Вечер

Седя на перваза на прозореца в кухнята и гледам навън през мрежата. Ако си опра носа в мрежата, ще почернее. Като на коминочистач. Защото оттатък мрежата са колите. Гледам трамваите, които се разминават. Оттук се вижда всичко вътре. Наближава 11 и 30 и почти няма хора. Пуснала съм си музика. Загасила съм лампата.

 Небето е с облаци, не виждам звездите. Не че ако беше ясно, щях да ги виждам. Е, може би две-три. Защото съм долу ниско, а звездите са горе високо. Когато обявиха метеоритния дъжд, се наведох почти до мост, за да видя някоя падаща, стрелкаща се светлина, при която да си пожелая пет-шест фойерверка в живота. Да, ама не се получи. Навеждах се, навеждах се, докато другите са се целували на романтична опашка на Витоша с цял падащ поток от звезди над главите си. Когато на другата вечер гледах репортаж по телевизията, се почувствах адски глупаво. Защото не само че не видях нито една падаща звезда, ами за малко самата аз не паднах от терасата.
Седя на перваза и слушам дрънченето на трамваите. Отпред обаче има няколко напористи дървета, които са се наговорили да ми скрият гледката към булеварда. Само едно засега не е склонило и благодарение на това се взирам в тъмното. Като преминават колите, листата стават прозрачни или цветни, взависимост от светлините на фаровете. Забелязах, че в трамваите вечер хората изглеждат тъжни. И ми се струват самотни. Пък и всички седят. Представям си как всяка една седалка, на която седи човек, е студена. Това силно тропане по релсите сигурно също помага. И кучетата лаят по-силно, ако си сам. Малко го раздавам таен наблюдател. Не искам да ме виждат, че съм седнала на перваза и гледам в тъмното. Не искам и да ме чуват. Музиката ми звучи съвсем тихичко.
Но ако трябва да съм напълно искрена, не виждам нито дървета, нито трамваи, нито седнали вътре хора. Не чувам дрънченето по релсите и бученето на двигателите, дори не виждам светлината през листата. Защото и тази вечер, както и предишната, както и следващата, правя само едно-единствено нещо. Мисля за теб.