За стареца

За стареца ми се ще да напиша. Живее точно отдолу, под нас. Блокчето е мъничко – само три етажа. От малкото, които оцеляват на големите булеварди. Когато се настанявахме, аз лично се чудех, дали след месец-два като във филмите няма да дойдат големите багери и да го бутнат. Наоколо всичко е различно – широки кооперации с кръгли прозорци на мезонетите си, с позлатени рамки и мрамор. Преди няколко дни съседите от една такава кооперация си спряха външните новогодишни лампички. Вечер, докато се взирам да търся луната, която никога не откривам, защото тук е ниско, а пък преди живеех високо и бях свикнала с присъствието й, та вечер стоях на прозореца и се питах, дали тези съседи ще махнат украсата поне до средата на февруари. Не че ми е работа, ама нездраво човешко любопитство – нещо свети и ти веднага се чудиш до кога?
И не само кооперациите са различни, ами и един огромен строеж подхванаха, слава Богу вижда му се краят. И той е от архитектурните творения, личи му и по еректиралата и раздвижена структура, и по експедитивността на работниците. От друга страна, нашият блок има вид на общежитие – не му личат никакви архитектурни напъни. И отпред, и отзад все си е еднакъв. Различава се от другите, подобни на него, по това, че не всички са си сложили топлоизолацията. Затова е като объркана шахматна дъска. Блокчето обаче си има и предимства. Най-напред това са дърветата, които се люлеят пред прозорците и сменят пейзажа всеки сезон. След това са малкото обитатели. Почти като в къща. А като заваля снегът, се почувствах съвсем като на село. Там всеки сам си прави пътеката. И тук стана така. Излизаш първата сутрин – пряспа. Газиш белия сняг и бързаш. Но дядо Пешо, да е жив и здрав, извадил после лопатата и почистил. Една хубава и широка пътека си имаме сега… Дядо Пешо онзи ден ми каза, че единственото, което иска, е някой да му каже „благодаря” за почистването. Само че…

Но за стареца ми се искаше да напиша. Не за дядо Пешо. Те живеят отдолу двамата – един срещу друг. Старецът е най-големият миризливец, когото съм срещала и надушвала някога. Чиста проба клошар. От онези омазани, обрасли типове, които не ти се иска и да погледнеш, докато ровят в кофите. И старецът рови. Виждала съм го неведнъж. И пие. Много пие и мизерства. Вътре в жилището му никой не смее да погледне. Приличало, казват, на бунище. Само малко да се стопли и се понася една миризма като гъст, задушлив дим. Старецът е ужасният обитател на малкото блокче. Създава ни дискомфорт на нас - останалите, директно ни пречи с дрезгавите си викове - като псе, което вие от студ или глад. Тревожи ни заради боклуците, които носи и заради мърсотията, която създава точно на входа. Но още когато се нанесохме, заварихме заедно с тоя старец и един въпрос. Въпросът си стоеше и тогава мирно и кротко, стои си и сега. И той е - дали да се обединят всички и да скочат срещу стареца? Да подадат жалба. Да го изселят. Като в нормалните общества. Да го премахнат, заради неудобствата и рисковете, които създава.

Преди, когато входната врата не се заключваше, старецът се прибираше пиян и лягаше долу на стълбището. Няколко пъти се натъкваме в тъмното на свитото му тяло и неведнъж мъжете се заканваха да го сритат.

-Да сритате човека ли? – викнах тогава аз.

-Какъв човек е този?! – отговориха те. – Животно!

-Животно, ама си е човек – казах аз. – Как ще сриташ един човек, който просто си лежи…

И така. Първо сменихме входната врата и прозорците на стълбището. След това сложихме апарат за заключване. После се обадихме на роднините на стареца и те сложиха нова врата и на апартамента му, поне да се затваря, да задържа ароматите.

Никой не подаде жалба и никой не го срита. Аз като го срещам, дори се питам кое го е довело до тук, каква е причината. Защото съм забелязала, че в нашия свят, на т.нар. човеци, трудно се задава въпрос за причина. Този въпрос е от нежеланите. Получило се е така вероятно, защото половината от запитаните не са знаели отговора, а другата половина са го знаели, но той е бил… професионална тайна, примерно. Аз си го задавам обаче и си търся някакви мои обяснения. Я липса на любов, я несрета в професията, я непогасени кредити, заради световни икономически стратегии, я пък чисто и просто – несъвместимост между характера на отделния индивид и характера на обществото. Кой е застрахован? Мъжете казват – няма такова нещо! Най-лесно е да се мрънка и да се откажеш да се бориш. Да, браво на мъжете! Само дето и той е мъж, старецът. А се е отказал. По някаква причина. Обаче пък и той, като блокчето, си има предимства. Не знам какви, но явно има. Защото, съвсем наскоро разбрах, че жената, която идва при него, не била сестра му, а гаджето му. Някои я наричат „приятелката му”. И тя същата, естествено, но пък човекът си има приятелка. А колко от нас имат? Тя споделя с него всичко – и последното му шише ракия, и последната му цигара, и последния му залък, и … Научих също, че бил образован, бивш инженер. И какво да мисля тогава! Може пък да е последовател на някоя от онези философии, които проповядват задължителното просене и стигането на дъното като лекарство против суета и осъзнаване на куп потребности на Аз-а. А после? После могъщество.

Така си мисля за стареца, докато той си седи долу в бърлогата, а само след месец-два като пукне пролетта и се затопли, ще ми се носят гъстите и задушливи димове нагоре към прозореца и ще ми закриват луната. Суета.