Като наближи рождения ми ден, ставам толкова...

досадна и от себе си се уморявам. Всеки път е така. Всяка година. Стигне ли се до тази знаменита дата, започвам да върша ненужното по два пъти, а за другото не се й сещам; започвам да казвам всичко, без да се спирам пред нищо и най-вече ми става тъжно. Обхваща ме тъга, плаче ми се, трепери ми под лъжичката, събира ми се стомаха на топка, надебелявам от ненужни равносметки, ама повече от мисли за това кой, кога и как, защо, така ли трябваше, ще стане ли или пак ще е същото... Уф, няма ли някакъв цяр за тази предрождена треска, дето ме е хванала за гушата и не ме пуска?!? Предродилната ми беше къде-къде по-лека. Спомням си, че преди да ида в болницата да раждам, си  напръсках косата с лак и бях дълбоко убедена, че бебето в мен няма никакво намерение да излиза, а лекарката се е объркала нещо. Грешно убеждение естествено. Когато става въпрос за самата мен обаче нещата никак не са добре. И това е от години така. Не да си кажа, че с възрастта съм станала плашлива, докачлива и ме е страх от порастването на егн-то. Не, просто винаги така правя. Като бях по-малка, на РД ми ден ставаха такива снежни виелции, че тогава пък стоях залепена за прозореца и се чудех кой ли ще ми дойде на празника в тая зима навън! И пак ми се свиваше стомаха на топка. Причините - различни, ама усещането - все едно и също. Подлудявам се... и ми е тъжно ...