От купчинката с книги до леглото ми снощи издърпах "Любовникът" на Маргьорит Дюрас и прочетох следното:
"Бих могла да се заблудя, да повярвам, че съм красива като красивите жени, като заглежданите жени, защото наистина ме заглеждат много. Но знам, че въпросът не е в красотата, а в нещо друго, да, в нещо друго, например в мисловната нагласа. Изглеждам каквато си поискам, карсива също, ако от мен се иска да бъда такава... всичко каквото поискат, мога да стана. И да го повярвам."
Мога да гарантирам за истинността. Правила съм го неведнъж. Чела съм книгата, но отдавна. Съмнявам се, че от нея съм научила този урок, въпреки че може и да е останало в подсъзнанието ми, но пък също така може дори да не съм му обърнала внимание тогава.
Освен това в книгата става въпрос за любов между 15 годишна бяла девойка и китаец - странно, различно и екзотично. Само че не и за мен. Аз винаги съм се чувствала така - или като на 15, или като китаец. В любовта имам предвид. Не знам защо. Все нещо е с главата надолу и все нещо е странно или различно, или екзотично... Веднъж си позволих да кажа на глас пред един приятел: "Понякога ми се струва, че не мога да обичам. Да не би пък да не умея?" "Спокойно - каза той - и на мен понякога ми се струва така, не е само при теб."
Няма коментари:
Публикуване на коментар