Хора и улици :)

Онези места /и неща/, които като малък си ги виждал големи, а сега ти се струват малки, за мен са гараж, улица и една скала. Подозирам обаче, че скалата се е поразрушила с времето, гаражът наистина ми се струва по-малък, но пък тогава не ме беше страх да скоча от него... Но улицата! С нея настъпиха тотални промени. Започвам да мисля, че е друга улица, не моята.

Станала е съвсем различна. Вече нищичко не виждам от прозореца. Не знам защо се получава така! Някои неща почти не се променят с времето - например една комшийка, която вече има внучка на 6 години, а е все така елегантна и симпатична, младолика, каквато я помня от дете. И странно, но и мъжът й също. А казват, че хората най-много се променят. Не е вярно, понякога са улиците.

Когато си израснал някъде, а после живееш другаде и се връщаш, често пъти е шоково преживяване. Мислиш си, че отиваш на познато място, че ще срещнеш познати лица, чувстваш се здраво стъпил, стабилен тип, който знае какво прави и къде се е запътил. Да, ама не става така. Отиваш и хоп - изненадка! Всичко е толкова различно, че аха да загубиш почва под краката си. Казваш си: "Е, аз нали след няколко дни си тръгвам, голяма работа!" После идваш пак и хоп - друга изненадка. Научаваш се да преминаваш през местата, които си запазил в сърцето си /доста често наистина там/, така, както свикваш със себе си през годините - веднъж болезнено, друг път - сантиментално-емоционално, а нерядко - равнодушно и примиренчески. Не че откривам Америка, но има неща, места и разбира се хора, които като иглички се забиват в теб, пък после иди обяснявай...
Миналия уикенд снимах. Докато шофирах, докато се взирах да разпозная улицата, докато по навик - научила съм го това и го правя добре - събирах с очи цветове и се засищах. Не успях да реагирам на една змия, която минаваше през асфалта съвсем спокойно! А си мислех, че вече спят. Не заснех и черния кон с бяло на челото, който дойде сам и застана пред лицето ми и въпреки че държах фотоапарата в ръка, прецених, че е по-разумно да го милвам по бялото петно, отколкото да щракам. И след като ме подуши, си тръгна, но вече бях забравила напълно за фотоапарата. Снимах го обаче преди да знам, че ще дойде при мен. Хубаво беше.