Чехът Стано - вариант 2

Чехът Стано всъщност е словак. Но на мен ми приличаше на чех. Явно в края на тийнейджърството съм си представяла чехите руси, със зелени очи и много високи. Ама наистина високи. Стано, което произлиза от Станислав, беше висок, аз му стигах едва до края на късия ръкав на ризата. Когато се прибрах в България, майка ми беше получила устен възмутителен доклад от ръководителя на групата, който недоумявал как е възможно да го "хвана" това момче още на втория ден!
Хванахме се някак естествено. Бяхме на обмяна на опит, все пак. Подредиха ни така - чех, българин, т.е словак, българин, словак, българин... Бях в 10-ти клас. Работехме в завод близо до гр.Кошице и още в началото /не претендирам, че е точно втория ден/ се заприказвахме. На руски. Стано говореше перфектен руски, а аз проядох за първи път само хляб с масло. Такава ни беше закуската в десет. Хлебче, разрязано на две и вътре поставено голямо парче масло. Стори ми се ужасно вкусно. Кнедлите обаче не ми харесаха.
Със Стано се срещахме всяка вечер, за да се разхождаме. Обикновено обаче не се разхождахме, а седяхме на една пейка, където се целувахме. И после той ми разказваше приказки на руски. Романтиката си я биваше. На дискотеките танцувах, а след това се измъквах и някъде в тъмното Стано ме чакаше за поредната порция целувки... Всичко ставаше тайно от ръководителите на групата ни, понеже след една дискотека много закъснях, бяха заключили вратата на станцията, където нощувахме и когато се качих, в стаята ме очакваха за разпит - къде съм била, с кого, защо съм се забавила и т.н.
След този момент, със Стано се криехме. Спомням си, че веднъж се прибирахме от стола след обяд и на някаква пряка от едно заведение изскочи един русоляв младеж, който каза нещо от сорта :"Стано здес!", посочвайки заведението. Явно отдавна ми върви на романтика и приключения... А и явно отдавна съм разбрала,че ограниченията не са особено ползотворни, ако не са добре обмислени :)
В заведението Стано ми подари плакат. Беше ходил в Унгария на концерт и ми донесе плакат с автографи. За жалост не го пазя, пък и не си спомням групата. Радвах се, че ръководителите не видяха забежката ми, тъй като тя имаше продължение. Вместо да се прибера в станцията -работехме до обяд, а следобед имахме почивка и свободно време - аз и Стано отидхоме на автогарата, взехме автобус и той реши да ми покаже къде живее в Кошице.
На всички, на които съм разказвала това, им се струваше неблагоразумно, безразсъдно и даже ужасно глупаво като постъпка от моя страна, но аз и до днес вярвам, че нещата ми се получават само, ако са спонтанни и искрени.
Въпросното показване се състоеше в това да се разходим из Кошице, да ядем от страхотния им сладолед, а после стигнахме до един квартал, където Стано посочи с пръст терасата на един блок и каза : "Ето там".
На тръгване плакахме и двамата. Не е ясно точно защо. Може би от зародилата се за кратко емоционална привързаност, а може би от възрастта - хората плачат най-много в четирите си основни периода - след раждане, в пубертета, после около 40 и накрая съвсем се разциврят... Възрастните са големи ревльовци.
Сега като се замисля вариант 2 също не е зле. Кошице можеше да ми хареса, Стано искаше да става инженер и единствения проблем, който виждам, е номерът обувки на бъдещото ни поколение...
Но кой решава какъв да е сюжетът? На 16 години кой притежава правата да управлява посоката на живот? Този, който е на 16 ли? В негови ръце ли е съдбата? Или просто има сериозна намеса на външни сили...