Яж, моли се и обичай / Изток-Запад, двупосочен

"Яж, моли се и обичай" е книга на Елизабет Гилбърт, която не съм чела. Преди няколко часа обаче гледах филма и понеже предпочитам да пиша за нещата веднага, ще споделя впечатленията си сега. Филмът е заснет прекрасно - с различни планове, светлина, озарен и цветен като пътуване. Има ирония и самоирония, което  е напълно достатъчно, за да се чувствам добре в киносалона. Джулия Робъртс плаче почти през цялото време и го прави толкова откровено, че възприемах сълзите като нейни лични, а не на героинята й. Хавиер Бардем се появява твърде късно. Когато чакам толкова дълго, винаги оставам разочарована.

Докато гледах как жената търси мястото си под слънцето, как се самозагубва и колко й е трудно да се намери, естествено че мислех и за себе си, за моите пътечки, в които се шмугвам уж, за да вървя, а всъщност, за да плача, за моите падания на пода, до леглото, за неудовлетвореността и за страха да продължиш по друг начин... Образно е с Италия и Индия, с остров Бали още повече, картинно е така да се преоткриваш, да научаваш уроците си, да се възпиташ малко в dolce far niente, да се оставиш на течението или да чистиш ашрамите, след силно слънчево изригване на хоризонта, както го прави слънцето само на изток. Но много често не става така. Пътуванията са само вътрешни и поради това значително по-болезнени. Много често не стигаме до Индия.

Струва ми се, че човечеството, извървяло своя път от изток на запад, сега се връща обратно - от запад на изток. Човечеството се е понесло към ашрамите и Индия, към Изтока, към медитациите и йогата, защото е в такъв етап от съществуването си - поредното пътуване към Изтока. Билетът ни е все двупосочен. От духовното към материалното и после обратно. И после пак. Струва ми се също, че точно поради идването ни от запад, самовглъбяването ни се отдава толкова трудно  - много големи и тежки неща изпълниха живота ни, затова търсим гуру от плът и кръв, различен от нас, който да седи отсреща, да ни гледа с дълбоки очи и да ни казва какво да правим. А бихме могли просто да послушаме себе си, нашето гуру, което си е вътре в нас, което ни казва същото, само че не успяваме да го чуем.

"Ако обичаш някого и той ти липсва, всеки път, когато си помислиш за него, му пращай любов и светлина и после го пускай." За този съвет май не съм съвсем готова. За прилагането му на практика съм все още повече на запад, отколкото на изток... Но пък спагетите ги ям точно така и същата музика чувам, докато ги ям ;)