Орееел!

... 

Един мъж в червена риза натисна входния звънец. Отгоре, от терасата, по потник с размъкнати презрамки, които показваха белите ми рамене, с вдигната набързо коса, аз отговорих на повикването. Мъжът поиска да му отключа, за да влезе във входа, понеже трябвало да отчете топломерите, а днес била втората дата. Предложих да хвърля ключа в тревата, за да не слизам – все пак е неделя - размотавам се пред телевизора, но му напомних да ми го върне.

Няколко минути по-късно, докато си въобразявах, че е възможно да бъда забравена след няколкото апартамента , които трябва да обходи, мъжът звънна и аз отворих...

Смешна история, наистина, но както се случва във филмите, като се разговорихме, се оказа, че мъжът в червената риза е сбъркал не само входа, но и блока. „Колко романтично!” – би възкликнала една приятелка, търсеща романтиката. „Брей, замалко да ти излезе късметът, а!” – би се засмяла другата, търсеща секса. „Ама че смешно – казах аз – този е сбъркал блока...”  „Не е виновен човекът – намеси се мъжът ми, така и непомръднал от дивана по време на случката, – в номерацията тук цари пълен хаос!”

Ъхъ.

...

„Кварталът на богатите” в нашия случай се превръща в „Кварталът на известните”. Помислих си го, защото на излизане от търговския център едва не се блъснах в телевизионна звезда – героиня от „Стъклен дом”. Шапка с широка периферия и две доста тънки крачета, обути в червен чорапогащник

По-късно в  училищния двор, където често е пренаселено – летят деца, падат гълъби /едно 5-годишно момченце изведнъж изкрещя: „Орееел!”/, дядовци и баби търчат с устрем, майките наблюдават татковците, а всички останали висят на баскетболните кошове, та там, сред народа, разпознах друга телевизионна звезда, този път мъж, от комично шоу. Стои си човекът с къдравата коса и се мъчи да наблюдава едновременно всичко, но най-вече двете си дечица. Жена му, защото едва ли може да е друга при създалото се впечатление за семейство, и тя същото прави.

...

Усещането да ядеш сладолед в средата на горещ майски следобед, след час плуване, вървейки бавно под сянката на гъстите корони на дърветата и гледайки лениво под изсъхващите кичури коса, успях да сравня единствено с блаженството от детството, което изпитвах, когато на двора връзваха въжена люлка, а от нея с върховете на детските си обувки, силно залюлявайки се, наистина вярвах, че докосвам далечното синьо небе.