Оди и Мурат

С една приятелка седим на масата в кафенето. Вече е тъмно, въпреки че още не сме преместили часовника с час напред, а навън би трябвало да е зима. Няма сняг, няма и хора в кафенето. Спомних си студентските години, когато в заведението в най-близкия подлез с друга приятелка изпушвахме кутия цигари, докато си разменяхме току-що хрумнали ни открития. За живота, естествено. И за мъжете. Ако не бях толкова наблюдателна :), нямаше да открия, че жените изкарват времето си основно в обсъждане на мъже. А се твърди, че мъжете го правят. Но ако беше вярно, едва ли щеше да възникне еманципацията.

Веднъж като излизахме от подлеза, срещнахме най-високата жена. И аз реагирах. /Кой знае защо!?/ Оказа се неуместно. Жената се обиди и намръщено се закани да ме повдигне с големите си пръсти и вероятно да ме ... пусне после. Отвисоко. Така разбрах, че дори да видиш многокрако, зелено, осмоъгълно същество посред бял ден, не е редно да реагираш. Просто продължаваш да вървиш напред, гордо вдигнал глава, че не си дикриминационен тип. А липсата на реакция може да е чисто и просто еволюционен напредък. 

На отсрещната маса седят трима мъже. Единият разказва нещо оживено и ръкомахащо. Другият е доста възрастен и яде, докато слуша, а третият е мургав, с мустаци и ми заприличва на арабин.

И пак си спомням една смешна история. За Оди и Мурат. Май така се казваха арабите, с които бяхме колеги известно време и ме ухажваха едновременно. Оди ми харесваше, защото имаше много черни очи и успяваше да ми въздейства само с поглед. Докато Мурат не беше никак красив. И не успявяаше да ми въздейства с нищо. Канеха ме на гости в квартирата си, където живееха заедно. Там сваряваха ужасно арабско кафе, не знам защо. Когато ми го поднасяха, изпитвах такова отвращение от миризмата, че ми идваше да бягам. Вътре сигурно изсипваха сто подправки. Не понасях аромата на нито една от тях.

Една вечер бяха сготвили. Не си спомням какво, но го сервираха в дълбока чиния в средата на масата и ме убеждаваха, че трябва да си взимам с ръце от нея, защото иначе ще се обидят. Не сложиха прибори. Но и аз не ядох. Извиних се, че трябва да посрещам майка ми от гарата, и хукнах. Оди хукна след мен. На улицата спря такси и когато се качих, подаде една банкнота на таксиджията и на завален български му каза: „До летището”. Сигурно защото пътят до неговата майка минаваше през летището. Моята обаче идваше от централна гара. Казах на шофьора: „Не до летището, а до централна гара, моля”, което беше абсолютно излишно, защото после се наложи да обяснявам, че всъщност никого няма да посрещам, а бягам от едно ядене с пръсти...

Няколко дни след случката Оди ми каза, че за голямо негово съжаление трябва да се откаже от мен, защото не иска да пречи на Мурат, който също ме харесва и ... така да се каже по приятелски ме отстъпва на него.

На мен ми стана много интересно - до този момент никой никога не ме беше отстъпвал, въпреки че в случая никъде и не бях „стъпвала”, но...  ”Ок –казах - така да е.” 

Изненадата продължи, когато след ден или два, Мурат дойде и ми каза същото. И той ме отстъпвал на приятеля си... Смешна история, от която така и не разбрах нищо.

На моята приятелка обаче, с която седяхме на масата в кафенето и ме слушаше, не й стана смешно. Всеки открива по нещо лично в разказите на другите и ги тълкува от своята си гледна точка.

„А аз – оплака ми се тя - понякога преспивам  при моя приятел на другия край на София и досега нито веднъж не ми е поръчал такси, а какво остава да ми го плати! Всеки път си плащам сама! Ама че история!”