Розата ми

Моята роза не е съвсем като тази на Малкия Принц. От една страна не е, защото е китайска ;), но пък от друга е такава, защото грижите, които съм й посветила, я правят толкова важна за мен, колкото онази-единствената за принца.

Затова сутрин като се събудя и нахраня гладните капитани - двете златни рибки, поглеждам розата. Обикновено през нощта се е разтворила някоя пъпка и засищам рано-рано очите си с цветове. Обаче отдавна наблюдавам, че някои цветове, също като хората, умират  млади. Често се случва полуразтворени цветове на розата да падат на паркета.

Китайската роза я имам от няколко години. Беше кльощава и омърлушена, когато я видях за първи път. Едни съседи я оставиха на площадката на стълбището - явно след ремонта се е оказала в повече. Всеки път като минавах покрай нея, си мислех, че ще попитам, дали мога да я прибера. Полях я няколко пъти и ми я дадоха. Тъкмо тогава се премствахме на друго място и розата, както се казва, извади късмет. Натоварихме я заедно с мебелите в камиона и пристигна като част от нас.

Оттогава цъфти и не спира. Имам чувството, че ми се отблагодарява. Такива прекрасни цветове има - големи, червени, ярки, вътре с жълти тичиники... Обаче и при нея, като при нас, едни пъпки падат още докато са пъпки, други тръгват да се разтварят и вместо да се превърнат в красив цвят, се отронват. Все се чудя каква е причината.  Би трябвало всичко, което получават, да е еднакво. Обаче някои оцеляват, а други - не. Чудя се също и дали наистина мога да я нарека "розата ми". Защото се грижа за нея, радвам й се, дори я целувам, но пък ето - тя си има свой живот, цветовете й се раждат и умират по някакъв друг ред. Май твърде лескомислено си присвояваме това и онова, този и онзи... Има една такава мъдрост: "Наричай своя само душата си".