Съдбата на поредния миг

Колко малко трябва на  несигурността, за да убие поредния миг ... и колко много трябва на вярата, за да го спаси...
И обратното е точно - много несигурност и съвсем мъничко вяра.
Ако само не разбирахме какво сме убили, нямаше да е голям проблем. Лошото е, че убитите мигове ни го връщат с неудовлетвореност. А животът, както казала веднъж майката на Христо Мутафчиев /четох наскоро интервю с него/, животът е даден на нас лично, не на жена ни, на мъжа ни, на децата ни, а на нас. За мен това звучи почти като неприкосновеност. Жалкото е, че самата аз често правя едва ли не всичко възможно да залича тази неприкосновеност. И всичко идва от онова изкривено, дълбоко вкоренено чувство за дълг, за ценности, за съпричастност, за споделяне, за какво ли още не, което дава храна на несигурността и ограбва вярата ,че животът си е мой. Лично.