Топла лятна вечер и... всички са около паметника. Има паметници и паметници. Този, специално, винаги е посетен, заобиколен, накацан, все едно стотици хора не си представят живота без него. И сигурно наистина не си го представят - поне привечерната част от него. Като преди малко, когато не ми се прибираше, въпреки че дори не погледнах, дали паметника вече е добре измит. Гледах всичките хора наоколо - всякакви бяха, както и да ги определяш - по всякакви белези, критерии, гледни точки. И бяха много, пълен парк. Явор Дачков - голям, тромав, с цигара в ръка, като един преодолял някакви основни житейски бури руснак - да, така ми изглеждаше, изкатерваше отвесната /не твърде отвесна, все пак/ стена на онова вечно празно откъм вода място в края на парка, към подлеза на Гурко, за да се присъедини към група познати на масата. Една от масите на заведението, където вятърът духаше така освежаващо, че успях бързо да забравя страшния пек на Орлов мост към 7. Когато минавах там, пресичайки на светофара, си мислех, че дрехите ми ще се разтопят като в рекламата на Perrier...
Значи какво? И паметниците са като хората. Някои просто се различават и привличат. И ти се иска да си покрай тях.
Няма коментари:
Публикуване на коментар