Ако бях тръгнала с него /всъщност изобщо нямаше такава опция/, щях да играя младата съпруга на германски готвач, най-вероятно родила две руси деца, която през лятото идва на българското море и говори на немски с продавачите на царевица и сладолед на плажа...
...
Немецът от Гера наистина беше готвач, при това разведен. Последното ми го показа като имитира жест на сваляне на халка, която хвърля в морето. Бяхме на Слънчев бряг. Аз - на 17, той - на 34. Не помня как точно се срещнаха погледите ни и къде се засякохме, но имах българо-немски разговорник. Странно, при положение, че бяхме на нашето море. Трябва да съм го поискала от рецепцията. На един от етажите в хотела, в нещо като лоби бар, изкарвахме по някой друг час, разгръщайки разговорника. Немецът говореше на "ш", вместо на "х" и точно тогава разбрах, че имат свободно употребявани диалекти. Гера можеше и да ми хареса. Както и готвенето му. Предвиждахме гостуване по някое време, което така и не се състоя. Но получих колет. Голям формат цветна негова снимка /показах я на баща ми/, хавлиена кърпа с герба на града, две куклички - момче и момиче в носии, някакви други сувенири и разни лакомства. Радвах му се. Особено на снимката! Чак в такъв ръст не си представях да го видя отново... Вероятно все още съществува някъде между кутиите и листовете, останали да свидетелстват за наличие на тийнейджърство, полов напредък и естествено - първа, втора и т.н. любов. Ако я видя тази голяма цветна снимка, пак ще й се зарадвам. Той се казваше Матиас. Пишехме си писма. Бях учила вече няколко години немски в училище, а госпожа Мими Дойч, както и сега й казват, си я биваше. Най-палавият ни спомен от морето с Матиас беше спускането по водната пързалка. Всъщност аз бях там с целия си клас съученици, на екскурзия, а Матиас се оказа гост в хотела. Последният ден се състоя представлението. Автобусът ни, вече пълен със съучениците, беше паркиран пред хотела, докато аз, Матиас и класната /явно от уважение към Германия!/ стояхме отпред и се разиграваше следната сцена: на Матиас, който ми се усмихваше и говореше мили думи за това колко му е мъчно и че ще ми пише обезателно, изведнъж му хрумна да донесе червено вино от стаята си, защото по техния обичай така си взимали довиждане. Класната ми, която очевидно не искаше да му чупи хатъра, щедро отпусна още няколко минути забавяне на автобуса и за да не я разочарова, немецът спонтанно реши да претича през поляната и да прескочи през терасата до стаята си, която се намираше на първия етаж. И като хукна, едната джапанка му се скъса и той продължи с един бос крак... Сега може и да е смешно, пък и тогава си беше, но май никой не си е правил толкова труд за едното ми изпращане... Като прескочи през терасата, Матиас се върна с две чаши и бутилка вино. Целият рейс зяпаше и класната реши съвсем да вземе нещата в свои ръце - сипа вино в чашите, каза наздраве и понеже все още стояхме като на коктейл, тя ясно ми заяви: "Хайде, Полина, не виждаш ли, че чака да го целунеш! Хайде давай по-бързо, че съвсем се забавихме!"
После Матиас ми писа не само от Германия, но и от Турция, където отиде да готви. Възнамеряваше да пътува още и явно някъде по пътя е спрял да пише, а аз съм спряла да отговарям. Известно време получавах картички от разни градове...
Тогава беше немислимо за мен да зарежа училището и да тръгна с Матиас за Гера. Това е немислим сюжет и сега. Вариантите са интересна тема за размисъл, особено ако си повярваш напълно - ти си този, който взима решенията, ти си този, който движи сюжета, ти си този, който избира финала.
Твърде хубаво, за да е вярно...
...
Немецът от Гера наистина беше готвач, при това разведен. Последното ми го показа като имитира жест на сваляне на халка, която хвърля в морето. Бяхме на Слънчев бряг. Аз - на 17, той - на 34. Не помня как точно се срещнаха погледите ни и къде се засякохме, но имах българо-немски разговорник. Странно, при положение, че бяхме на нашето море. Трябва да съм го поискала от рецепцията. На един от етажите в хотела, в нещо като лоби бар, изкарвахме по някой друг час, разгръщайки разговорника. Немецът говореше на "ш", вместо на "х" и точно тогава разбрах, че имат свободно употребявани диалекти. Гера можеше и да ми хареса. Както и готвенето му. Предвиждахме гостуване по някое време, което така и не се състоя. Но получих колет. Голям формат цветна негова снимка /показах я на баща ми/, хавлиена кърпа с герба на града, две куклички - момче и момиче в носии, някакви други сувенири и разни лакомства. Радвах му се. Особено на снимката! Чак в такъв ръст не си представях да го видя отново... Вероятно все още съществува някъде между кутиите и листовете, останали да свидетелстват за наличие на тийнейджърство, полов напредък и естествено - първа, втора и т.н. любов. Ако я видя тази голяма цветна снимка, пак ще й се зарадвам. Той се казваше Матиас. Пишехме си писма. Бях учила вече няколко години немски в училище, а госпожа Мими Дойч, както и сега й казват, си я биваше. Най-палавият ни спомен от морето с Матиас беше спускането по водната пързалка. Всъщност аз бях там с целия си клас съученици, на екскурзия, а Матиас се оказа гост в хотела. Последният ден се състоя представлението. Автобусът ни, вече пълен със съучениците, беше паркиран пред хотела, докато аз, Матиас и класната /явно от уважение към Германия!/ стояхме отпред и се разиграваше следната сцена: на Матиас, който ми се усмихваше и говореше мили думи за това колко му е мъчно и че ще ми пише обезателно, изведнъж му хрумна да донесе червено вино от стаята си, защото по техния обичай така си взимали довиждане. Класната ми, която очевидно не искаше да му чупи хатъра, щедро отпусна още няколко минути забавяне на автобуса и за да не я разочарова, немецът спонтанно реши да претича през поляната и да прескочи през терасата до стаята си, която се намираше на първия етаж. И като хукна, едната джапанка му се скъса и той продължи с един бос крак... Сега може и да е смешно, пък и тогава си беше, но май никой не си е правил толкова труд за едното ми изпращане... Като прескочи през терасата, Матиас се върна с две чаши и бутилка вино. Целият рейс зяпаше и класната реши съвсем да вземе нещата в свои ръце - сипа вино в чашите, каза наздраве и понеже все още стояхме като на коктейл, тя ясно ми заяви: "Хайде, Полина, не виждаш ли, че чака да го целунеш! Хайде давай по-бързо, че съвсем се забавихме!"
После Матиас ми писа не само от Германия, но и от Турция, където отиде да готви. Възнамеряваше да пътува още и явно някъде по пътя е спрял да пише, а аз съм спряла да отговарям. Известно време получавах картички от разни градове...
Тогава беше немислимо за мен да зарежа училището и да тръгна с Матиас за Гера. Това е немислим сюжет и сега. Вариантите са интересна тема за размисъл, особено ако си повярваш напълно - ти си този, който взима решенията, ти си този, който движи сюжета, ти си този, който избира финала.
Твърде хубаво, за да е вярно...
...следва варинат 2 - Чехът Стано ;)
Няма коментари:
Публикуване на коментар