Котка

Някъде навън в петък вечерта една дървена врата се люлее и свири. Преди минути през нея преминахме ние - Валерия, Митака, близначките, Пламен и аз. Влязохме с взлом, както се влиза в заведение в петък вечерта. Дали само на мен ми се чу, че котката от съседната къща измяука като настъпена? Настъпихме и няколко гниещи листа, останали от заминалата есен. Снегът прискърца точно на входа. 

Всеки от нас има своя причина да дойде тук.

Валерия влиза, за да изпие онези три халби тъмно пиво, от които неясно защо й просветлява. Имала неосветено ъгълче някъде вътре, до сърцето. Осветява го вечер, често в петък, понякога и в събота, а в неделята плаче. Валерия не е момиче с разпуснати коси. Тя е слаба и малка, колкото ... Все пак повече от това, което й се случва. Когато изпие и третата халба, Валерия се усмихва. Изправя се почти на нокти и се слива с тълпата на дансинга. Тогава Митака въздъхва. Винаги точно тогава. Митака обича Валерия от дансинга. Само тази обаче. Другата, неосветената Валерия, не я забелязва.

Митака идва, за да забрави, че както той умее да направи хубавото, никой не успява. Това са думи, които не е трябвало да чуе, но неговата любов – Дилянка, се е изпуснала. Моментна слабост, един миг, който сега Митака трябва да забравя цял живот.

Котката сигурно се ближе, а снегът прехвърква като през пролетта - мисля си, докато дрънча с ледчетата и гледам в сивите очи на Пламен. Аз идвам, за да се влюбя в Пламен. Това е единствената нишка, която открих, за да продължа напред след онова писмо. Трябва ми обаче много лед, много гледам, а... сивото си остава сиво.

Пламен идва, защото влюбването му в мен продължава повече, отколкото е очаквал. Налага му се да превърне тази неочакваност в банална връзка. В противен случай Пламен ще преживява чувството си на жертва. А той предпочита да бъде палач. Близначките го познават по-добре. Той измерва любовта в стъпки. Две стъпки, притискане, докосване на ухото с език, после три стъпки отдалечаване, по-силно притискане ... Пламен се събужда на сутринта с чувството, че е по-празен от всякога. Но това е част от играта му на банални връзки. Предпочита да се събужда празен.Физически ми харесва, но не мога да бъда с него влюбена. А искам да бъда с някого влюбена. Той пък не иска да бъде влюбен в мен. Странна ситуация.

Близначките са руси. Ходят от осемгодишни на бойни изкуства и от деветгодишни с Пламен. Той им е любовникът от трети клас, а те на него са му гърлите за уикенда. Те го гледат като Бог. Пламен е такъв в контекста на 2 през нощта. Те идват, заради него. Свикнали са да бъдат заедно.

Купила съм един червен – с аромат на ягода и един зелен – с аромат на пъпеш. Днес наобяд успях да напъхам презервативите в задния джоб на дънките секунда преди колежката да влезе в аптеката. Спасих я от няколко подозрения, които щяха да я заблуждават, вместо да работи. Сигурна съм, че Пламен има дузина обикновени кондоми, разчитайки винаги на собствения си фреш. Сега съм решила да се отдам без влюбване. Не съм го правила. Никога. Винаги се отдавам първо на любовта.

Митака слага главата си на масата. До главата на Валерия, която също е полегнала. В заведението почти няма други хора. Близначките галят Валерия по късите коси. Едната е разпуснала своите, другата ги е бутнала под яката на якето. Вероятно щеше да е по-забавно, ако бях решила да се отдам на тях. Дори на Валерия. За да разбера, дали и след това ще продължи да плаче в неделя.

Тръгваме си.

***

В дома на Пламен е тихо. Котката му се е проскубала и по пътеката се виждат кълбенца от нея. Само да знае как не понасям котки! Вървим право към леглото. Вече е към 4. Ако се съмне преди да съм опитала пъпеша или ягодите, ще го убия това влюбване. Предполагам, че Пламен си представя как ще ме смеси с кълбетата от котката и ще ме хвърли в ъгъла. После ще продължи да се събужда празен. Аз пък си мисля, че ако не бях получила това кофти писмо, никога през живота си нямаше да се отдам без любов. И без това притежавам силно чувство за отдаване...

Пламен ме тръшва на леглото с едно побутване. Боже! Презервативите са ми още в задния джоб. Трябва да извадя първо онзи с ягодата. Другият с пъпеша съвсем не ухае. Това го знам отпреди.

Оооо! Май започвам да се отпускам... Взе да ми хубавее... Дали да не опитам да се включа?

...

Митака ме гледа.

- Какво ме зяпаш? – пита той, сякаш не той е зяпащият.

- Ааа, нищо, гледам си те.

- Кафе искаш ли?

- Ами...може, защо не?

- А препечени филийки?

- О, ами хубаво.

- Ще сложа и малко масълце...

- Това вече... Супер е!

...

Не, че е оригинално, но предпочитам да намаже мен с масло и да ме опече. После да ме глътне с кафето и да изчезна. Как така смених Пламен с Митака!? Защо?

...

- Виж какво – казва Митака, докато ми подава хрупкащата препечена филийка със златно масълце отгоре. – Ние с теб си приличаме.

- Ммм – едва успявам да изрека аз. – Какво си им направил на тези филийки? Никога не съм вкусвала подобно нещо!

- Е, стига сега – сепва се той – кажи какво мислиш за нас.

- Ами... – подхващам и изведнъж спирам. – За нас?

- Да, за нас. Диляна отдавна съм я забравил. Само че жените като чуят репликата й... При теб обаче е различно. Аз не съм се и надявал, че ще стигнем дотук... Беше ти хубаво, нали?

Седя и кимам с глава. По-добра идея просто не ми хрумва.