наляво, ту
надясно...
Няма майтап.
Истина е. Почти всяка вечер се случваше. А през деня, тоест откъм 3-4 през
нощта, започваха птиците. Любовни песни, не е шега. Надпяване, хор, търсене,
гонене, вариации на зов и майсторски изпълнения на тема начало. Чуваш и
кукумявките, и те се влюбват, сойки, синигери, гълъби, а по никое време -
например в разгара на деня, замаян от благоуханията на цъфналите дървета,
изведнъж се сепваш от внезапен и рязък крясък, като предсмъртен вик. Срещата с
партньора за някои птици е смъртоносна...
Една седмица
навън, на двора, сред храсти и животни, под небето и вече усещаш сърцето на
природата. Книгата, която започна преди ден или два, е разтворена някъде в края
или началото, защото четеш също така на пресекулки, зарязваш я на масата под
ябълката или на стола в градината, търсиш я след време и ако не я откриеш,
посягаш към другата, чиито страници пролетният, размесен с кал дъжд, появил се
все едно на игра, иззад ъгъла, ще изцапа на следващия ден, за да те накара да
признаеш безсилие пред поредното своенравие.
Голите ти колене
поглъщат дори силното слънце, правиш няколко снимки, за да си сигурен, че раят
се е случил, при това с физическото ти тяло. Раменете те болят, ако случайно
някой ги докосне, а лицето е добило тен, който си пожелаваш да остане завинаги.
Децата няма как
да знаят за тайната на къщата. Преди две или три години я купи семейство, което
не беше от този край. Взеха я със сърце и я преобразиха. Никой не посмя и дума
да каже за историята й. Тя се пази грижливо и негласно от малкото, останали
постоянно в селото. Повечето са приходящи. Донагласят покривите на вилите си,
прекопават дворните лехи, садят цветя и обикалят къщите, за да бърборят -
весели, зачервили се от вятъра или от щастието, че виждат и вдъхват на живо
тази китност, която доскоро само са сънували и ги е тласкала по пътя насам.
Сред маргаритките, глухарчетата и лилаво-жълто-синьото превъзходство на
зелената трева започваш да усещаш колко си млад, стар, мъдър, подвижен или
затромавял през последните месеци, пребивавайки в другия си свят.
Като тръгнахме
надолу, покрай реката и хвърляхме камъчета от моста, като си проправихме път
сред трънливите храсти, покатервайки се по баира нагоре и после, когато се
вторачихме към залеза с викове, все едно съзираме невиждано чудо, случващо се
само за нас и само сега, разказахме на децата зловещата история на отсрещната
къща. Преобразена до неузнаваемост от новите си собственици, тя се белее точно
на хълма и спира погледа преди да продължи към далечните, безмълвно покрити със
сняг върхове.
-Каква тайна? Каква
е тази тайна? - питаха децата, разширявайки зеници от любопитство. Бяха
пораснали. Вече май дори не са деца. Историите, които чуват от възрастните, не
са така забавни, както преди. Самите те са по-високи - виждат по-надалеч,
по-силни - могат сами да преместят някои от препятствията по пътя си, по-знаещи
- никак не е проста работа да им разкажеш напълно сериозно история с
призраци...
Стори ми се, че
усетих леко разочарование у тях - та нима тази хубава къща би могла да има
зловеща история?!?
- Е, има -
казахме ние, възрастните. - Има тайна, но тя трябва да се пази.
И я разказахме.
После децата погледнаха
нагоре, към къщата, видяха мъж, който подрязва дръвчетата, жена, която му
говори безспирно от пребоядисаната веранда, чуха реката, която отнасяше
хвърлените им пръчки и забравиха. Запазиха тайната. Сигурно защото вече не са
деца и усещат, че когато си сред природата, ти идва едно странно желание - да
се завръщаш отново и отново, и даже възрастен, да посрещаш точно като дете - с
викове, чудото на залеза, крясъците на сойките, внезапните набези на
благоуханията, та дори и воя на чакалите или зловещата история на някоя къща,
кацнала като чист бял облак посред бухналата зеленина на хълма.
