Да живей, живей трудааа!

Седнахме снощи, нали вече ще става топло, идва пролет, да пийнем по една ракийка. И се разприказвахме.
За сливите в Троян, които вече няма кой да бере и да направи после на ракийка, за гроздето, което отдавна вече не расте на онова прекрасно място в моя роден край, за каните, които преди години стояха червени до кръв върху масите. Вече и тях ги няма. Виното е все от бутилка, с етикет, само понякога поставено в онези навитите спирали-носачи, само понякога в ръцете на сервитьори с бели кърпи, но най-често не особено ароматно, не особено класно, бутилираното вино пристига от супермаркета в ръцете на мъжа ми или в моите, заедно с тирбушона. 

И както си пиехме от троянската с големите ледчета вътре, както си приказвахме за минали години, се сетих за онзи труд - различния, единствения, който има специално място в съзнанието ми, а после по други причини се настани и в сърцето ми.

Сетих се как баща ми ни включваше в прекопаването на лозето. Сетих се как се събирахме цяла група възрастни и деца (тогава аз бях дете) в това лозе, там, на прекрасното място и колко хубаво беше. 

Да, физически труд, след който те болят ръцете и краката, след който може и мускулна треска да получиш, ако не си спортувал, ако си заседявал по бюрата и си мързелувал на сянка. Физически труд, след който огладнявах по един особен начин и нито веднъж след това, независимо къде съм ходила и какво съм работила, независимо колко изморена съм се чувствала, никога по-късно през всичките ми години досега, не съм усещала храната така приятна, мека и желана. Споменът за това усещане снощи беше толкова хубав, че може и от ракията да е, но очите ми потънаха...