Трима мъже

***

Скандалът го изхвърли като корабокрушенец. Вдишваше тежко замръзналия въздух. Опита да се върне, но после се отказа. Присви шлифера си, издърпа яката на жилетката и се насочи напред. В главата си продължаваше да чува крясъците й. За края на тяхната връзка, на отношенията им, на брака. Години, които тя изброяваше като похабени, посивели, мръсни.
Уточняваше факти, събираше всички грешки, грехове и пропуснати възможности, доказателства за вина и прояви на невнимание... Употребяваше думи като непрецизност и забрава, непосилност, осъзнаване и неразбиране.

Той въртеше глава, стъпваше по-силно, съсредоточаваше се в стъпките си, в студа, в светещите балкони, под които минаваше, но чуваше обръщенията й, виждаше отсеченото ръкомахане на ръцете й, измененото й лице. Виждаше очите, от които се излъчваше досада. Чуваше думата “щастие”, от което отново станала смела и “мъж”, пред когото се почувствала красива...

Не спираше да върви, но прибираше все повече главата си в шлифера, стискаше юмруците си в джобовете... И отмина пряката, на която се приеха като свои. И си спомни възторжените й обичащи очи, протягащите се за прегръдка ръце, стопли се отново от годините на любов - цветни, различни, огрени от светлина. Усмихна се на засмяното й лице и не успя да я види по друг начин, освен смела и красива. Каквото и да правеше, не съумяваше в тази картина да открие край или начало. Тя оставаше без начало и без край, защото имаше само същност, едничка цялост, в която бяха без отношения и без връзка, без брак... Само двамата.

***

Самолетът скоро щеше да кацне. Гледката отвън се открояваше контрастно. Преди малко дори извика стюардесата. Реши да поговори с нея, за да овладее въодушевлението си, а и държеше да покаже, че се чувства на висота, от която му е трудно да слезе. Часовникът на ръката му проблясваше всеки път, когато слънчев лъч попадаше на него и допълнително засилваше усещането му за лукс. Луксът се състоеше в това, че ще извърви километри след кацането на самолета без да запомни дори една своя крачка. В неговото съзнание полетът продължава. Три дни този път. Малко преди тръгването жена му се разболя и трябваше да се заеме с ангажиментите на децата, да ги води на училище, на спорт и курсовете по езици, да сменя гледачката и да се грижи за дома. Цяла година отговорността към семейството го правеше инфантилен, безличен и сериозен. И само на два пъти зарязваше всичко, хващаше самолета и усещаше щастие, възбуда, извисяване. Беше семеен мъж, който преминава граници, за да пристигне при любовницата си, тръпнещ от нетърпение.

Самолетът се приземяваше и той затвори очи. Засмя се. Преди време се шегуваше, че ако някога изневерява, ще го прави далеч, през планини и морета... Моралът го притесняваше. Само че и съдбата реши да се пошегува. Почувства се доволен. Вече виждаше лицето й, дългите й коси, широките й плътни устни, крехките й ръце, бледи и напрегнати... Носеше й традиционния подарък – безкористност и ненаситност. Луксът се предаде на грозното купе в таксито, на малкото сиво площадче, което рекламираха като първата забележителност на града. После той завървя пеш, както му се струваше безплътно, прехвърляше чантата от ръка на ръка и прелиташе над локвите...

***

Пролуката между дърветата ставаше по-голяма през зимата. Дори си мислеше, че въпреки мрака, вижда през клоните. Нямаше я светлината от строежа, но на пейката падналите листа пазеха сравнително сухо мястото. Пет вечери пустота, на шестата успяваше да се измъкне. Разчисти листата и седна. Преди това нахлупи шапката си нервно и бързо, за да прикрие за пореден път очите си. Вдигна ги нагоре към отсрещния прозорец. Неприятното в неговия случай идваше от близкото полицейско управление. Зад гърба му потропваха кубинки, чуваха се мъжки или женски гласове, а понякога някой внезапно се отклоняваше и го потупваше по рамото: „Какво става, мъжки? Какво правим тука в тъмното?” „Не съм добре със сърцето - казваше най-често той, – налага се да сядам за почивка...”

Той го правеше. Спираше, сядаше, вдигаше поглед към прозореца, виждаше я как минава от стая в стая. Понякога само веднъж, друг път много пъти прекосяваше апартамента и силуетът й се очертаваше толкова ясно, че виждаше изражението на лицето й, контурите на тялото й, които бяха смъкнати от тревога, повдигнати от напрежение или възбудени от някакво далечно за него чувство на радост, успех или вина. Можеше да се закълне, че познава всеки детайл от изминалия й ден само по този силует. Не му беше достатъчно, естествено, но му стигаше, за да продължи по пътеката. Прибираше се и живееше няколко дни нормален, обикновен живот. В него нямаше нужда от почивки, нито от пейки за сядане, защото единственото, което пропускаше пред полицаите, беше уточнението... Не беше добре със сърцето, но истината е, че през всичките тези дни то си почиваше и само вечерта, когато нахлупваше шапката ниско над очите си и сядаше на полуизгнилата пейка под прозореца, сърцето му заработваше отново, включваше се внезапно и силно, все едно го свестяваха с шоков удар, връщаха го от тунела, изблъскваха го с ритник от ада и заменяха обикновения му живот с истински, жив и отмерен.