Март, 8-ми Март. :)

Навън  вали сняг, бие в лицето ми, докато вървя.  Скрила съм се под шапката, навела съм тялото си напред и бързам. Ботушите ми са с ток, който се подхлъзва от време на време и аз пазя равновесие. Вятърът повдига краищата на дългото ми палто и на коленете ми става студено. Облякла съм си една  рокля. Дължината й е до средата на бедрото. Почти.

Струва ми се, че все още тази дължина ми отива. Не съм сто процента сигурна, защото никога не съм била. Използвам 100-те процента единствено, когато съм отдадена. Тогава се раздавам напълно и забравям дали съм сигурна и в какво.

Думата „отдаденост” ми харесва.  Когато я пиша сега, се сещам за една мисъл – „Мъжете трябва да поемат инициативата, защото жената плаща най-високата цена – отдаването.”  Така си спомням и за мъжете, които не са поемали инициативата и поради това, че аз никога не правя първа крачка, сме останали неотдадени един на друг. И вероятно така е трябвало да бъде. Въпреки че, сигурна съм, в „албума” от чувства, миризми, усещания сега има незапълнени места. А пък мъжете, които са поели инициативата? Те са поели още много повече. Освен това да ме прегръщат сутрин, когато напук на всички истории за жени, аз съм най-красива, да ме целуват по всяко време, защото така ми е добре, топло ми е и вярвам повече в себе си. Поели са и бремето да ми бъдат приятели, защото обичам да споделям – да чувам мнения, да споря, да коментирам, да крещя и да убеждавам в правотата си. Поели са и риска да виждат как се раздавам - понякога не само за тях, да виждат как обожавам - понякога не само тях, да виждат как се възхищавам - понякога не само на тях. Мъжете, които са поели инициативата, са поели и грижата за мен. Защото за една жена, каквато и да е тя (а аз съм само 160 см.), кой да се погрижи? На тези мъже, аз съм се отдала. Докрай. Правя им топли мекици в неделя, приготвям им капучино и дори им разбърквам захарта. Разтривам им гърбовете и им нося вода. Сервирам им на маса със свещи и с цветя и им почиствам раменете, когато сутрин тръгват на работа. За тези мъже се тревожа, когато стоя със залепени устни на прозореца и гледам бурята в нощта, когато телефонът дава свободно, когато заспивам след полунощ сама. На тези мъже им танцувам вечер, в 4 следобяд или в събота след закуска, защото наистина обичам да танцувам. Возя ги до мен с колани, защото обичам да настъпвам газта, да им показвам колко съм добра на завоите и Ха!  - мразя да ми се говори, когато звучи любимата ми песен. С тези мъже съм готова да прекося целия свят и дори до Ню Йорк, ако решат да ме заведат, няма да се дърпам. С тях мога да паля и огън в гората, да се търкалям в тревата, нищо че боцка, да хващам риби в реките, да тичам по склоновете на баирите и да се пазя от мухи и комари.  С тях мога да бъда на 13 см. ток, с черна  рокля, впита в тялото, с блестящи камъни на деколтето и дебели гривни по ръцете. С тях мога да танцувам и в салоните, и в кръчмите върху масите. Мога да заспивам върху силните им ръце или да не заспивам, ако бъдат отдадени и те.

Продължава да вали сняг. Виждам го през прозореца. Навява, покрива покривите и после вятърът отново ги оголва. Върховете на дърветата се поклащат все едно е някъде около Коледа. Толкова предразполагащо за писане, че така, както съм седнала, пет-шест истории не ми мърдат :)  Да, ама не може – след малко ще пием, ще хапваме  и ще празнуваме. Защото нека си го кажа накрая – мнението за 8-ми март – щом е празник, нека го празнуваме. Стига сме приказвали, социалистически, комунистически, не знам си какъв. Има ли възможност за празнуване, защо пък да я изпускаме?! А и ако някой мъж е отнел правата на жена си, ако не я брои изобщо за човек, ако я мисли за мебел, мека дори, ако не й сервира никога нищо в леглото и не я целува по…  глезените…  То това мъж ли е!?!?  Я да вземе да почерпи!