Вързана

Омръзна ми да се събирам - в по-малки размери, в по-малки пространства, в по-малки представи, в ограничени мисли и подтискани чувства. И все има заради какво, и все си струва да е заради това. Заради благополучие, ред, правила, пари, общество, йерархия, цивилизация, заради мнения или едно-единствено мнение, на което кой знае защо съм решила, че държа...
Често се чувствам вързана. От собствените си колани и коланчета, от тирантите, които ме дърпат към земята, от надигащия се вътре в мен страх, че ще взема наистина да полетя и тогава какво? Как ще стъпя отново, как ще ходя, как ще живея горе, когато съм свикнала долу... 

Има един участък в небето над Враца, където често летят с парапланери. Можеш, ако случайно си някъде по пътя и вдигнеш глава, да преброиш десетина, че и повече щастливци, които се реят, а някои почти не се виждат, защото се реят доста високо... Но не можеш да скъсаш въжетата. А дори да успееш да можеш, дори да усетиш онази сила - неблагоразумната, внезапната, толкова желаната сила, не бива да го правиш,  защото, както пише една поетеса, не може да късаш нишката - по нея върви детето ти...